Себастиан Фолкс
Птича песен (42)

— Някакъв напредък? — попита Елизабет по време на седмичното си посещение при Айрин.

— Като че ли не — отвърна Айрин. — Според него се е оказало по-трудно, отколкото е предполагал. Все още работи върху това, но дядо ти май добре си е замитал следите.

Бяха минали два месеца, откакто Елизабет беше дала дневника на Боб и реши, че трябва да намери други пътища към миналото. От офицерския му наръчник разбра в кой полк е служил дядо й и се опита да намери щаба му.

След серия телефонни обаждания и съобщения, останали без отговор, откри, че полкът е престанал да съществува преди десет години, когато е бил слят с друг. Щабът се намираше в Бъкингамшър и в съботния следобед Елизабет тръгна с колата си натам.

Посрещнаха я подозрително. Колата й беше щателно претърсена за бомби, накараха я да чака цял час, преди най-накрая при нея да дойде един млад мъж.

Беше първият войник, когото Елизабет срещаше. Изненада се колко невоенно изглежда. Държеше се като повечето чиновници или дребни държавни администратори — полковите документи били незнайно къде, трудно било да се намерят, били поверителни; нямало почти никакъв шанс.

— Виждате ли, работата е там, че дядо ми се е бил в тази война и аз бих искала да науча повече за нея — каза Елизабет. — Хората невинаги оценяват жертвите, които са правени за тях и които все още се правят от въоръжените сили. Всичко, което ми е нужно, е списък с имената на хората от неговия… батальон, рота или каквото и да е там. Сигурна съм, че такава ефективна структура като армията трябва да пази архивите си, нали?

— Убеден съм, че всичко е в ред. Просто е въпрос на достъп. И поверителност, както вече ви обясних.

Седяха в малка дървена охранителна будка край главната порта. Ефрейторът скръсти ръце. Имаше нездраво бледа кожа и къса кестенява коса.

Елизабет отново се усмихна.

— Пушите ли? — И му подаде пакет цигари през масата.

— Ще ви кажа какво да направите — отвърна той и се наведе за огънчето. — Мога да ви пусна да прегледате историята на полка. Така поне ще научите някои имена. След това можете да продължите проучването си. Разбира се, не вярвам много от тях да са още живи.

— Тогава не бива да губим време — каза Елизабет.

— Изчакайте тук. Ще трябва да отида да ви взема пропуск.

Излезе и на негово място на пост застана млад мъж с пушка, в случай че Елизабет реши да ги нападне.

Ефрейторът й даде карта с безопасна игла, която тя закачи на гърдите си. След това я заведе в голяма тухлена сграда. Пусна я в някаква стая с обикновена дървена маса и два твърди стола. На Елизабет й заприлича на зала за разпити. Подаде й тежък том, подвързан с червена текстилна материя, застана в ъгъла и започна да я наблюдава как разгръща страница след страница.

Една от водещите фигури в историята на полка беше капитан Грей, по-късно произведен в полковник. Елизабет си записа няколко имена на един плик, който намери в чантата си. Очевидно нямаше вероятност ефрейторът да й намери, да не говорим пък да й разкрие някакви адреси. Тя му благодари и се върна в Лондон.

Същата вечер позвъни на Боб, за да види дали не е постигнал някакъв успех с тетрадката.

— Разполагам с няколко имена на хора, които сигурно са се били заедно с него, но нямам представа как да се свържа с тях — каза тя. — Един човек на име Грей изглежда доста важен, но сигурно е ужасно стар, ако все още е жив.

Чу как Боб подсвирна мрачно от другата страна на линията.

— Мислила ли си за справочника „Кой кой е?“. Ако този Грей е получил някакъв медал или е постигнал нещо в цивилния живот, може и да е записан там.

Елизабет намери справочник „Кой кой е?“ отпреди три години в обществената библиотека на ул. „Порчестър“ и започна да прехвърля справките за петдесет и двама души с фамилия Грей. Те се бяха отличили в обществения живот и редица бизнес начинания, но малцина от тях бяха родени преди 1918 година. На другата страница имаше един последен Грей.

