Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Birdsong, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Себастиан Фолкс

Заглавие: Птича песен

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Пергамент прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Симолини

Редактор: Силвия Йотова

Коректор: Филипа Колева

ISBN: 978-954-641-026-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1297

История

  1. — Добавяне

Изабел Азер с моминско име Фурмонтие произхождаше от семейство, живеещо край Руан. Беше най-малката от пет сестри и бе разочаровала баща си, защото не се оказа синът, който той искаше. Тъй като беше изтърсак, родителите не й обръщаха никакво внимание. Докато се роди петата им дъщеря, вече бяха престанали да виждат очарование в шумовете и промените на детството. Две от по-големите й сестри, Беатрис и Делфин, от малки се бяха съюзили срещу хладната тирания на баща им и наглите манипулации на мадам Фурмонтие. И двете бяха жизнени, остроумни момичета с много таланти, които родителите им нито забелязваха, нито насърчаваха. Развиха някаква споделена себичност, която ги предпазваше от риска да се отклонят твърде много от общата им подкрепа една към друга.

Най-голямата дъщеря, Матилд, беше избухлива и се сърдеше с дни. Имаше тъмна коса и хладен поглед, който понякога караше дори баща й да се замисли, преди да я ядоса. Когато навърши осемнайсет, тя беше завладяна от страст към един архитект, който работеше близо до катедралата в Руан. Той беше дребен пъргав човек, бърз като невестулка. Беше женен от десет години и имаше две дъщери. Слуховете за нарастващата им близост достигнаха до ушите на мосю Фурмонтие и това предизвика шумна разправия. От стаята си в мансардата петгодишната Изабел чу за първи път как се разгарят страстите у възрастните хора. Баща й първо говореше умолително, но сетне изпадна в пристъп на гняв, а прословутият нрав на сестра й забуча като истинска природна стихия. Усети как къщата потрепери, когато Матилд затръшна вратата зад себе си.

Изабел беше изключително сладко дете. Не си задаваше въпроси за безразличието на родителите си. Най-близкият й изповедник беше сестра й Жан, която беше две години по-голяма. Жан беше най-находчива от всички момичета. Не й се наложи да напусне първа семейството като Матилд, нито пък се включи в съюза между Беатрис и Делфин. Когато един ден на Изабел неочаквано и необяснимо й потече кръв, Жан й каза това, което майка им от леност или от свенливост беше пропуснала. Кръвта би трябвало да е срамна, каза Жан, но тя никога не била вярвала в това. Смятала я за ценна, защото напомняла за един по-велик жизнен ритъм, който ще ги изведе от ограниченията и скуката на детството. Изабел, все още шокирана от случилото се, прие на доверие възторга на Жан, макар й с известно безпокойство. Не можеше да се примири с факта, че това тайнствено нещо, което обещаваше нов живот и освобождение, трябва да се проявява по такъв болезнен начин.

Бащата на Изабел беше адвокат с политически амбиции, но нямаше нито способностите да ги осъществи, нито чар, който да подпомага създаването на връзки при липсата на талант. Беше отегчен от многобройното си женско домочадие и по време на хранене четеше статии за политически интриги в парижките вестници. Нямаше никаква представа какви сложни страсти се разгаряха в семейството му. Той мъмреше момичетата, че имат лошо поведение и от време на време ги наказваше сурово, но иначе не изпитваше никакъв интерес към тяхното развитие. Заради пълното му безразличие мадам Фурмонтие беше започнала да се интересува малко прекомерно от модата и външния си вид. Предполагаше, че мъжът й си има любовница в Руан и затова вече не проявява никакво внимание към нея. За да компенсира този евентуален негов грях, тя посвещаваше цялото си време на това да бъде привлекателна за мъжете.

Година след провала на аферата й с женения архитект, Матилда беше омъжена за местен лекар, което накара родителите й да си отдъхнат, а сестрите й да й завиждат. Предполагаше се, че след като и другите момичета напуснат дома, Изабел ще остане, за да се грижи за родителите си.

