Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Birdsong, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Себастиан Фолкс

Заглавие: Птича песен

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Пергамент прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Симолини

Редактор: Силвия Йотова

Коректор: Филипа Колева

ISBN: 978-954-641-026-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1297

История

  1. — Добавяне

На следващата сутрин се получи писмо за Стивън от Амиен. Почеркът му беше непознат, но му приличаше на онзи по бележките, които беше намирал в дома си в Сен Реми, и списъците с доставки от бул. „Канж“. Занесе го в землянката и го отвори, когато Елис излезе да говори с постовите и той остана сам. Това беше първото писмо, което получаваше от началото на войната.

Обърна плика към светлината, съзерцавайки името си върху него. Отвори го и усети как синята шумоляща хартия го изпълни със странна топлота.

Жан му беше писала, че Изабел е напуснала Амиен и е заминала за Мюнхен, където нейният германец се беше прибрал след тежко раняване. Макс е трябвало да плати огромна сума, за да я измъкне през Швейцария. Изабел се беше сбогувала с нея и й беше казала, че никога повече няма да се върне във Франция. Никой от семейството й и от града не искал вече да чуе за нея.

„Когато ме попитахте дали ще ви пиша — продължаваше писмото, — ми казахте, че искате да научите нещо за нормалния живот. Никой от нас не е очаквал, че ще започна с такава важна новина. Но тъй като ме помолихте за ежедневни подробности от Амиен, нека ви кажа, че всичко тук е наред. Фабриките работят, за да осигурят униформи за армията. Разбира се, след като мъжете вече не носят червени панталони, ушиването им не е толкова вълнуващо. Животът е учудващо нормален. Мисля, че ще остана още малко, преди да се върна в Руан. Ако искате да ми гостувате при следващия си отпуск, ви уверявам, че за мен това би било приемливо. Можете да вечеряте в жилището, което посетихте последния път. Снабдяването с храни не е толкова добро, колкото в мирно време, но сигурно е по-добро от онова, което получавате на фронта. С най-добри пожелания, Жан Фурмонтие.“

Стивън остави писмото върху грубите дъски на масата, в чиито пукнатини все още се виждаше засъхнала миша кръв. След това опря глава на дланите си. Беше получил отговор на простия въпрос, който го вълнуваше. Изабел вече не го обичаше; или ако го обичаше, то беше по някакъв отчужден начин, който не влияеше на постъпките й и на привързаността й към другия мъж.

Когато се обърна към запасите си от сила, установи, че може да понесе тази мисъл. Каза си, че чувствата помежду им все още съществуват, но това е съществуване в друго време.

Някога в хладната катедрала в Амиен беше предвидил огромния брой на мъртвите. Не беше предчувствие, а по-скоро осъзнаване, че разликата между живота и смъртта не се съдържаше в някакъв факт, а просто беше въпрос на време. Това разбиране му беше помогнало да понесе писъците на умиращите при Тиепвал. И затова сега можеше да вярва, че любовта му към Изабел, както и нейната към него, беше непокътната в цялата си извънмерна страст — тя не беше загубена, а временно жива по също толкова значим начин, както всяко сегашно или бъдещо чувство сред безкрайната тъма на смъртта.

Прибра писмото на Жан в джоба си и излезе в окопа, където видя Елис да се приближава към него по дъсченото покритие.

— Тихо е, а? — каза Стивън.

— Поносимо е — отвърна Елис. — Имам проблем. Опитвам се да събера работна група, с която да върнем обратно някои от телата на загиналите. Тихо е, както казваш, и може да нямаме по-добра възможност.

— И какъв е проблемът?

— Хората ми не искат да тръгнат, ако не ги придружавам. Така че им обещах. После настояха с нас да тръгне и поне един сапьор, но техният командир каза, че това не им влизало в задачите и че им било омръзнало да ни вършат черната работа.

Бледото луничаво лице на Елис изглеждаше трескаво. Бутна фуражката си назад и под нея се показа сплесканата му червеникава коса, която беше започнала да оредява.

Стивън се усмихна леко и поклати глава.

— Всички трябва да отидем. Не е кой знае какво. Просто смърт.

— Е, все пак с капитан Уиър ще пратите ли някои от сапьорите с нас?

— Мога да го попитам. Вероятно и той ще иска да дойде, след като ръката му вече е по-добре.

— Сериозно ли говориш? — попита троснато Елис.

— Не знам, Елис. Нещо у теб ми вдъхва несигурност. Събери групата до дванайсет часа. Ще се видим при следващото укритие.

 

 

Уиър се изсмя сухо, когато Стивън му предложи да тръгне с тях.

— Ще има ром — обеща Стивън.

Очите на Уиър се разшириха заинтригувано.

Но когато моментът настъпи, той донесе внезапен ужас и усещане за нереалност. Нищо не би могло да ги подготви за бруталните форми на смъртта, които ги очакваха. Както и в предишни мигове на изключително напрежение, Стивън усети как губи представа за времето. То сякаш се запъна и спря.