„Грей, Уилям Алън Маккензи“, прочете тя. „Старши консултант в болница «Кралица Александра», Единбург, 1932–1948. Роден на 18 септември 1887 г. в Калкута, син на Томас Маккензи Грей и Мейси Макленан; през 1920 г. се жени за Джойс Амилия Уилямс, дъщеря на д-р А.Р. Уилямс; има един син и една дъщеря. Образование: колеж «Томас Кембъл», университет «Сейнт Андрюс», бакалавърска степен по природоматематически науки от 1909 г.“

Очите й се плъзнаха по изписаното със ситен шрифт, докато не стигна до „участвал в Първата световна война, 1914-1919“. Следваха още подробности. В дъното на статията беше добавен адрес и телефонен номер в Ланаркшър. Единственият проблем беше, че справочникът беше публикуван преди три години и дори тогава по изчисленията на Елизабет той трябваше да е бил на… осемдесет и осем години.

Както беше казала и на ефрейтора, нямаше време за губене. Забърза към апартамента си, за да се обади по телефона. Той звънна, преди да е стигнала до него.

— Ало.

— Аз съм.

— Какво?

— Стюарт.

— О, Стюарт. Как си?

— Добре. А ти как си?

— Ами, добре съм, благодаря. Доста съм заета. — Елизабет замълча, за да може Стюарт да й каже защо се обажда. Но той мълчеше, затова тя побъбри още малко. Той продължаваше да не казва и дума, когато беше негов ред да говори. Най-накрая тя попита: — Е, има ли нещо, нали разбираш… по-конкретно?

— Не знаех, че ми трябва причина, за да ти се обадя. — Звучеше обиден. — Звъннах просто за да си поговорим.

Не за първи път й се обаждаше, за да си побъбрят, а после не казваше нищо. Може би е срамежлив, помисли си Елизабет, докато му разказваше с какво се занимава. Намираше за трудно да затваря телефона на хората, без преди това поне да се престори, че скоро ще се видят, и когато този път приключи разговора, вече беше поканила Стюарт на вечеря.

— Трябва да наминеш някой път — каза тя.

— Трябва ли? — попита той. — Кога?

— Ами… Боже! Какво ще кажеш за събота?

Нямаше значение. Харесваше го. Щеше да има време да сготви нещо. Междувременно извади плика от чантата си и започна да набира шотландския телефонен номер.

Когато пръстът й се върна на нулата, си представи хладна мрачна къща в Ланаркшър, в която старовремски телефон иззвънява гръмовно върху масичката в преддверието, а един много стар мъж се надига с усилие от креслото си през няколко стаи и тръгва мъчително по коридора, за да установи, че му се обажда напълно непозната, която иска да му задава въпроси за война, в която се е бил преди шейсет години.

Беше абсурдно. Изгуби кураж и прекъсна връзката.

Отиде в кухнята и си наля джин, в който сложи три бучки лед и резен лимон. Добави няколко капки тоник, запали цигара и се върна във всекидневната.

За какво беше всичко това? Искаше да открие какво се беше случило с дядо й, за да може… какво? Да разбере повече за себе си? Да може да разкаже на хипотетичните си деца за рода им? Може би беше просто каприз, но тя беше твърдо решена да го следва. Най-лошото, което можеше да се случи след този телефонен разговор, беше да се почувства засрамена. Цената не изглеждаше чак толкова плашеща.

Набра отново номера и чу позвъняване. Осем, девет, десет пъти. Четиринайсет, петнайсет. Дори и най-немощният старец вече щеше да е стигнал до…

— Ало? — Беше женски глас. Незнайно защо Елизабет се изненада.

— О, това… госпожа Грей ли е?

— На телефона. — Имаше лек единбургски акцент. Звучеше като дистанцирана и много възрастна жена. Джойс Амилия.

— Много се извинявам, че ви притеснявам. Казвам се Елизабет Бенсън. Имам доста странна молба. Дядо ми се е бил в една и съща рота със съпруга ви през Първата световна война и се опитвам да науча нещо за него.