— Това ли ще стане с мен, Жан? — питаше тя сестра си. — Ще остана завинаги при тях и ще ги гледам как остаряват?

— Би им се искало да е така, но мисля, че нямат право да го очакват от теб. Трябва сама да градиш живота си. Ако никой не се ожени за мен, ще живея в Париж и ще отворя магазин.

— Нали щеше да ставаш мисионерка в джунглата?

— Само ако магазинът ми фалира и любовникът ми ме напусне.

Жан имаше повече чувство за хумор и способност да се дистанцира от другите сестри и разговорите с нея даваха на Изабел усещането, че историите, които четеше в книгите и вестниците, не бяха просто част от нечий чужд живот, както някога бе смятала, а са отворени до известна степен и за нея. Обичаше Жан и никой друг.

На осемнайсет Изабел вече беше самостоятелна, но нежна девойка, която нямаше никакъв отдушник нито за естествените си инстинкти, нито за кипящата си енергия, потискана от скуката и апатията в дома на родителите й. На сватбата на сестра си Беатрис тя се запозна с млад пехотински офицер на име Жан Дестурнел. Той й говореше любезно и очевидно харесваше нещо у нея. Изабел, която беше свикнала да смята себе си за блед заместител на така мечтаното момче в семейството, беше объркана, че някой я смята за уникална и достойна за опознаване заради самата нея. А и Жан не беше какъв да е — бе внимателен и красив по всеобщо мнение. Пишеше й писма и й пращаше малки подаръци. След година ухажване, по-голямата част от което преминаваше в епистоларна форма, тъй като назначенията на Жан не му позволяваха да бъде често в Руан, бащата на Изабел се намеси в семейния живот, което рядко се случваше. Когато Жан дойде на гости на Изабел, той го повика и му каза, че е прекалено възрастен, с прекалено нисък чин, от прекалено незначително семейство и прекалено муден в ухажването си. Дестурнел, който беше общо взето срамежлив мъж, беше сварен неподготвен от силната съпротива на Фурмонтие и започна да се съмнява в собствените си мотиви. Беше омагьосан от характера на Изабел и от различната й външност, която вече се отличаваше от тази на другите момичета на нейната възраст. След вечеря в столовата обичаше да се прибере в стаята си и да си мисли за тази витална млада жена. Оставяше въображението си да се вихри върху подробностите от нейния женствен живот у дома, върху примамливото домашно спокойствие и компанията на двете й неомъжени сестри Делфин и Жан. Харесваше му да ги сравнява и оставаше доволен от неочакваната си преценка, че най-малката, напълно незабележима за останалите, беше най-красива и най-интересна. Но въпреки че Изабел Фурмонтие със своята бледа кожа, свежи дрехи и весел смях без съмнение представляваше прекрасен извор на облекчение от ежедневието в армията, той не беше сигурен, че дълбоко в сърцето си има ясно намерение да се ожени за нея. Може би ако Фурмонтие не се беше намесил, щеше естествено да се стигне до това, но внезапният пристъп на свенливост доведе и до разрушително съмнение.

При следващото си посещение след няколко месеца той изведе Изабел на разходка в градината и й каза, че го изпращат в чужбина и няма да е в състояние да продължи връзката си с нея. Заобиколи въпроса за женитбата с оправдания колко е беден и недостоен. Изабел не я беше грижа дали ще се ожени за нея или не, но когато й каза, че повече няма да се виждат, изпита истинска агония от загубата; беше като дете, чийто единствен източник на любов е изчезнал.

