Себастиан Фолкс
Птича песен (30)

— Искам да ми гледаш. Да ми предскажеш съдбата — каза Уиър.

Стивън му се усмихна.

— Ти си безнадежден случай, знаеш ли? Иска да му кажа, че ще оцелее — обърна се той към Елис, който ги наблюдаваше от леглото.

— Хайде — настояваше Уиър. — Не се преструвай, че не вярваш в това. Нали ти ми го показа?

Стивън стана и отиде до противогазовата завеса, окачена на входа на землянката.

— Райли! — извика той. — Донеси ми един плъх.

Докато чакаха, Стивън взе тесте карти от дървената полица до вратата, няколко парчета от свещи и малко пясък. Очерта пентаграм на масата, постави няколко карти с лицата надолу и ги свърза с ивици пясък. Запали свещите и ги закрепи на пет равно отдалечени точки. Усети как погледът на Елис прогаря тила му.

— Това е вуду ритуал, който измислих, за да убивам времето. Но на Уиър му харесва. Така има чувството, че някой го е грижа за него. По-добре лоша, отколкото равнодушна съдба.

Елис не отвърна. Той не разбираше отношенията между двамата мъже. Капитанът на тунелджиите винаги му се струваше на ръба на срива, а неговият собствен командир, Рейсфорд, изглеждаше толкова спокоен, че бе способен на жестокост към Уиър, можеше да му каже всичко, без той да протестира. Уиър идваше треперещ в землянката им, търсейки уиски и кураж. Очевидно беше станал зависим от хладнокръвието на Рейсфорд. И въпреки това понякога, обикновено късно вечер, Елис оставаше с впечатлението, че това сурово приятелство има и други аспекти. Виждаше хлътналите очи на Рейсфорд, които изглеждаха черни под светлината на свещите, да се впиват в нервно бръщолевещия Уиър, сякаш той също бе зависим от него заради някакво качество, което му липсваше. Тогава Елис си мислеше, че май наистина го е грижа за него.

Райли пристигна, стиснал за опашката един плъх.

— Кокър го хвана, сър. С онзи номер със сиренето върху щика.

Елис погледна Райли с отвращение. Беше много съобразителен дребосък, който винаги успяваше да се представи добре. Елис му се възхищаваше за това, но го намираше за сервилен и склонен да нарушава правилата.

— Пийни си, Райли — каза Стивън. — Вземи си шоколад.

Райли се поколеба под впития поглед на Елис, но прие поканата.

— Елис? — обърна се към него Стивън. — Ще рискуваш ли да изпиеш едно питие тази вечер? Няма да се налага да те носим до леглото. Можеш просто да си лежиш там.

Елис поклати глава. Навън започваше артилерийски обстрел. Все още не можеше да различава гаубиците от оръдията, нито калибъра на снарядите. Познаваше ефекта от експлозиите им, разбира се. Беше виждал разрушителната им сила на картите и учебните полигони; беше чертал диаграми на коничното тяло на шрапнела и компактната мощ на минохвъргачката. Онова, което не беше виждал допреди седмица, бе въздействието на взрива върху меките тъкани, върху розовата кожа на двама редници от взвода му, които друг войник събра в чувал за пясък след това. Беше наблюдавал как малките парчета месо падат в торбата. Когато отново чу снарядите, започна да се тревожи. Сепването от експлозиите беше поносимо; като разбиваща се вълна — силно, но кратко. По-мъчителен беше страхът, който оставаше, когато звукът утихнеше. Той сякаш го изсмукваше и всеки следващ път го правеше все по-слаб.

— Много добре знаят в какво да се прицелват тази нощ — каза Райли. — Очевидно цяла седмица са обикаляли със самолети.

Стивън не вдигна поглед от масата.

— Сега загаси фенера — каза той, сетне се обърна към Елис: — На него тази част му харесва най-много. Кара го да изпитва ужас.

Постави в средата на схемата малка дървена фигурка, която сам беше издялкал. Потрепващите пламъчета на свещите осветяваха грубите й ръбове. Извади от джоба си нож със старателно наточено острие. Заби го в гърдите на плъха между предните му крака и го разпра до долу. Хвана животинчето с другата си ръка и изтръска вътрешностите му на масата.

Въпреки всичко, което бе видял, Уиър беше очарован. Далакът и черният дроб лежаха зеленикаво-червени и топли върху грубата дървесина. Стивън заби отново ножа си в кухината и изстърга каквото беше останало. Уиър се наведе над масата, за да разгледа по-добре.

— Какво означава? — попита той.

Стивън се засмя.