По обяд на банкета за стрелба с противогази. Вкус и мирис на смърт, мислеше си Стивън. Кокър наряза чували за ръкавици и им ги раздаде. Файърбрейс и Фийлдинг от тунелджиите, Елис, пребледнял като платно, Барлоу, Бейтс, Годард и Алън от пехотата; Уиър, отпиващ ром след уискито, олюлявайки се на стълбата.

— Какво правиш, Бренън?

— И аз идвам.

Тръгнаха към един кратер от снаряд, слънцето приличаше, над тях се виеше чучулига. Синьо небе, невидимо за очите, забити в калта. Придвижваха се приведени към кратера, в който от седмици лежаха неприбрани трупове.

— Опитай се да го вдигнеш.

Нито звук от картечница или снайпер, макар да бяха нащрек.

— Хвани го за ръцете.

Едва доловима заповед през противогаза. Ръцете с лекота се откъснаха.

— Не ги дърпай така.

По яката на Уиър пропълзя огромен плъх, устремен към нещо червено на гърба му. Стреснат гарван, издигна черното си тяло, порейки въздуха с огромните си криле. Кокър и Барлоу разтръскаха глави под атаката на рояк мухи, чиято намеса трансформира черната кожа на труповете в зелена. Оглушителното повръщане на Годард ги развесели, но те преглътнаха смеха си зад противогазите. Годард се освободи от своя противогаз и задиша дори по-шумно, отколкото беше повърнал. Ръцете на Уиър, увити в парчета от чували, внимателно разтвориха униформата на един сапьор, разголиха гърдите му, взеха някакъв диск заедно с част от кожата и го прибраха в джоба на куртката му. Макар да беше корав човек, Джак беше погнусен от подпухналата плът. Лъщящ и преял с черен дроб, от корема на един труп се измъкна плъх; повдигна се и тупна върху ребрата, изпълнен с доволство. Товареха парче по парче върху носилките телата, лежащи в калта. Не хора, а плът и мухи, помисли си Стивън. Бренън тревожно разсъблече един обезглавен торс. Прегърна го с две ръце и го измъкна без крака от кратера, а пръстите му потънаха в размекнатата зеленикава маса. Беше брат му.

Когато се върнаха на сигурно място в окопа, Джак беше бесен, че са ги накарали с Фийлдинг да пренасят трупове, но Уиър отбеляза, че трима души от собствената им рота са останали непогребани. Годард не можеше да спре да повръща, макар стомахът му отдавна да се беше изпразнил. Когато не се напъваше, седеше на банкета и плачеше неудържимо. Беше на деветнайсет години.

На лицето на Майкъл Уиър беше застинала усмивка. Каза на Фийлдинг и Джак, че ги освобождава от работа за една седмица, след това отиде в землянката на Стивън с надеждата да намери уиски.

— Чудя се какво ли би казал баща ми — каза той замислено. — Разбира се, те всички „допринасят“, както той се изрази. — Уиър преглътна и облиза устни. — Само дето неговият и моят принос изглеждат толкова различно.

Стивън се взря в него и поклати добронамерено глава.

— Знаеш ли от какво наистина се страхувах? — попита. — Най-много ме плашеше мисълта, че някой от тези мъже ще се окаже жив.

Уиър се засмя.

— След толкова време?

— Известни са и такива случаи — каза Стивън. После му хрумна нещо. — Къде е Бренън? Видя ли го да се връща?

— Не.

Стивън тръгна да го търси из окопа. Намери го да седи притихнал на банкета близо до землянката, в която спеше заедно с още пет-шест души.

— Съжалявам, Бренън — каза той. — Сигурно е било ужасно за теб. Не трябваше да идваш.

— Знам. Исках да дойда. Сега се чувствам по-добре.

— Чувстваш се по-добре?

Бренън кимна. Имаше продълговата глава с гъста черна мазна коса, която Стивън наблюдаваше в този момент отгоре. Когато вдигна лице, на него беше изписано спокойствие.

— Поне си измий ръцете, Бренън. Сложи им малко хлор. Вземи си почивка, ако искаш. Ще кажа на сержанта ти, че си освободен от наряд.

— Няма нужда. В известен смисъл се чувствам късметлия. Помните ли миналия юли, когато паднах от банкета, а една мина избухна и ми счупи крака? И после видях как вие всички се изкатервате от окопа навън. Извадих късмет.

— Да, но съжалявам за брат ти.

— Всичко е наред. Намерих го, това е важното. Не го оставих да лежи там. Върнах го и сега ще получи подобаващо погребение. Ще има гроб, който хората ще виждат. Когато войната свърши, ще мога да идвам да оставям цветя на него.

Стивън беше учуден на увереността на Бренън, че той самият ще оцелее. Когато се обърна да си върви, Бренън си запя тихо някаква ирландска песен, която беше пял и сутринта, когато чакаха да започне настъплението. Гласът му беше дрезгав настойчив тенор, а и знаеше много песни.

Цяла нощ пя на брат си, когото беше донесъл със собствените си ръце.