Себастиан Фолкс
Птича песен (26)

На следващия ден пое към Бапом, следвайки пътните знаци за Албер — град, за който Боб й беше казал, че също има исторически забележителности, а според книгата в него се намираше и малък музей.

Пътят до Бапом беше абсолютно прав. Елизабет се облегна на шофьорската седалка и мина почти на автопилот, като само лявата й ръка се опираше на долната страна на волана. Беше се наспала добре под балдахина, а силното кафе и ледената минерална вода в хотела й вдъхнаха необичайно усещане за доволство.

След десетина минути отстрани на пътя се появиха малки кафяви знаци; след това видя гробището, което като всички подобни общински паркове, беше оградено със стена и окадено от отработените газове на боботещите камиони. Знаците започнаха да се появяват все по-често, макар Албер все още да беше на около десет километра. Оттатък полята вдясно Елизабет видя чудновата грозна арка^[1], издигната между посевите и гората. Отначало я взе за цех за преработка на цвекло, но после осъзна, че е прекалено голяма. Беше иззидана от тухли или камък и размерите й бяха монументални. Сякаш някой беше побил на нивата Пантеона или Триумфалната арка.

Заинтригувана, тя се отклони от шосето за Албер по малък път, водещ през меките възвишения на равнината. Не изпускаше от поглед странната арка, която се виждаше от всеки ъгъл, каквото вероятно е било и намерението на проектантите й. Стигна до група сгради — прекалено малко на брой и прекалено разпръснати, за да са село или дори махала. Слезе от колата и тръгна към арката.

Пред нея имаше морава — тучна, поддържана и в типичен английски стил, с почистена чакълена пътека по средата. Отблизо мащабите на арката ставаха съвсем очевидни: поддържаха я четири огромни колони; композицията доминираше над целия пейзаж. Впечатлението от размерите й се усилваше от грубия й модерен дизайн; и макар да беше ясно, че е мемориал, по някакъв начин й напомняше на сградите, които Алберт Шпеер беше строил за Третия райх.

Елизабет тръгна по каменните стъпала, които водеха към монумента. Мъж със синьо сако метеше огромното пространство, затворено между колоните.

Когато се приближи, стреснато установи, че по тях има надписи. Приближи се. Взря се в камъка. По него имаше имена. Всеки сантиметър беше изписан с английски имена; изсечените главни букви тръгваха от нивото на глезените й и стигаха до самия връх на голямата арка; докъдето й стигаше погледът по колоните се виеха имена. Изпълваха стотици квадратни метри каменна повърхност.

Тръгна през пространството под арката към метящия мъж. Всички колони бяха изписани по същия начин от горе до долу с имена.

— Кои са тези…? — И тя посочи с ръка.

— Тези ли? — попита изненадано мъжът с метлата. — Изгубените.

— Загиналите в битката?

— Не. Изгубените — онези, които не са успели да открият. Останалите са в гробището.

— И това са само хората… които не са намерени?

Вдигна очи нагоре, след това огледа, обзета от паника, безкрайния списък с имена. Сякаш небесният свод беше покрит с бележки под линия.

Когато отново успя да проговори, попита:

— От цялата война?

Мъжът поклати глава.

— Само от тези поля. — И посочи с ръка наоколо.

Елизабет седна на стъпалата от другата страна на монумента. Загледа се в поддържания парк с редици бели надгробни камъни. Край всеки от тях имаше оплевени цветни лехи, които изглеждаха красиво под бледото зимно слънце.

— Никой не ми е казал. — Тя прокара лакираните си в червено нокти през гъстата си тъмна коса. — Боже мой, никой не ми е казал.