Себастиан Фолкс
Птича песен (16)

Обстрелът свърши. Джак Файърбрейс и Артър Шоу седяха на банкета за стрелба, пушеха цигари и пиеха чай. Обсъждаха слуховете, че дивизията щяла да започне настъпление на юг. Бяха вглъбени в себе си, осъзнаваха, че са оцелели в пороя от снаряди и битката под земята. Изпитваха някакво самодоволство.

— Някакви новини за твоето момче, Джак? — попита Шоу.

— Все още е зле. Надявам се скоро да получа писмо.

— Горе главата. И нашият син имаше нещо подобно, но накрая се оправи. Болниците ни са добри, да знаеш. — И Шоу потупа Джак по рамото.

— Какво стана с лейтенанта, който беше с теб под земята и го раниха?

— Не знам. Накрая го изнесоха от огневата линия, но той вече бълнуваше.

— Той щеше да те дава на военен съд, нали? Бих казал, че сме се отървали.

Джак изглеждаше тъжен.

— Накрая се оказа свестен. Нищо не направи.

— Ама те държа буден една нощ.

Джак се засмя.

— И друг път ми се е случвало. Можем да питаме капитан Уиър как е.

— Иди да разбереш — каза Шоу. — Вече утихна. Ако сержантът пита къде си, ще те покрия. Иди да видиш какво става.

Джак се замисли за миг.

— Трябва да призная, че се интересувам от този човек. Ще отида да надникна. Може дори да получа нещо за спомен.

— Добро момче — отвърна Шоу. — Вземи и за мен.

Джак си допи чая, взе няколко цигари от пакета и ги прибра в джоба си. Намигна на Шоу и тръгна към комуникационния окоп, който водеше назад към тила. След оръдейната атака кипяха възстановителни работи. На Джак му се стори любопитно колко бързо пътищата и полята губеха френския си селскостопански облик и се превръщаха в разпределителни станции, арсенали и складове — в това, което мъжете наричаха „снабдяване“. Снарядите бяха превърнали земята в нещо прилично на прекопана нива или зеленчукова градина, но това беше за кратко. Попита един човек, който копаеше нови нужници, къде е превързочният пункт.

— Не знам, приятел. Но от другата страна на пътя има някакви медицински палатки — отвърна му той и отново се зае с работата си. Джак намери един санитар със списък на ранените и двамата прегледаха имената в него.

— Рейсфорд. Да. Ето го. Пренесоха го зад зида.

— Искаш да кажеш, че е умрял?

— Не са го носили в пункта за евакуация. Сигурно е умрял. Прехвърлиха ги преди около час. Оттатък оня зид има още пет-шест ранени.

„Ще се помоля за него — помисли си Джак, — ще изпълня християнския си дълг.“ Вече се смрачаваше. Джак тръгна по изровения кален път към ниска каменна стена, зад която се простираше разорано поле. Имаше редици смачкани платнища с тъмни петна. Някои от лицата върху тях изглеждаха бели под лунната светлина, която се процеждаше през близката горичка. Някои тела бяха подпухнали и пръскаха униформите, други бяха разкъсани; всички лежаха тежко отпуснати.

Джак погледна отвъд редиците изхвърлена плът към браздите на разораното поле и очите му се разшириха, когато съзря някакъв силует, който преди това му беше убягнал. Напълно гол, само с един ботуш и превръзка около шията, с изпоцапано от прах и засъхнала кръв тяло, в мрака пред него изплува Стивън. Сухите му устни мълвяха нещо, което звучеше като „Махни ме оттук!“. Джак се съвзе от уплахата, прескочи зида и се приближи. Стивън направи още една малка стъпка и се строполи в ръцете му.