В продължение на три години тази загуба оцветяваше всеки един момент от деня й. Когато накрая болката стана поносима, раната все пак остана, не зарастваше и най-малкото нещо можеше да я отвори отново. Безгрижната невинност на незабелязано дете изчезна, но с времето благият й характер и уравновесеността й се върнаха. На двайсет и три години вече не беше бебето на къщата; изглеждаше по-възрастна за годините си и започна да изгражда собствен стил и маниери, които нямаха нищо общо с тези на родителите й и на по-големите й сестри. Майка й беше малко уплашена колко категорична във вкусовете и сигурна в мненията си беше станала. Изабел чувстваше, че пораства и не срещаше никаква съпротива в това.

На някакво празненство баща й беше чул за местно семейство на име Азер, което отишло да живее в Амиен, където съпругата починала и оставила две малки деца. Успя да уреди запознанство и очевидно хареса Рене Азер от пръв поглед. Изабел нямаше да бъде утеха за старините му, както се беше надявал; бе станала твърде своенравна, за да се грижи за къщата и макар да помагаше много на майка си, понякога заплашваше да изложи баща си. В стриктния и опитен Рене Азер той видя решението на много проблеми.

Бракът беше ловко наложен на Изабел и от двамата мъже. Баща й натискаше струната на съчувствието й към Азер, а той пък от своя страна я запозна с децата си, които бяха в много пленителна възраст. Азер й обеща известна независимост в съпружеския им живот и Изабел, която копнееше да се спаси от дома на родителите си, се съгласи. Най-важен се оказа интересът й към Лизет и Грегоар; искаше да им помогне и да удави собствените си разочарования в техните успехи. Освен това с Азер се споразумяха да имат и собствени деца. Така от малката Фурмонтие тя се превърна в мадам Азер, жена с достойнство, надхвърлящо възрастта й, дама с подчертан вкус и мнение, но и с достатъчно естествена импулсивност и любвеобилност, които не бяха задоволени от нищо в досегашния й живот. Азер отначало се гордееше, че се е оженил за толкова млада и привлекателна жена и обичаше да я показва пред приятелите си. Под грижите й децата му се развиваха прекрасно. Лизет беше преведена с такт през смущаващите промени в тялото й, а Грегоар бе насърчаван в ентусиазма му и принуден да подобри маниерите си. Всички в града уважаваха мадам Азер. Беше нежна и предана съпруга, а мъжът й не изискваше нищо повече от нея. Тя не го обичаше, но той се боеше да предизвика едно толкова ненужно чувство. Мадам Азер се сля с новото си име. Беше доволна от ролята, която бе приела, и смяташе, че стремежите й са безопасно забравени завинаги. Парадоксално, но макар да не си даваше сметка за това, именно хладината на съпруга й поддържаше желанията й живи.

Той смяташе раждането на още деца за важно доказателство за обществения му статус и потвърждение, че бракът му е балансиран и че възрастта му и разликата във вкусовете нямат значение. Лягаше до жена си делово и я покоряваше като хищник; тя му отвръщаше с покорно безразличие, защото той не й даваше никаква друга възможност. Правеше любов с нея всяка вечер, но още щом започнеше, по всичко личеше, че иска да свърши възможно най-бързо. След това никога не споменаваше какво са вършили заедно. Мадам Азер отначало беше уплашена и засрамена, но постепенно започна да изпитва потиснат гняв към отношението на съпруга си; не разбираше защо не говореха за този аспект от живота си, който очевидно значеше толкова много за него, нито защо стряскащата интимност на акта не отваряше врати в ума й, не се свързваше с дълбоките чувства и желания, които бяха започнали да се надигат в нея още от детството.

Тя не забременяваше и всеки месец, когато отново и потечеше кръв, той ставаше все по-отчаян. Обвиняваше и себе си. Започна да си мисли, че нещо не е наред с него, макар вече да имаше две деца, които доказваха, че това е малко вероятно; дори в тишината на нощта у него се зараждаха подозрения, че е наказан, задето се е оженил за Изабел, макар че не можеше да каже защо се е случило и къде бе сбъркал. С течение на времето раздразнението му се отрази и на честотата, с която бе в състояние да спи с жена си. Освен това започна да разбира, че тя не изпитва никакви чувства към него, но изследването на този факт и намирането на лек за него му се струваше толкова отвратително, че дори не можеше да се застави да го приеме.

