Себастиан Фолкс
Птича песен (37)

В ресторанта на хотел „Фолкстоун“^[1] в Булон се беше събрала развълнувана компания млади офицери. Повечето от тях бяха на фронта само от шест месеца, но имаха какво да разказват на приятелите и роднините си. Войната не им се отразяваше много зле. Бяха станали свидетели на осакатявания и смърт; бяха преживели физически неудобства, студ, влага и умора, каквито никога не бяха си и помисляли, че могат да издържат, но все още гледаха на службата си като на нещо, което, ако се редува с редовни домашни отпуски, би могло да се изтърпи, поне за известно време. Пиеха шампанско и се хвалеха какво ще правят, като се приберат в Лондон. По време на голямото кръвопролитие от миналата година все още не бяха в армията и не можеха да предвидят механизираната скотобойна, която се очакваше в непроходимата кал на Фландрия през следващите месеци. Ужасът по време на антракта беше поносим; те тръпнеха от радост, че са оцелели и се топлеха един друг с ентусиазма на облекчението. Младите им гласове приличаха на цвъртене на скорци под полилеите.

Стивън ги чуваше от стаята си на втория етаж, където пишеше писмо на Жан. Манерката с последното уиски от Арас беше почти празна, пепелникът — пълен. За разлика от подчинените си, които пишеха до вкъщи всеки ден, на него му липсваше опит в кореспонденцията. Писмата на войниците, които той четеше уморено, бяха пълни с окуражителни думи към близките им, коментари за получените колети и молби за още новини.

Стивън не мислеше, че Жан има нужда да я уверява, че е добре; нито че се интересува от подробности от фронтовия живот. Стараеше се да не споменава Изабел и смяташе, че е разумно да пише за неща, които касаят едновременно и него, и Жан — а именно Амиен и как хората и сградите в него са оцелели.

Онова, което искаше да й каже, беше, че заедно с Майкъл Уиър тя е най-добрият му приятел. И тъй като можеше и да е мъртъв след месец, нямаше причина да не го направи. Написа: „За мен писмата ви означават много, защото чрез тях имам връзка с нормалния свят. Оценявам любезността ви към мен. Приятелството ви ми дава сили да оцелея.“

Скъса листа и го изхвърли в кошчето до краката си. Жан не би харесала това; беше прибързано и грубо от негова страна. Трябваше да е по-официален поне в началото. Подпря глава на ръцете си и се опита да си представи издълженото умно лице на Жан.

Каква беше тази жена? Какво очакваше да й каже? Представи си тъмнокафявите й очи под извитите вежди. Те бяха интелигентни и насмешливи, но въпреки това нежни и състрадателни. Носът й приличаше на носа на Изабел, но устата й беше по-голяма, а устните — по-тъмни. Брадичката й беше остра, макар и малка. Чертите й, които говореха за сила, тъмният цвят и възпиращото излъчване на очите й придаваха малко мъжки вид; но пък красотата на бледата й кожа, която не беше толкова изразителна като тази на Изабел, но също бе гладка като слонова кост по лицето и шията, издаваше необикновена деликатност. Не знаеше как да подходи към нея.

Описа някои подробности от пътуването си с влак до Булон и обеща, че ще й пише от Англия, когато ще има какво интересно да й разкаже.

На другия ден, когато корабът пристигна във Фолкстоун, на кея се беше събрала малка тълпа. Много от момчетата и жените махаха с флагчета и приветстваха пехотинците, които слизаха по трапа. Стивън видя как израженията им от весели станаха объркани — тези, които бяха дошли да посрещнат синовете и братята си, за пръв път виждаха завръщащи се войници. Отслабналите и безизразни същества, които стъпваха на брега, но не бяха мъжете с лъснато снаряжение и широки усмивки, които се бяха качили на борда под звуците на полковите оркестри. Някои носеха животински кожи, които си бяха купили от местни ферми; мнозина бяха изрязали парчета от шинелите си и ги бяха увили около ръцете си, за да ги пазят от студа. На главите им имаше шалове вместо фуражки с лъскави кокарди. По телата и екипировката им беше засъхнала мръсотия, а очите им бяха празни и непроницаеми. Автоматичните им движения излъчваха мрачна сила. Изглеждаха страшни в очите на цивилните, защото се бяха превърнали не в убийци, а в пасивни същества, чиято единствена цел беше да издържат.

Стивън усети нечия ръка върху рамото си.

— Здравейте. Вие ли сте капитан Рейсфорд? Казвам се Гилбърт. Аз съм началникът тук. Не можах да тръгна с вас, момчета, боя се, че кракът ми е увреден. А сега вземете тези формуляри и когато стигнете до гарата, искам да се свържете с офицера, отговарящ за транспортирането. Всички имена са тук. Ясно?