Госпожа Грей не отговори. Елизабет се зачуди дали я е чула.

— Знам, че е много необичайно да ви моля за това — каза. — И наистина се извинявам за безпокойството. Просто не зная на кого друг да се обадя. Ало? Там ли сте?

— Да. Ще повикам съпруга си. Но трябва да сте търпелива. И говорете високо. Той е малко глух.

Елизабет усети как дланите й изтръпнаха от вълнение, когато госпожа Грей остави слушалката и се чу силно тупване на бакелит върху дърво. Представи си масичката с телефона под дървеното стълбище, където винаги ставаше течение. Почака минута, после още една. Накрая чу треперлив, но силен глас.

Елизабет обясни отново молбата си. Грей не можа да я чуе, затова тя разказа всичко за трети път, като изкрещя името на дядо си.

— За какво ви е да знаете всичко това? Мили боже, беше преди много години. — Звучеше раздразнен.

— Извинете, наистина не искам да ви досаждам, просто ми се иска да се свържа с някого, който го е познавал, и да разбера какъв е бил.

Грей изсумтя от другата страна на линията.

— Помните ли го? Били ли сте заедно?

— Да, помня го.

— Какъв беше?

— Какъв? Какъв? Какъв беше ли? Бог знае. Не ви трябва да се ровите в това.

— Моля ви. Наистина трябва да знам.

Грей издаде нови звуци в слушалката. Най-накрая каза:

— Тъмнокос. Висок. Май беше сирак или нещо подобно. Беше суеверен. За същия човек ли говорим?

— Не знам! — Елизабет се усети, че вика. Запита се дали госпожа Кириейдс не се наслаждава на разговора й през стената. — Искам вие да ми кажете?

— Рейсфорд. Боже… — Последва ново сумтене. След това Грей продължи: — Беше странен човек. Много добре го помня. Невероятен боец. Направо изумителна смелост. Но никога не беше доволен. Нещо го тревожеше.

— Мил ли беше? Беше ли добър приятел с останалите? — попита Елизабет. Не знаеше дали задава адекватни за армията въпроси, но за това се сещаше.

— Мил? Боже… — Грей като че ли се смееше. — Бих казал овладян.

— А беше ли… забавен?

— Забавен? Бяхме на война! Какъв необикновен въпрос.

— Но той имаше ли чувство за хумор, как мислите?

— Предполагам. Беше доста сух, дори и за шотландец като мен.

Елизабет усети, че Грей започва да си припомня и го притисна.

— Какво друго си спомняте? Разкажете ми всичко.

— Все не искаше да излиза в отпуск. Казваше, че няма дом, в който да се завърне. Обичаше Франция. Помня, че го посетих в болницата, когато беше ранен. Трябва да е било през хиляда деветстотин и петнайсета… Не, през хиляда деветстотин и шестнайсета година.

Няколко минути Грей се опитваше да уточни кога точно се е състояло въпросното посещение и накрая Елизабет прекъсна напразните му усилия.

— Нещо друго? Имаше ли някакви приятели? Някой, който го помни и би ми разказал?

— Приятели? Не мисля. Не, имаше един сапьор. Не си спомням името му. Беше единак.

— Но добър войник.

Линията запука, докато Грей обмисляше отговора си.

— Беше невероятен боец, но това не е същото.

Чу се гласът на госпожа Грей:

— Съжалявам, но трябва да отведа съпруга си. Не е свикнал с това и не искам да се уморява. Разбирате ли ме?

— Да — отвърна Елизабет. — Много съм благодарна и на двама ви. Надявам се, че не съм ви досадила.

— Никак даже — каза госпожа Грей. — Съпругът ми си пишеше с един човек, казваше се Бренън. Беше в дом за ветерани в Саутенд. Не е далеч от Лондон.

— Много ви благодаря. Бяхте много любезна.

— Дочуване.

И слушалката тракна.

В тишината Елизабет чу бумтенето на музиката от горния апартамент.