Себастиан Фолкс
Птича песен (2)

На сутринта Стивън стана с по-ясно съзнание, отпочинал и изпълнен с интерес към новата си среда. Опита се да забрави за среднощната случка и се впусна в пълно проучване на бизнеса на Азер.

Двамата напуснаха богаташкия булевард и се гмурнаха в квартал Сен Лю, който се стори на Стивън като средновековна гравюра — къщи с фронтони край павирани улици над каналите. Просторите бяха закачени направо за кривите стени и улуците; малки деца в дрипи играеха на криеница по мостовете и тропаха с пръчки по металните перила край брега. Жени носеха кофи с питейна вода от чешмите в по-добрите райони на града за многобройната си челяд, част от която ги чакаше в единствената семейна стая; преселници най-вече от селата на Пикардия, дошли в града да търсят работа, живееха в колиби в задните дворове на препълнените къщи. Навсякъде се чуваше звукът на мизерията — децата се гонеха по улиците, а майките им крещяха заплахи и наставления или съобщаваха с цяло гърло важни новини на съседките си. Това бе шумът на съвместното съжителство, когато нито едно домакинство не е съвсем отделено от другото; пред пълните с хора пекарни и магазини мъже с ръчни колички или конски каруци обявяваха по десетина пъти на висок глас стоката си.

Азер се движеше ловко през тълпата. Хвана Стивън за ръката, докато пресичаха един дървен мост, избяга от кресливите ругатни на някакъв млад грубиян, поведе госта си по метално стълбище, издигащо се покрай стената на една сграда, и накрая двамата стигнаха до кабинет на първия етаж с изглед към фабриката.

— Седнете. Имам среща с Меро, който е най-висшият ми служител и също, като наказание за всичките ми грехове, шеф на синдиката.

Азер посочи към един облечен в кожа стол в далечния край на бюро, отрупано с книжа. Слезе по вътрешното стълбище във фабриката и остави Стивън да гледа през стъклените стени на кабинета гледката долу. Работниците бяха предимно жени, които седяха на предачните машини в далечния край на помещението, но имаше и мъже, и момчета с плоски кожени шапки, които работеха наравно с тях или возеха вълна и топове плат в колички с дървени колела. От старите станове се чуваше ритмичен тропот, който почти заглушаваше виковете на управителя — червендалест мъж с мустаци, който крачеше напред-назад, облечен в престилка, стигаща почти до глезените му. В по-близкия край на фабриката имаше редици с работници, седнали зад шевни машини „Сингер“. Коленете им се вдигаха и спускаха, докато натискаха педалите, а ръцете им се движеха в напълно противоположни една на друга посоки, сновейки бързо ту насам, ту натам, сякаш се опитваха да въртят огромен воден кран. Стивън беше прекарал много часове в подобни помещения в Англия и процесът му се струваше старомоден, точно както улиците на Сен Лю му изглеждаха като извадени от друг век от историята на индустриалните градове на Ланкашър. Азер се върна с Меро — дребен, но набит мъж с гъста черна коса с бретон, падащ над челото му. Меро имаше вид на честен човек, когото обстоятелствата бяха направили подозрителен и инатлив като магаре. Здрависа се със Стивън, макар сдържаният му поглед да подсказваше, че тази учтивост не означава нищо. Когато Азер му предложи да седне, Меро се поколеба за миг, преди да реши, че ако приеме поканата, това няма да е равнозначно на капитулация. Тръсна се решително на стола, а пръстите му зашариха по краката му, сякаш махаха невидими памучни влакна от плата.

— Както знаеш, Меро, мосю Рейсфорд ни е дошъл на гости от Англия. Той е млад човек, който иска да научи повече за нашия бизнес.

Меро кимна. Стивън му се усмихна. Забавляваше се, когато се опитваха да го представят като некомпетентен и безотговорен заради възрастта му. По-старите мъже винаги се отнасяха към него с досада.

— Обаче — продължи Азер, — както също много добре знаеш, съотечествениците на мосю Рейсфорд от Манчестър успяват да произвеждат платовете, които ние правим, за две трети от нашата цена. Тъй като компанията, в която той работи, е един от най-важните ни клиенти в Англия, е редно да се опитаме да го впечатлим. Разбрах от работодателя му, който е много прозорлив човек, че би искал между двете страни да има по-добро сътрудничество. Той спомена, че може да купи акции от фирмата. — Пръстите на Меро започнаха да се движат още по-бързо. — Още един Косера — каза той пренебрежително.

Азер се усмихна.

— Драги ми Меро, не бива да си подозрителен. — Обърна се към Стивън. — Има предвид един от най-великите производители, Йожен Косера, който преди много години внесе английски работници и технологии…

— Които струваха работата на много местни хора.

Азер продължи да говори на Стивън.

— Правителството иска от нас да рационализираме труда и да се опитаме да съберем повече операции под един покрив. Това е напълно разумно искане, но неизбежно означава по-широко използване на машини и съответно загуба на работни места.

— Това, от което индустрията се нуждае — обади се Меро, — както обясняват правителствата още от времето на баща ми, е повече инвестиции и по-малко тесногръдие и малодушие от страна на собствениците.