Стивън го изгледа слисано. От тялото на мъжа се излъчваше остра миризма на гнило, която той усети, когато се приближи, за да му подаде формулярите.

На перона на гарата също имаше тълпа посрещани. Виждаха се и маси, на които доброволчески организации предлагаха чай и кифли.

Стивън тръгна към предната част на перона и когато се скри от тълпата зад грамадната тухлена чакалня, остави купчината формуляри върху един нисък зид.

Влакът потегли, мъжете се бяха наредили в коридора, седяха върху раниците си, пушеха, смееха се и махаха на хората отвън. Стивън отстъпи мястото си на една жена със синьо боне.

Притиснат до прозореца на купето, той не успя да види много от Англия, която прелиташе край него. Зърваше я само от време на време изпод мишницата си. Гледката на родината не успя да извика у него любов или чувството, че е добре дошъл. Беше твърде уморен, за да я оцени. Чувстваше само болка в кръста, предизвикана от усилието да не си удря главата в полицата за багаж над него. След време може би щеше да отвори душата си за красотата на провинцията и звуците на мирния живот.

— Слизам на следващата спирка — каза жената с бонето. — Искате ли да се обадя на съпругата ви или на родителите ви и да им кажа, че пристигате?

— Не. Не, аз… не мисля. Благодаря.

— Откъде сте?

— Линкълншир.

— О, мили боже, това е доста далече.

— Няма да ходя там. Отивам… — Нямаше планове. Спомни си нещо, което веднъж му беше казал Уиър. — В Норфолк. Много е хубаво там по това време на годината.

На гара „Виктория“ Стивън успя да си пробие път през тълпата до улицата. Не искаше да вижда войници, а да се изгуби в анонимността на града. Тръгна с бърза крачка през парка към „Пикадили“, след това пое по-бавно на север. Влезе в добре зареден магазин за мъжко облекло близо до ул. „Албърмарл“. Повечето му дрехи се бяха изгубили при прехвърлянето предишната година и имаше нужда поне от една риза и един кат бельо. Стоеше на дървения под и се взираше в множеството изложени вратовръзки и чорапи в стъклените витрини. Иззад щанда се появи мъж в официален дневен костюм.

— Добър ден, сър. С какво мога да ви помогна.

Стивън видя как очите му се плъзнаха по тялото му и регистрираха униформата и чина му. Също така забеляза неволното му отвращение зад формалната любезност. Запита се какво ли у него беше отблъскващо. Не знаеше дали не мирише на хлор, на кръв или на плъхове. Инстинктивно вдигна ръка към долната си челюст, но усети съвсем лекото драскане на брадата, набола след като се беше обръснал за последно в хотел „Фолкстоун“.

— Трябват ми ризи.

Мъжът се качи по една стълба и издърпа две дървени лавици, които свали и постави пред Стивън. Върху тях имаше бели ризи с колосани нагръдници за официални случаи и всекидневни раирани модели без яка. Докато Стивън се двоумеше, продавачът донесе още ризи във всякакви цветове и ги разпръсна в дъга пред него с цялото им разнообразие — с ръчно изработените им илици, изгладените им маншети и всевъзможните материи, от по-груби до луксозни и фини.

— Извинете, сър. Трябва да се погрижа за друг клиент, докато вземете решение.

Продавачът се оттегли и остави Стивън объркан от избора и отношението към себе си. С другия клиент, едър мъж на около шейсет години в скъпо палто и бомбе, той заговори доста по-оживено. След като записа няколко покупки на сметката си, човекът излезе от магазина с тежка стъпка, без дори да забележи присъствието на Стивън. Усмивката на продавача замръзна, след което напълно изчезна, когато се върна при него. Държеше се определено дистанцирано.

Накрая каза:

— Не искам да ви препирам, сър, но ако изборът ни не ви харесва, може би е по-добре да опитате някъде другаде.

Стивън го погледна невярващо. Беше на около трийсет и пет години, с оредяваща сламеноруса коса и добре оформени мустаци.

— Трудно ми е да избера — отвърна. Когато заговори, чувстваше челюстта си натежала. Чак тогава осъзна колко е уморен. — Извинете.

— Може би ще е най-добре, ако…

— Не ме искате тук, нали?

— Не е това, сър, просто…

— Дайте ми тези. — Посочи двете най-близки ризи. Помисли си, че преди десет години би ударил този човек; но сега просто му плати и излезе.