— Откъде да знам? Това е просто мъртъв плъх. Това да не са му червата? Да, така мисля. И е ял… Какво е това? Да не е човешка плът?

— Как се казваха онези двамата от твоя взвод? — поинтересува се Уиър.

— За бога! — обади се Елис. — Това е отвратително. Излизам. Засрамете се. Държите се като простаци. А трябва да давате пример.

— На кого? — попита Стивън. — На теб ли?

Елис стана от леглото. Стивън го бутна обратно.

— Сядай и гледай.

Елис приседна неохотно на ръба на нара.

Стивън заби ножа си в червата.

— Знаците са двусмислени — каза той. — Предполагат стабилно бъдеще, при условие че занапред страниш от жени и свещеници. Иначе можеш да си имаш неприятности.

— Коя карта означава свещеник?

— Десетката — отвърна Стивън. — Десет като десетте божи заповеди. Дамата означава жена.

— И на какво да се надявам?

Стивън бутна с ножа в бъркотията на масата.

— Мир. Четни числа. И твоето собствено — четворка. Нали си роден през април?

— Да.

— Сега ще обърна картите — каза Стивън. Пъхна върха на ножа под една от най-близките карти и я преобърна. Беше осмица. — Добре — отбеляза той. Следващата беше четворка купа. Уиър изглеждаше зарадван. Стивън повдигна бавно нова карта. Беше двойка пика. — Мисля, че онзи горе е на твоя страна, Уиър. — Четвъртата карта беше асо купа. — Мир — обяви той. — Асото означава сила и стабилност. Това е най-доброто предсказание, на което можеш да се надяваш. — Пресегна се с ножа към последната карта и я преобърна рязко. Беше двойка каро.

— Подредил си ги предварително — каза Уиър с недоверие в гласа.

Стивън поклати глава.

— Знаел си какви са картите на масата и си съчинил всичко, за да чуя каквото искам.

— Да си ме видял да ги подреждам?

— Не, но очевидно си го направил.

— Не знам защо ме караш да изнасям този абсурден спектакъл, щом не вярваш на резултатите. Кокър иска ли си плъха обратно, Райли?

— Съмнявам се, сър.

— Ти по-добре се връщай. Аз ще почистя. Запали фенера, преди да излезеш.

Когато Райли си тръгна, настъпи дълго мълчание. Елис се върна към книгата си и запали нова цигара. Уиър се взираше в следите от пясъка по масата като хипнотизиран.

— Защо толкова се тревожиш дали ще оцелееш? — попита Стивън.

— Бог знае — отвърна Уиър. — Нищо друго освен живота си нямам. При тези обстоятелства няма как да не се вкопчиш в него. Може би по-нататък ще постигна нещо и всичко ще се изясни.

Стивън почисти масата с четка и кофа, които предишните обитатели бяха оставили. Почувства се леко засрамен.

Елис ги погледна от леглото.

— Повечето хора в тази война искат да оцелеят, за да можем да я спечелим. Бием се за страната си.

Уиър вдигна широко отворените си очи под светлината на отново запаления фенер. Беше успял някак си да размаже кръв от плъха по бузата си. Долната му челюст увисна невярващо. Стивън се усмихна.

— Е? — попита Елис. — Не сте ли съгласни? Нали затова се бием? Затова търпим да гледаме как смели мъже страдат и умират. Знаем, че го правят за добра кауза.

— Онзи ден патрулирах с едно момче от твоя взвод, Елис — започна Стивън, — и то пушеше някакви цигари, които се казваха „Златно бъдеще“. Откъде ли ги взима? Миришат на конюшня през лятото.

— Идват с порционите — отвърна Елис. — Някои имат много находчиви названия. „Славни момчета“, „Корави ездачи“. Но ти не ми отговори на въпроса.

Стивън си наля още уиски. Рядко пиеше повече от две чаши, освен ако Уиър не настояваше да му прави компания. Тази вечер вече беше изпил половин бутилка. Може би го правеше само за да дразни Елис. Усещаше езика си надебелял; челюстта му се беше схванала и трудно произнасяше думите.

— Уиър, ти обичаш родината си, нали?

— Когато бях там в отпуск, ми се стори отвратителна — отвърна Уиър. — Онези дебели свине нямат представа какво изтърпяваме заради тях. Ще ми се някоя голяма бомбардировка да срути „Пикадили“ и „Уайтхол“ и да ги избие всичките.

— Дори семейството ти?