Междувременно мадам Азер все по-малко се интересуваше от съпруга си. Тя беше уплашена от Стивън. Боеше се от него от деня, в който пристигна на булевард „Канж“, от смуглото му лице и пронизващите му кафяви очи, от резките му импулсивни движения. Не беше като другите мъже, които познаваше, нито като баща й, нито като съпруга й, нито дори като Жан Дестурнел, който макар млад и романтичен, накрая се беше оказал слаб.

Тъй като беше девет години по-млад от нея, тя се отнасяше към Стивън с известно снизхождение; виждаше в него младостта или поне един етап от нея, който тя бе оставила зад гърба си. Опита се да мисли за него като за третото си дете, като за брат на Лизет. Все пак, казваше си тя, той е само четири години по-голям от нея. До някаква степен успяваше да го гледа отвисоко в мислите си, макар да забеляза, че това само добавя майчинска нежност към тревогата й.

 

 

В неделя сутринта Стивън стана рано и слезе долу да потърси нещо за ядене в кухнята. Мина по коридора на първия етаж и стъпките му оживяха в затвореното пространство. В къщата имаше стаи, в които още не беше пристъпвал, и такива, които не можеше повторно да намери, дори след като беше влизал в тях. През някаква малка всекидневна излезе в хладната градина и тръгна към края на моравата. Под кестеново дърво имаше пейка, на която седна, задъвка хляба, който беше взел от кухнята, и се загледа в къщата. Предната вечер бе направил с ножа си малка скулптурка от парче мека дървесина, която намери в градината. Извади я от джоба на сакото си и я разгледа в свежата влажна утрин. Беше фигура на жена с дълга пола и къс жакет; гъсти резки в дървото изобразяваха косата й, а чертите й бяха загатнати само с очертаване на очите и устата. Извади ножа и издялка няколко стърготини около подаващите се изпод полата стъпала, за да ги направи по-реалистични. Видя да се отварят капаците на една от спалните на втория етаж. Представи си гласове, звуци от течаща вода и от натиснати брави. Когато прецени, че цялото семейство вече е облечено и е слязло долу, се върна в къщата.

Децата не бяха особено развълнувани от предстоящата разходка из водните градини. Мадам Азер се наведе към Грегоар и му прошепна да спре да трака с лъжицата по масата. Беше облечена в кремава ленена рокля с широк син колан, декорирана с редица копчета, които нито се откопчаваха, нито държаха нещо заедно.

Лизет флиртуваше с очи със Стивън.

— Ще дойдете ли с нас до прочутите водни градини? — попита тя.

— Не знам дали съм поканен.

— Разбира се, че сте — каза мадам Азер.

— В такъв случай — с удоволствие.

— Е, така разходката няма да е чак толкова скучна — обади се Лизет.

— Много мило от страна на мосю Берар да ни покани — каза мадам Азер. — И двамата трябва да сте любезни с него. И не мисля, че тази рокля е подходяща за момиче на твоята възраст, Лизет. Прекалено е разголена.

— Толкова е топло — протестира Лизет.

— Не мога да влияя на времето. А сега тичай да си облечеш нещо друго.

— Тичай, тичай, тичай — повтори кисело Лизет, докато буташе стола си назад. Когато тръгна към вратата, ръката й докосна рамото на Стивън. Въпросната рокля подчертаваше издутите й гърди, с които тя очевидно се гордееше.

Петимата тръгнаха към единайсет часа заедно с Маргьорит, прислужницата, която помагаше на Стивън и мадам Азер да носят кошниците с храна, чадърите, постелките и допълнителните дрехи, които бе преценено, че ще са необходими. Пътят до водните градини беше кратък. Слязоха по една редица стъпала до пристана, където Берар вече ги чакаше със сламена шапка на главата. Мадам Берар се беше настанила на кърмата на лодката. По стара местна традиция тя беше с плоско дъно и отзад беше правоъгълна.