Навън вдиша дълбоко тежкия въздух на „Пикадили“. От другата страна на улицата видя арките на хотел „Риц“, чието име беше осветено от запалени крушки. Жени в скъпи кожени палта и техните кавалери в лъскави сиви костюми и черни шапки влизаха и излизаха през вратата. От тях се излъчваше целеустременост, сякаш отговаряха за важни финансови сделки или дела от международно значение, които не им позволяваха дори да погледнат към угодническата усмивка на портиера с неговия цилиндър и обшитата със златни ширити ливрея. Изчезваха зад стъклото, меките им връхни дрехи се влачеха зад тях и веднага забравяха за улицата и за всичко извън техния собствен живот.

Стивън ги погледа известно време, след това тръгна с военния си куфар към „Пикадили Съркъс“, където си купи вестник. Беше се разразил финансов скандал, имаше нещастен случай във фабрика в Манчестър. Нямаше новини от войната на първа страница, но по-нататък, до читателските писма намери репортаж за маневрите на Пета армия и сърдечни похвали за тактическите умения на нейния командир.

Колкото повече вървеше, толкова по-изолиран се чувстваше. Любуваше се на гладките незасегнати павирани улици. Радваше се, че обичайният живот в столицата си тече както винаги, но не се чувстваше част от него. Щеше да му е неудобно да бъде третиран различно от обикновените цивилни в страната, в която отдавна не се беше завръщал, но все пак му се струваше странно, че присъствието му извикваше не просто безразличие, а неприязън. Отседна за през нощта в малък хотел близо до площад „Лестър“, а на сутринта взе такси до ул. „Ливърпул“.

Имаше влак за Кингс Лин по обяд. Остана му време да отиде на бръснар и да се подстриже, преди да си купи билет и да поскита по перона. Сетне се качи на полупразния влак и спокойно си намери място. Плюшената тапицерия беше чиста. Потъна в една ъглова седалка и извади книга. Влакът се заклати и бавно затрака, излезе от гарата и започна да набира скорост, оставяйки зад себе си мръсния североизточен Лондон.

Стивън осъзна, че не може да се съсредоточи върху книгата. Мозъкът му беше твърде задръстен и вцепенен и не успяваше да проследи дори проста сюжетна линия. Макар крайниците му да бяха леко схванати, не усещаше умората физически; наспа се сравнително добре в малката хотелска стая и закуси късно. Но умът му като че ли трудно функционираше. Не можеше да прави почти нищо друго, освен да седи и да се взира в пейзажа, който преминаваше край него. Полята бяха огрени от пролетното слънце. През тях кротко течаха тесни поточета или реки. Веднъж или дваж по хълмовете му се мярнаха сивите кули на църкви или групи от фермерски постройки, но през повечето време виждаше само равната земеделска земя, очевидно пуста, в чиято дълбока влажна почва в същия миг нещо растеше или гниеше, невидим, но неумолим процес, който течеше от векове денем и нощем под студеното дъждовно небе.

Докато продължаваше да трака напред по пътя си, влакът сякаш съживи някакъв ритъм дълбоко в паметта му. Задряма в ъгъла, после се стресна, защото сънува, че се намира в селцето от детството му в Линкълншир. Разбра, че е заспал, просто бе сънувал, че се събужда. И се озова в хамбар в някакво равно бледо поле, през което минаваше влак. Събуди се втори път, обзет от страх, и се опита да не заспива; но отново откри, че само е сънувал събуждането си.

Всеки път, когато очите му се отваряха, се опитваше да стане, да се откъсне от плюшената седалка в купето, но краката му бяха прекалено натежали и той се плъзгаше отново в съня, така както бе видял един мъж да се свлича по дъските в окопа към отходната яма, в която най-накрая се удави.

Накрая успя да издебне един от миговете на пробуждане и да се изправи с мъка на крака. Застана до прозореца и се загледа в полята.

Трябваха му няколко минути, за да се убеди, че не сънува. Усещането не беше по-различно от няколкото пъти, в които се беше заблудил, че е буден, но после бе открил, че все още спи и сънува.

Постепенно мозъкът му се проясни. Стискаше здраво рамката на прозореца и дишаше тежко. Усещането за дезориентация започна да намалява.

„Уморен съм, помисли си той, докато вадеше цигара. И тялото ми, и умът ми са уморени, точно както каза Грей. Вероятно той или някой от неговите австрийски лекари могат да ми обяснят любопитната поредица от халюцинации.“

Оправи си униформата и приглади косата си там, където се беше разрошила от съня. Дръпна вратата на купето и тръгна по люлеещия се коридор към вагон-ресторанта. Сервитьорът се приближи, клатушкайки се по пътеката с менюто.

