Себастиан Фолкс
Птича песен (20)

В трескавите приготовления преди преместването на дивизията никой не забеляза временното отсъствие на двамата офицери през нощта. Те върнаха мотоциклета там, откъдето го бяха взели, и тръгнаха поотделно към фронтовата линия. И двамата се чувстваха по-трезви, отколкото бяха очаквали.

На следващия ден Уиър получи заповедите си. Щяха да тръгнат на другия ден вечерта към място, което още не беше уточнено, а след това щяха да продължат към Албер. От тях се очакваше да помогнат за довършването на изкопните работи, които вече бяха започнали край село Бомон-Амел. Нищо не подсказваше дали това е част от по-мащабна стратегия, или просто рутинно предислоциране. Но след като цялата дивизия се местеше, очевидно слуховете бяха верни — предстоеше офанзива.

Уиър се беше свил на долното легло в землянката си. Прокара ръка през това, което беше останало от косата му. Значи най-сетне щяха да атакуват. Край на мира и спокойствието. Наближаваше големият щурм. Засмя се сухо и хрипливо. Край на рутинното приятелско патрулиране в спокойния сектор на фронта. Заедно с новобранците щяха да изметат немците от Франция.

Беше изпълнен с решителност. Усещаше, че е изгубил контрол над живота си — когато най-сетне се бе опитал да промени един важен аспект от битието си, не беше постигнал нищо друго освен унижение. Оръжията не можеха да му причинят нещо много по-лошо.

Когато се върна от нощна смяна под земята, Джак се отдалечи в тихия край на окопа с чаша чай и извади писмото на Маргарет. Прочете го бавно, без да си позволи да вдигне очи.

Скъпи Джак,

Как си? Непрекъснато мислим и се молим за теб. Благодаря ти за писмата, те много ни успокоиха. Хубаво е да знаем, че си ведър и си добре.

Трябва да ти кажа, че момчето ни почина тази сутрин. Лекарите казаха, че не го е боляло и краят му е бил спокоен. Нищо не можеха да направят. Видях го в болницата, но не ми дадоха да го отведа у дома. Вярвам, че са се грижили за него до последно и не са го оставили да страда.

Съжалявам, че трябва да ти съобщя това, скъпи Джак, защото знам колко много го обичаше. Не трябва да позволяваш то да те съсипе. Сега само ти ми остана и се моля на Бог да те върне вкъщи при мен жив и здрав.

Този следобед ще прибера малкото му тяло, а погребението е в петък. Ще запаля свещ от твое име в църквата.

Ще ти пиша пак, но сега нямам сили да продължа. Моля те, пази се и се върни у дома при мен.

С обич Маргарет

Джак остави писмото на земята и се взря пред себе си. Помисли си: „Няма да позволя това да разколебае вярата ми. Животът му беше красив, изпълнен е с радост. И ще благодаря на Бог за това.“

Зарови глава в ръцете си, за да се помоли, но беше завладян от скръб и чувство за загуба. В ума му нямаше почтителни думи на благодарност, в него крещяха само мракът и отчаянието.

— Момчето ми — проплака той. — Скъпото ми момче.

Пристигнаха в Албер през първата седмица на юни. Тунелджиите веднага бяха пратени на фронтовата линия, но на пехотата позволиха да си почине, с по-малко учения и инспекции от обикновено и подозрително добра храна, която включваше портокали и орехи.

Капитан Грей заведе Стивън при полковник Баркли, който се беше настанил в голяма къща в западната част на града.

— Той е сприхав човек — каза. — Но не се заблуждавай от маниерите му. Отличен боец е. Обича трудностите и опасностите. — Тук Грей вдигна вежда, сякаш се съмняваше в преценките на Баркли.

Завариха полковника да разглежда карти в пригоден специално за него кабинет. Беше по-млад, отколкото Стивън беше очаквал и макар да бе прошарен, изглеждаше жилест и енергичен.

— Хубава къща, нали? — каза Баркли. — Но няма значение, ще бъда в окопа с вас, момчета, когато тръгнете през възвишението.

— Наистина ли мислите и вие да тръгнете през възвишението, сър? — попита Грей с нотка на изненада.

— Разбира се! — отвърна му Баркли. — През последните шест седмици само си седя на задника заедно с мазниците от щаба. В решаващия ден възнамерявам да вечерям в Бапом със сребърните прибори на полка.

Грей се засмя.

— Това ще е забележителен напредък. — В присъствието на Баркли шотландският му акцент ставаше по-силен.

— И знаете ли с кого ще вечерям? С главнокомандващия на Втора индийска кавалерия.