— Добро утро, мадам! Какъв прекрасен ден. — Берар беше във възможно най-експанзивното си настроение. Протегна се към мадам Азер, за да й помогне да се качи на лодката. Тя хвана протегнатата му длан с една ръка, с другата повдигна полата си и пристъпи с лекота вътре. Грегоар, който вече изобщо не беше отегчен, се втурна развълнуван покрай останалите и скочи в лодката, което я разклати. Мадам Берар леко изпищя.

— О, папа!

Берар се засмя.

— Първо жените и децата.

Лизет се качи с негова помощ и седна до мадам Азер.

— Аз ще съм кормчия на този плавателен съд — произнесе импозантно Берар, — така че вие седнете с лице към Лизет, а вие, мосю — обърна се той към Стивън — до Грегоар, а мадам Берар да се премести там, срещу вас Азер… точно така… сега ще имаме идеален баланс.

Стивън се настани срещу мадам Азер, както му беше наредено, и намести краката си така, че да не докосва нейните.

Берар нададе вик като стар морски вълк и се промъкна до кърмата, след което оттласна лодката от брега с дълъг дървен прът.

Градините бяха оформени от ръкавите на река Сома, които се виеха около безброй малки островчета, чиито брегове бяха укрепени с дървени греди. Земята беше гъсто засадена със зеленчуци — или на малки парцели, върху които собствениците живееха в семпли къщурки, или на по-големи терени, чиито притежатели най-вероятно притежаваха домове в града. Хората, които нямаха нищо общо с обработването на тези участъци, ги смятаха за място с естествена красота и обект на местна гордост.

Берар водеше умело лодката ту наляво, ту надясно, като потапяше енергично пръта. Плъзгаха се под огромните дървета и от време на време се разминаваха с други неделни излетници, които ги поздравяваха или коментираха слънчевото време от собствените си лодки. Берар се потеше обилно от усилието и попиваше челото си с носна кърпа, но въпреки това успяваше да разказва и историята на водните градини, през които минаваха.

На Стивън му беше неудобно на дървената седалка с гръб към посоката на движение. Спокойната вода, която никакъв вятър не раздвижваше, сякаш правеше неестествената жега в този ден още по-тягостна. Лъснатите му кожени обувки бяха опрени под странен ъгъл на дървения под и трябваше да стоят така, ако не искаше да докосне белите пантофки на мадам Азер, прибрани една до друга малко странично, защото си бе кръстосала краката. Седалките бяха изключително ниски, само на педя над дъното на лодката, а това означаваше, че коленете й бяха вдигнати и светлата й пола се беше набрала и разкриваше изопнатите й чорапи върху глезените. Те бяха от фина копринена материя, която според Стивън не беше произведена в някоя от фабриките на съпруга й. Той забеляза колко изящни са глезените и долната част на прасците й и се усети, че се чуди какви точно жартиери опъваха така добре чорапите й под диплите на ленената пола.

— … от римските войници. Но ръкавите между островчетата земя са до известна степен естествено явление и са се образували няколко века преди бреговете им да бъдат укрепени с дървени греди по начина, който можете да видите сега. Така че това е пример как човекът и природата могат хармонично да си сътрудничат.

Разказът на Берар беше прекъсван от запъхтяно дишане, но той не позволяваше на никой друг да му отнеме думата, най-малкото на Азер, чиито вмешателства бяха игнорирани. Стивън се взря във водата, потопи ръка в нея и се усмихна на Грегоар, който се опитваше да привлече вниманието на госпожа Азер. Когато най-накрая успя, тя му се усмихна спокойно, преди да се обърне към Лизет с някакъв въпрос.

Широките канали на водните градини бяха обществени, а по-тесните с надписи „Частна собственост“ водеха към големи къщи, закрити от външния поглед с гъсти живи плетове и високи избуяли цветя. Когато Берар се умори, Азер пое управлението на лодката и я кара, докато молбите на Грегоар за обяд най-накрая бяха чути.