— Особено семейството ми. Особено тях. Опитах се да им обясня какво е положението и знаеш ли — баща ми се почувства отегчен. На него всъщност му доскуча от цялата работа. Би ми харесала една петдневна бомбардировка на тяхната улица. И над хората, които стачкуваха за по-големи заплати във фабриките, докато ние умираме за шилинг на ден. — Гласът на Уиър трепереше. — Искам да ги видя всичките да пристъпват под вражеските дула на фронтовата линия. За един шилинг. — По брадата му потече слюнка.

— Ами вие? — Елис попита Стивън. — И вие ли сте огорчен като него?

Заради алкохола Стивън се беше сдобил с изненадващо красноречие, което му позволяваше да се застъпи с лекота за всяко мнение.

— Не си спомням родината. Трябва ли да се бием заради поля, живи плетове и дървета? Може би трябва. Може би ако са изпълнени с любовта, която хората са им придали, тогава си заслужава да умреш за тях. Ами промишлените градове, чиито фабрики посещавах, стръмните улици, Лондон с неговите пристанища и сгради — може би тези купчини от камък и мазилка струват повече от вражеските тухли в Хамбург и Мюнхен. Може би ако полята и хълмовете получаваха обичта на достатъчно хора, си заслужаваше да лежим в окопите и да бъдем избивани заради тях. Да се оставим куршумите и снарядите да ни разфасоват, за да останат зелените хълмове недокоснати.

— Да не искате да кажете, че земята струва повече от хората и нашия начин на живот? — попита Елис.

— Не.

— Тогава за какво се биете?

— Ако се бия заради някого — започна Стивън, — то е заради вече загиналите. Не за живите у дома. За умрелите тук. Уилкинсън, Рийвс, брат му, който изчезна без следа. Разтвори се в нищото. Бърн, дето се заплете в бодливата тел. Бия се и за него. — Гласът на Стивън стана дрезгав, той стисна юмруци. — И за всички останали. Познавах ги. Стръд и как му беше името — русия мъж, с който все бяха заедно? Господи, дори не мога да си спомня как се казва.

— Не се тревожи за това — обади се Уиър. — Поне знаеш имената на тези, с които си сега.

— Да, знам ги, разбира се, че ги знам. Този взвод все още съществува под някаква форма. Петросиян и… Бренън, разбира се. И новите мъже. Има един, казва се Годард. Барлоу и Кокър. И много други. Всички са свестни. Как беше името на приятеля на Бренън? Дето му изтече кръвта? Дъглъс. Вие не губите толкова много хора под земята.

— Загубихме достатъчно. Тайсън в Бомон-Амел, както и хората в тунелите. Но аз няма да умра.

С напредването на нощта очите на Уиър започваха да светят със сини отблясъци, озарени от надежда и алкохолно опиянение. Това, което беше останало от косата му, бе полепнало над ушите му на редки светли кичури. Гласът му все повече изтъняваше от вълнение.

— Не бъди толкова скептичен. Не ми казвай, че никога не си вярвал в магически сили — каза той.

Стивън беше достатъчно пиян, за да започне да се изповядва. Временната му словоохотливост премина и беше заменена от откровеност.

— Когато бях момче, вярвах. Тогава се опитвахме да викаме духовете на мъртвите. Търсех гадатели по панаирите. Искаше ми се да вярвам, че ме очаква забележителна съдба. Измислях си нов свят, защото не можех да понасям истинския.

Землянката се разтресе от взрив.

Уиър изглеждаше изненадан.

— Дори и сега ли?

— Когато бях в болницата, Грей ми каза, че това било обичайно за деца, които… как се изрази?… „на които обичайната магия на детството им е била отнета“. Нещо такова беше.

— Грей пък какво разбира?

— Някакъв австрийски доктор му го казал.

Елис, който все още ги слушаше от леглото, попита:

— Какво стана, като ви раниха?

— Повярвах в нещо.

— В какво?

Стивън подпря брадичка върху дланите си. Речта му беше завалена, правеше дълги паузи, докато се опитваше с мъка да формулира мислите си. А в тишината между думите му пищяха шрапнелите.

— Чух глас. Имаше нещо отвъд мен. Дотогава винаги бях живял с убеждението, че няма нищо освен… плътта; освен мига, в който си жив… а след това идва нищото. Отдавах се на суеверията… — Махна с ръка. — Плъховете. И там нямаше нищо. Тогава чух гласа на собствения ми живот, който ме напускаше. Беше толкова… нежен. Съжалих, че не съм му обръщал внимание. И тогава повярвах в мъдростта на онова, което други бяха открили преди мен… Видях, че тези прости неща май са верни… Никога не бях пожелал да повярвам в тях, защото предпочитах да водя собствената си битка. — И внезапно добави разпалено: — Можеш да вярваш в нещо, без да правиш компромис с бремето на собственото си съществувание.