— Не ми харесва, че и кавалерията ще участва.

— Разбира се, че ще участват. Ние правим пробив, те нахлуват. Хейг е твърдо решен на това.

— Разбирам. — Грей кимна бавно. — Това е лейтенант Рейсфорд, който познава терена. Може би си спомняте, че ви споменах за него.

— Да, спомням си — отвърна Баркли. — Експертът по Сома. Е, започвай да пееш.

Излязоха да се разходят в градината и Баркли започна да разпитва Стивън за ландшафта на местността. По предложение на Грей той си беше освежил паметта с една карта и успя да опише точно мочурливите брегове на река Анкр, възвишенията към Тиепвал от едната страна и хребета от другата.

— Хоторн Ридж — каза полковникът. — Така го наричат. Настъпваме по тази линия към Бомон-Амел. Първо смятат да взривят дяволски голяма дупка в хребета.

— Ясно — отвърна Грей. — Значи така ще предупредим врага навреме и ще му дадем добро естествено укрепление.

Баркли го погледна с неприкрито съжаление.

— Ние първи ще стигнем там, Грей. Но няма да е лесно. Очаквам да ни накарат да подкрепим други подразделения, зависи как ще тръгне.

— Но ние ще сме в първата вълна на атаката?

— О, да — грейна полковникът. — Още от зори. Ще се прегрупираме и ще си починем по обед. А привечер ще дадем едно рамо на другите, ако се наложи. Хората ви готови ли са?

— Мисля, че да — каза Грей. — Какво ще кажеш, Рейсфорд?

— И аз мисля така, сър. Макар че съм малко притеснен от терена. Врагът е тук отдавна, нали? Сигурно са изградили защитни съоръжения като…

— Мили боже — прекъсна го Баркли. — Не бях срещал такива страхливци. Ще ги обстрелваме шест дни и ще разкъсаме бодливата им тел от тук до Дар-ес-Салаам. Ако след това остане жив шваба, той ще е толкова доволен, че всичко е свършило, че ще излезе с вдигнати ръце.

— Това би било един неочакван бонус — обади се Грей.

— И още нещо — продължи Баркли. — Нямам нужда да ми дава тактически съвети един командир на взвод. Ролинсън вече ми диша във врата, всеки ден получавам заповеди от бригадния щаб. Просто правете, каквото ви се нареди. А сега да отидем да обядваме.

Заместникът на Баркли, майор Търсби, и тримата ротни командири се присъединиха към тях на изискана маса в стая с високи прозорци в дъното на къщата. Стивън се чудеше дали няма да го накарат да сервира, вместо да го оставят да разговаря с по-висшите офицери, но се оказа, че има достатъчно прислуга, подкрепена от възрастна френска двойка.

— Какво е това? — попита Баркли и вдигна една бутилка към светлината. — „Жевре-Шамбертен“. Хм, добро е на вкус, макар да не разбирам защо няма да пием бяло вино с рибата.

— Няма бяло вино в избата, сър — обясни ординарецът на полковника, дребен белокос лондончанин. — Но знаех, че искате риба. Пъстърва, сър. От близката река.

— Много добре, Дейвис — каза Баркли и си доля в чашата.

Последва рядка яхния, след това узряло сирене и пресен хляб. Обедът продължи до след три часа, после отидоха в огряната от слънце всекидневна за кафе и пури.

Стивън усети мекотата на стола под себе си и плъзна ръка по дамаската. Единият от ротните командири, висок мъж на име Лукас, разказваше как ловял риба в река Тест в Хемпшър край къщата на родителите си. Останалите говореха дали да не се организира мач в батальона. В едно подразделение от Единбург, което щяло да пристигне наблизо, бил целият непобедим професионален отбор „Сърцето на Мидлотиън“.

Ординарецът на полковника донесе бренди и Стивън си спомни как мъжете от неговия взвод си правеха чай във влажния окоп върху мънички газови котлони. Един кисел бояджия на име Стъд забождаше парче сирене на щика си, за да примами плъховете, след това дърпаше спусъка. На Стивън му се струваше, че ги предава, като яде и пие в елегантната къща, макар неговите хора да вярваха в принципа, че трябва да взимаш каквото ти се дава. Те търгуваха и задигаха всичко възможно, докато бяха на позиция или в отпуска; колетите с храна бяха обща собственост. Последният се получи на името на Уилкинсън, който беше мъртъв от няколко седмици, и предизвика истинско празненство.

Стивън се усмихна на себе си, беше наясно, че краткото му бягство от действителността скоро щеше да свърши.