Стивън беше изненадан от богатия избор. От години не беше виждал такова разнообразие. Поръча си бульон, морски език и пудинг с месо и бъбреци. Сервитьорът му подаде винената листа. Джобовете му бяха пълни с английски банкноти, които беше получил срещу фиша за заплатата си. Поръча си най-скъпото вино, което струваше шест шилинга бутилката.

Сервитьорът закръжи около него с черпак, пълен с топла супа, който изсипа в чинията с монограм, но след като приключи с това действие, по бялата покривка остана дълга кафява следа. На Стивън супата му се стори прекалено силна, за да му е вкусна; пресният телешки бульон и подправките го объркаха. В Амиен нито беше обядвал, нито вечерял и небцето му беше свикнало с фабричен пудинг със сладко от сливи и ябълки, мляно говеждо в консерва, бисквити и от време на време по някое парче кейк, пратено от Англия на Грей или Уиър.

Тънките филета морски език бяха покрити с фина мрежа от жилки и месото им беше прекалено деликатно за вкуса му. Сервитьорът наля според етикета два сантиметра вино в кристалната чаша. Стивън го изгълта на един дъх и му каза да налива още. Докато чакаше пудинга, пийна порядъчно. Вкусът му се стори завладяващ. Сякаш в главата му се случваха множество малки експлозии от аромат и цвят. Не беше вкусвал вино от шест месеца, при това тогава пи някакво тръпчиво бяло вино без етикет. Остави чашата. Водата на фронта имаше вкус на вода, когато идваше с порциона, или на нещо по-лошо, ако се процеждаше от кратерите на снарядите; чаят миришеше на бензин заради тубите, в които го доставяха. Но докато пиеше това вино, му се струваше, че поглъща самата сложна същност на Франция — не непрогледния ад на Пикардия, а някое по-старо пасторално място, където все още имаше надежда.

Очевидно беше дори по-уморен, отколкото бе предполагал. Изяде колкото можа от пудинга. Пропусна десерта и изпуши една цигара с кафето. Когато стигна до Кингс Лин, се прехвърли на линията, минаваща покрай брега на Норфолк към Шерингам — мястото, което Уиър му беше препоръчал. Докато малката композиция напредваше натам, той установи, че пътуването подлага на изпитание търпението му. Искаше му се да е навън, да диша чистия спокоен въздух; копнееше за странноприемница с меко легло. На следващата спирка, в някакво село на име Бърнам Маркет, той свали куфара си от полицата за багаж и скочи на перона. Влезе в селото, разполовено от главния път, от двете страни на който се виждаха добре поддържани морави. Повечето къщи наоколо бяха строени през XVIII век — изглеждаха просторни, но скромни. Сред тях се виждаха няколко магазинчета, включително и аптека, бакалия и дюкян, където се продаваха конски такъми.

Зад огромен кестен се беше сгушила странноприемница на име „Кос“. Стивън влезе в нея и позвъни на гишето в подножието на стълбите. Никой не му отговори, затова пристъпи в застлания с каменни плочи бар. Той беше празен, макар да се виждаха неприбрани чаши от бира по масите, останали сигурно от обяда. Атмосферата вътре беше хладна и мрачна заради каменния под и тежките дървени греди.

Чу зад себе си глас, обърна се и видя пълничка жена с престилка, която му се усмихна малко несигурно, когато срещна погледа му. Каза му, че е само чистачка, а собственикът е излязъл за целия следобед, но може да го настани, ако се запише в регистъра. Заведе го до малка стая на горния етаж с махагонова ракла и старо дървено легло с дебел пухен юрган. До вратата имаше стол и умивалник с порцеланова кана и леген, а край тях малка лавица с няколко доста четени книги. Прозорецът до раклата гледаше към моравата пред хотела, където белите цветове на кестена скриваха небето. Стивън благодари на жената и хвърли куфара си на леглото. Точно такава стая беше търсил.

След като разопакова багажа си, легна на леглото и затвори очи. Искаше да поспи, но клепачите му непрекъснато потрепваха. Всеки път, когато му се струваше, че сънят е близо, тялото му го връщаше обратно в реалността. Най-накрая се озова в някакво състояние на полусън, подобно на онова във влака, в което ярки сцени от последните две-три години изскачаха в разбъркан ред в съзнанието му. В паметта му ясно се връщаха случки и хора, които беше забравил, след това изчезваха. Опита се да се изтръгне от зловещата върволица на спомените. Непрекъснато виждаше как след удара на снаряда Дъглъс пада от носилката на хлъзгавия под на окопа; дори чуваше безжизненото тупване на отпуснатото му тяло. В паметта му се върна и Стъд, за когото напълно беше забравил, видя как каската му се плъзва назад и картечният огън пробива черепа му, докато се навежда да помогне на друг паднал войник.