Уиър го погледна неразбиращо. Елис се покашля.

— И в какво вярвате?

— В пространство, в място, което си е самодостатъчно. — Главата на Стивън беше увиснала над масата и гласът му бе едва доловим. — Просто място. Където всичко е ясно.

— Мисля, че имате да извървите дълъг път, преди да се наречете истински християнин — каза Елис.

Стивън вдигна глава от масата. Погледът му бавно се наля с гняв, който после избликна — неконтролираната ярост на някогашното селско момче. Стана и се заклатушка към нара. Хвана Елис за ризата и го блъсна долу.

— Вижте, извинявайте, не исках да ви обидя. — Елис беше стъписан от изражението на Стивън. — Пиян сте, оставете ме.

Стивън си пое дълбоко дъх. Отпусна ръцете си.

— Иди да нагледаш хората си — каза той тихо. — Три часът е. Иди и поговори с постовите. Знаеш колко са уплашени.

Елис си облече куртката и излезе заднишком от землянката. Стивън го изгледа, след това се обърна към Уиър.

— Нали така, Уиър? Трябва да отиде да ги нагледа дали са добре.

— Кой? Елис? Трябваше да го изриташ оттук. Нека поспя на неговото легло, докато се върне. Сам съм, откакто раниха Адамсън.

 

 

Джак Файърбрейс и Артър Шоу лежаха сгушени един в друг в тяхната землянка. Върху пространство от седем квадратни метра, високо метър и половина се бяха събрали десетина мъже. Легнеха ли веднъж, повече не можеха да помръднат. Джак беше свикнал да спи по цяла нощ на една страна — щом се наместеше Артър Шоу, нямаше как да се завърти. Дълбокото дрезгаво дишане на Шоу го приспиваше; беше свикнал и с очертанията на тялото му. Спеше дълбоко с него, както в Лондон спеше с Маргарет, без да чува тракането на влаковете, минаващи под задния им прозорец.

На сутринта написа писмо до вкъщи.

Скъпа Маргарет,

Благодаря ти много за колета, който пристигна непокътнат, беше ми много полезен. Телешкият бульон винаги ни идва добре, а тортата беше високо оценена от всички. Напоследък сме настанени по-прилично и аз съм в много добро здраве. Землянките ни са хубави и не са само за офицерите! Истински разкош, ти казвам, и всички се наспиваме.

Освен това копаем. Мисля, че пехотата вече ни приема по-добре, а работата ни е много важна за следващата голяма атака. Да, ще има още една.

Опасно е, разбира се, имаше няколко газови тревоги, но всички вече се чувстваме по-спокойни, откакто ни доставиха нови канарчета. Мисля, че долу има вражески галерии, но все още не сме се натъкнали на тях. Разказвам ти всичко това, но не бива да се притесняваш за мен. Ако се тревожиш, ще съжалявам, че съм го написал.

Пехотата все иска от нас да й вършим черната работа, но ние си имаме достатъчно задължения под земята. Казвам ти, няма да им копаем окопите. Помогнахме в заравянето на телефонните кабели, но това е всичко. Сега пък пращат пехотинци да ни помагат. Така е по-добре!

Караха ни да маршируваме пет мили, за да се изкъпем, а се бяхме къпали предния ден. Имаше доста ропот. Какъв е смисълът да се къпем, щом не можем да се преоблечем и да си сменим дрехите, които са пълни с „гости“. Но банята беше добра, с много топла вода и душове. После всички бяха много доволни, защото си починаха, а и намериха къде да пият бира. Сержантът доста ни кастри, като се върнахме, но си струваше.

Казваш, че при теб няма нищо ново и че ще се отегча от това, което ми пишеш, но не е така. Копнеем за няколко думи от вкъщи. Само за това мислим: вкъщи, вкъщи, вкъщи.

Мисля много и за момчето ни. Трябва да ти кажа, че ми е трудно да оставам ведър. Имаме служби в неделя и проповедите винаги са интересни. Миналата седмица отчето разказа историята за блудния син, как един богат човек имал двама сина и единият от тях пропаднал, но когато се прибрал у дома, баща му направил жертвоприношение в негова чест. И на мен ми се искаше да направя най-доброто за Джон, но не ни е било писано.

Полагам всички усилия, за да съм в добро настроение и ти не трябва да се тревожиш за мен. Моля те, благодари на госпожица Хабард за добрите й пожелания. Пиши ми пак скоро.

Твой любящ Джак