Берар беше получил разрешение от свой приятел да върже лодката край една сенчеста градина и цялата група да обядва под няколко ябълкови дървета. Азер направи цяло представление, докато спускаше във водата виното, привързано с въже за носа на лодката, за да се охлади. Мадам Азер и Лизет постлаха одеялата на тревата. Грегоар тичаше из градината, като от време на време се връщаше, за да докладва какво е открил, а Стивън се заговори с мадам Берар, макар тя да имаше очи само за съпруга си, който се беше настанил под дървото с чаша вино и парче пилешко, откъснато от костта, и клатеше глава.

Мъжете си свалиха саката. Стивън полегна и усети натиска на малката дървена фигурка в джоба си. Извади я и я запремята в ръцете си.

— Какво е това? — попита Лизет, която се беше настанила близо до него.

— Просто малка фигурка. Издялках я с това. — И той извади ножа от джоба си.

— Красива е.

— Подарявам ти я — каза Стивън, без да се замисля. Лизет грейна от удоволствие и се огледа, за да се увери, че и другите са видели жеста му. Стивън потърси парче дърво, от което да издялка нещо и за Грегоар, който се беше нахвърлил върху обяда си.

Никой друг като че ли нямаше апетит. Мадам Азер извади сирена и пайове от кошниците, но после ги върна почти недокоснати. Берар хапна малко желиран език и изяде парчето пилешко; Лизет се справи с една ягодова тарта и няколко кексчета, приготвени от мадам Азер. Тя и брат й пиха оранжада, докато другите отпиваха от вино от долината на Лоара. Потапянето в топлата вода никак не го бе охладило.

След обяда Берар се облегна на дървото и заспа; Азер запали лулата си, преди да се оттегли малко по-далеч в градината по същата причина. Стивън дялкаше с усилие парче твърдо дърво, което се опитваше да превърне в достоверна фигура на мъж и да я подари на Грегоар.

След края на обяда следобедът се стовари тежко и унило върху тях. Върнаха се в лодката и след като разрешиха на Стивън да поработи за кратко с пръта, Берар отново зае позиция. Температурата се беше вдигнала и жените си вееха енергично с ветрила. Мадам Берар носеше дебели официални дрехи и изглеждаше безутешна в предната част на лодката, като дървена статуя на носа на обречен кораб, поел към айсберг или екваториални бури.

На Стивън му беше топло, а главата му беше замаяна от виното. Беше отвратен от водните градини — запуснатата буйна растителност му напомняше за смъртта. Кафявите води бяха зловещи. От време на време ги прекосяваха плъхове, изскачащи от изровените, укрепени с дървени греди брегове. Над водната повърхност и под дърветата прелитаха едри мухи и се мушкаха в гниещите зелки, аспержи и артишок, оставени необрани и презрели. Това не беше място с естествена красота, а пример за разложението на живата материя, която не може да бъде спасена от загниване. Мадам Азер също не се чувстваше добре в жегата и скуката на този следобед и беше загубила част от самоувереността си. Кожата при деколтето на роклята й беше почервеняла. Кичур потна тъмноруса коса беше залепнал за шията й. Едното й стъпало почиваше отпуснато и се докосваше до крака на Стивън, който той беше изпружил под нейната седалка. Берар водеше лодката бавно напред, но едно подрусване накара краката на двамата осезаемо да се притиснат. Стивън не помръдна своя, а на мадам Азер й беше прекалено горещо или прекалено безразлично, за да си смени позата. Двамата се спогледаха, но тя нито му се усмихна учтиво, нито започна разговор. Само извърна бавно глава и се направи, че се наслаждава на гледката.