Лицето на Азер изведнъж се изопна, но дали от гняв или просто от отвращение, беше невъзможно да се разбере. Седна, сложи си очилата и придърпа към себе си лист хартия от купчината книжа на масата.

— Времената са трудни. Нямаме пари за инвестиции и затова сме принудени да правим икономии. Това са конкретните ми предложения. Работниците на заплата ще получат намаление от един процент. На надничарите няма да им се пипат парите, но ще трябва да вдигнат производителността с пет процента. Работата им вече няма да се измерва на метър, а на парче. Който не може да борави с новите машини — а това са половината от наетите — ще бъдат обявени за неквалифицирана работна ръка и заплащането им ще бъде намалено.

Той си свали очилата и бутна листа към Меро. Стивън беше учуден от грубостта на Азер. Дори не се бе престорил, че работниците ще спечелят нещо от промените или че той ще ги компенсира по друг начин за нещата, от които ги кара да се откажат. Или може би преговорите тепърва предстояха.

Меро посрещна подробностите с впечатляващо спокойствие.

— Горе-долу това очаквах — каза той. — Очевидно искате от нас да се примирим с по-малко, отколкото получават бояджиите, мосю. Едва ли има нужда да ви напомням в какво положение са те.

Азер започна да си пълни лулата.

— Кой стои зад тези глупости? — попита той.

— Зад това стоят опитите на собствениците да използват робски труд на все по-ниска цена — отвърна Меро.

— Знаеш какво имам предвид — каза Азер.

— Споменава се името на Люсиен Льобрун.

— Малкият Люсиен! Не вярвах, че му стиска.

В стъкления кабинет беше светло, слънчевите лъчи се плъзгаха по книжата на масата под прозореца и огряваха лицата на двамата опоненти. Стивън следеше напрегнатия им разговор, но се чувстваше отчужден от него, струваше му се, че двамата си говореха с клишета. Мислите му, естествено, се пренесоха от източника на богатството на Азер към собствеността му, къщата на булеварда, градината, пълничките деца, Грегоар и отегчения му поглед, Лизет и съблазнителната й усмивка, и най-вече към мадам Азер, към която изпитваше смесица от противоречиви чувства.

— … естествена последица от производство с толкова много отделни процеси — каза Азер.

— Е, и аз бих искал боядисването да става тук — отвърна Меро, — но както знаете…

Нямаше как да е сигурен на колко години беше тя, но имаше нещо в уязвимостта на кожата й, когато я видя да настръхва от течението, влязло през отворения прозорец от градината. И най-вече имаше нещо в нетърпението, което забеляза у нея, когато извърна глава, за да скрие погледа си.

— … няма ли да се съгласите, мосю Рейсфорд?

— Разбира се.

— Не и ако трябва да инвестираме в по-големи помещения — отвърна Меро.

Аз съм полудял, помисли си Стивън и потисна желанието си да се разсмее; трябва да съм ненормален, за да седя в този горещ стъклен офис, да гледам лицето на този мъж, говорещ за работата на стотици хора, да му се усмихвам с разбиране, а в същото време да си мисля за неща, които не мога да призная дори пред себе си…

— Няма да обсъждам това повече в присъствието на този младеж — каза Меро. — Извинете, мосю. — Той се изправи и кимна официално на Стивън. — Нищо лично.

— Разбира се — отвърна Стивън и също стана. — Нищо лично.

Кодовата дума, с която Стивън наричаше мадам Азер в дневника си, беше „пулс“. Струваше му се достатъчно неразбираема и в същото време загатваща за подозренията му, че я движи ритъм, различен от този в кръвта на съпруга й. Освен това тя препращаше и към един необикновен аспект на физическото й присъствие. Никой не би могъл да изглежда по-естествено в нейните рокли и в целия й тоалет от самата мадам Азер. Тя прекарваше много време в къпане и преобличане; когато се разминаваха по коридорите, около нея се носеше лек аромат на розов сапун или парфюм. Дрехите й бяха по-модерни от тези на другите жени в града, но в същото време разкриваха много по-малко. Държеше се скромно; сядаше на столовете с плътно прибрани крака и под диплите на полата й коленете й сигурно се докосваха. Когато ставаше, не се подпираше с ръце, а съвсем леко и грациозно се издигаше нагоре. Бледите й китки сякаш не докосваха приборите, когато се хранеше на семейната маса, а устата й не оставяше никакви следи по чашата с вино. Веднъж Стивън забеляза как долната й устна за кратко се залепи за стъклото, но въпреки това повърхността остана чиста и блестяща. Тя го улови, че се взира в чашата й.

Но въпреки официалното й отношение към него и педантично изисканите й маниери, Стивън усещаше у нея някаква стихия, заради която я беше нарекъл „пулс“. Беше невъзможно да се каже чрез кое сетиво беше добил това впечатление, но някак си — може би само по русите косъмчета на бледата й гола ръка или по кръвта, която бе видял да нахлува под луничките на скулите й — той бе почувствал у нея по-интензивен физически живот от онзи, който тя живееше в спокойния и сковаващ дом на съпруга си с неговите овални дръжки от лъскав порцелан на вратите и прилежно наредения паркет по подовете.