Стивън стана от леглото. Ръцете му трепереха като на Майкъл Уиър по време на обстрел. Пое дълбоко дъх и чу как въздухът свисти в гърдите му. Струваше му се странно, че шокът се стоварва върху него сега, когато беше в безопасност в спокойно английско село.

Мисълта за това къде се намира го стресна. Отдавна не се беше връщал в Англия. Може би не беше зле да излезе навън и да поразгледа.

Стъпките му отекнаха по голите дървени стъпала, докато слизаше без шапка към преддверието. После излезе навън.

Вдигна рамене, а сетне ги отпусна с дълга болезнена въздишка. Тръгна по зелената трева, след това зави по пътя, който извеждаше извън селото. Опита се да се отпусне. „Бях под обстрел, помисли си той, но засега всичко свърши.“ Под обстрел. Двете думи се върнаха при него. Колко неясна и неадекватна беше тази фраза.

Живите плетове покрай него бяха неподдържани и избуяли, обрасли с див магданоз. Въздухът изглеждаше толкова чист, сякаш никога не е бил вдишван; точно започваше да се захлажда от първия вечерен бриз. В далечината от високите брястове оттатък полето се носеше грак на врани, а наблизо се чуваше тихото гукане на гълъби. Спря и се облегна на портата. Покоят на света край него сякаш беше извън времето; нямаше човешки глас, който да го върне обратно.

Загледа се в подранилата бледа луна, увиснала ниско над брястовете. Над и отвъд нея се виждаха дълги раздърпани облаци, които се проточваха в бледата синева на небето, а сетне чезнеха в мъглива белота.

Стивън усети, че го връхлита неудържим прилив на чувства. Уплаши се, че той ще придобие физическо изражение — на спазъм, кръвоизлив или смърт. След това осъзна, че онова, което изпитва, не е агресия, а страстно привличане — към разлюляното поле, спускащо се към дърветата, към пътя, водещ обратно в селото, където се виждаше камбанарията на църквата. Тези неща и далечното опрощаващо небе бяха неделими, част от едно и също сътворение; и той самият, както можеше да прецени всеки нормален млад човек, съдейки по едва доловимия пулс във вените си, беше едно с тях. Вдигна поглед и си представи как биха изглеждали звездите, проправящи си път през тъмнината, видя пълзящите мъглявини и мътните светлини в безкрайността. Това не бяха различни светове, вече ясно го разбираше, те бяха свързани от разума на сътворението с раздърпаните бели облаци, с никога невдишвания майски въздух, с пръстта под влажната трева, върху която стъпваше. Хвана се здраво за ниската ограда край пътя и подпря глава върху ръцете си, изпълнен с някакъв остатъчен страх, че силната любов, която изпитваше, някак си ще го отнесе от земята. Искаше да протегне ръце и да прегърне полята, небето, брястовете и птиците в тях; искаше да ги притисне към себе си и да им прости всичко, както баща прощава на своя блуден, скитащ, но обичан син. Изабел и жестоката смъртоносна война; изгубената му майка, приятелят му Уиър: нищо вече не беше неморално или неспасяемо, всичко можеше да се подреди, да се разбере в отдалечената перспектива на прошката. Докато стискаше дървената летва, той искаше да бъде опростен за всичко, което бе сторил; копнееше творецът на света да изличи греховете и гнева му, защото душата му беше свързана с него. Тялото му се разтресе от страстната любов, която го беше връхлетяла и от която беше прокуден сред кръвта и плътта на неспирната сеч.

Вдигна глава и установи, че се усмихва. Вървя омиротворен по пътя може би около час, макар да беше изгубил представа за времето. Вечерта остана светла, докато вървеше край нивите с различни очертания и дърветата, израсли ту в редица, ту сами или на групи, според това къде случайността бе отвяла семената им.

Пътят се спусна надолу и зави и Стивън се озова в малко село. Две момчета си играеха на голяма поляна до една канавка, която отделяше тревата от пътя. Стивън влезе в кръчмата отсреща, която приличаше повече на гостна в частен дом. Раздразнителен старец го попита какво иска. Донесе му бира, налята от невидимо буре в задната стая; заедно с нея му подаде и по-малка чаша, пълна с някаква канелена напитка. Стивън изнесе двете чаши навън, седна на една пейка край поляната и се загледа в момчетата, които играеха, докато слънцето най-накрая не залезе и не блесна бледата луна.