Една риба изскочи на повърхността, но не направи никакво впечатление дори на Грегоар, който беше най-развълнуван в началото на разходката. Течението на реката беше забавено от строеж на нов канал, каза им Берар, затова лодките вече нямали рулове, прътът бил достатъчен да следват правия курс. Стивън си представи огромните езера и блата, възникнали естествено преди изграждането на каналите и засаждането на земята. Функцията на реката не беше променена особено; тя продължаваше да оводнява цикъла на изобилното разложение, гниенето на материята в прекопаната, влажна и лепкава почва.

Вече бяха в онази част от следобеда, когато би трябвало да започне да захладнява, но лекият бриз беше изчезнал, застоялият въздух се сгъстяваше и ги давеше. Грегоар започна да пръска Лизет с вода, я тя го зашлеви по бузата и го накара да се разплаче.

Азер пое управлението от Берар, който седна потен до жена си. И за първи път замълча.

Стивън се опита да отвлече мислите си от гниенето, предизвикано от реката. Натискът на крака на мадам Азер към неговия постепенно се увеличаваше, докато накрая коляното й полегна върху неговото. Вълнението, което това докосване бе извикало преди в напрегнатите му сетива, сега започваше да изглежда все по-сложно — желанието му се струваше неотделимо от импулса към смъртта.

Всички те ще се върнат в земята, помисли си той. Езикът на Берар щеше да се разложи в рохкавата пръст, която се ронеше между пръстите на градинарите; дърдоренето му щеше заглъхне сред корените на артишока и зелето. Малкият Грегоар и Лизет щяха да се превърнат в кал по бреговете, където плъховете дълбаеха дупки и се размножаваха. А мадам Азер, Изабел… Най-нежните части от тялото й, които въображението му безсрамно си представяше, дори те нямаше да надживеят или да се издигнат над някое самотно бездуховно парче земя.

Когато площадката на пристана се появи пред очите им, настроението им се подобри. Азер заяви, че разходката е била великолепна, а Берар отново възстанови контрола си над разговора. През последните десетина-петнайсет минути той беше успял да преразкаже историята на следобеда, като приписваше впечатления за успешния излет на всички участници. Подканяше ги да се съгласят с него и ги прекъсваше, преди да успеят да развалят хармоничната му версия със собствените си мисли.

Мадам Азер сякаш се събуди от транс. Изправи гръб и забеляза с очевидна тревога положението на левия си крак. Грегоар пъхна стъклен буркан във водата с надеждата да хване риба.

Когато слязоха и благодариха на семейство Берар за любезността им, Стивън нарами кошниците, одеялата и чадърите и поведе групата обратно към булевард „Канж“. С радост предаде багажа на Маргьорит в коридора и се качи в стаята си. Свали си яката, която смяташе, че всички очакват да носи, и влезе в банята в края на коридора, някога предназначена за прислугата. Напълни ваната със студена вода и се потопи изцяло, включително и главата, като остави ледената течност да проникне до корените на косата му.

Върна се в стаята си, увит в хавлия, взе колода карти и ги пръсна по масата, сякаш се канеше да реди пасианс. Последователността, в която ги местеше, беше научил от един приятел на дядо си — суеверен старец, който си изкарваше прехраната с предсказания. Като дете Стивън беше очарован от него и системите му за гадаене и понякога, когато оставаше сам, отново се чувстваше изкушен от картите. Ако дама каро се окажеше в лявата купчина, а вале пика — в дясната, тогава мадам Азер… Разбърка картите и пак започва да ги реди в странни комбинации полунашега, полусериозно.

Извади една книга и я сложи на леглото, защото знаеше, че до вечерята има поне още час. Църковната камбана заби и от градината се чу отново песента на птиците. Заспа под звуците им и сънува един от онези сънища, които го преследваха цял живот. Опитваше се да помогне на попаднала в стаята птица да излети през прозореца. Крилете й се удряха трескаво в стъклото. Изведнъж цялото помещение се изпълни със скорци, които се движеха по инстинкт в ято. Блъскаха криле в стъклата, пърхаха в косата му, а след това посегнаха с човки към лицето му.