Себастиан Фолкс
Птича песен (7)

Същата вечер Азер беше във ведро настроение. Меро беше почти склонен да приеме новите заплати на работниците и въпреки че още бояджии се бяха включили в стачката, шансът тя да зарази и други сфери на производството изглеждаше малък. Приятелят му Берар, който не се беше отбивал от седмица, беше обещал да намине със съпругата и тъщата си за една игра на карти след вечеря. Азер нареди на Маргьорит да донесе две бутилки бургундско от избата. Поздрави Изабел за външния й вид и попита Лизет какво е правила.

— Разхождах се в градината — отвърна тя. — Ходих чак до края й, там, където става съвсем дива. Седнах под едно дърво и мисля, че съм заспала. И сънувах много странен сън.

— Какъв? — Азер започна да тъпче лулата си с тютюн.

Лизет се изкикоти.

— Няма да ти кажа.

Изглеждаше разочарована, когато той спря да настоява и се обърна към съпругата си.

— А ти как прекара деня? Пак ли наложителни дела из града?

— Не, върших обичайните неща — отвърна Изабел. — Трябваше да говоря с месарчето. Отново ми пратиха не онези пържоли, които исках. Мадам Боне се оплакваше колко много работа има. А следобед четох книга.

— Нещо образователно или от твоите романчета?

— Нещо глуповато, което намерих в една книжарница в града.

Азер се усмихна доволно и поклати глава пред ниските вкусове на съпругата си. Смяташе се, че той чете само великите философи, често дори в оригинал, макар че, изглежда, се отдаваше на тези усърдни занимания насаме. Когато сядаше под лампата след вечеря, ръката му неизменно посягаше към лулата.

Изабел вдигна очи от дивана, на който се беше настанила с принадлежностите си за шиене, когато чу стъпки на слизащ по стълбите човек. Стивън застана на вратата. Стисна набързо протегнатата ръка на Азер и се обърна към Изабел да я поздрави. Тя задиша малко неспокойно, когато видя строгостта, изписана на смуглото му неподвижно лице. Самоконтролът му изглеждаше безупречен.

По време на вечерята забеляза, че той изобщо не се обърна към нея, дори не я поглеждаше, ако можеше да го избегне. А когато го правеше, очите му бяха напълно безизразни и тя виждаше в тях безразличие, дори враждебност.

Маргьорит сновеше между стаите с храната, а Азер, по-ведър от обикновено, говореше за плана си да предложи на Берар да отидат на риболов. Можели да вземат влака до Албер и оттам щяло да е приятно да наемат конче и двуколка и да отидат до някое от селата край Анкр.

Грегоар се оживи при тази идея.

— Ще имам ли собствена въдица? — попита той — Юго и Едуар имат. Искам и аз!

— Сигурна съм, че ще ти намерим, Грегоар — каза Изабел.

— Ходите ли на риболов, мосю? — поинтересува се Азер.

— Като дете ходех. Само с червеи и трохи хляб. Седях с часове край езерото в градината на голяма къща близо до мястото, където живеехме. Отивахме там с момчета от селото, седяхме и си разказвахме истории, докато чакахме. Говореше се, че в езерото има огромен шаран. Бащата на едно от момчетата го беше виждал, дори почти го хванал, или поне така твърдеше. Но със сигурност имаше големи риби, защото уловихме някои от тях. Бедата беше, че винаги ни гонеха, защото земята беше частна собственост.

Изабел слушаше удивена речта му, защото никога преди не беше говорил толкова дълго със съпруга й. Освен краткото откровение пред нея и Лизет по време на обяда, това беше първото признание за нещо толкова лично като детството. Колкото повече говореше, толкова повече се увличаше от темата. Беше се взрял в Азер, на когото му се наложи да изчака Стивън да свърши, преди да сложи в устата си парченцето телешко, което беше набол на вилицата си.

— Когато тръгнах на училище — продължи Стивън, — вече не ми оставаше време за риболов. Пък и не съм сигурен, че още имах такова търпение. Може би това е нещо, което се харесва на група момчета, които през повечето време така или иначе скучаят, но предпочитат да го правят заедно, за да могат да си споделят разни неща, които са открили за света.

— Е, добре дошъл сте с нас — каза Азер и сложи парчето телешко в устата си.

— Много мило, но мисля, че вече достатъчно се натрапих на семейните ви излети.

— Трябва да дойдете — настоя Лизет. — В Тиепвал имат от прочутите английски чайове.

— Няма нужда да решаваме сега — каза Изабел. — Искате ли още телешко, мосю?

Гордееше се с него. Говореше езика прекрасно, беше елегантен и учтив, а сега дори им беше разказал нещо за себе си. Искаше й се да може да си припише заслугите му, да се хвали с него и да се къпе в одобрението, което би получил. Връхлетя я истинско чувство за загуба, когато осъзна колко далеч е от възможността да направи нещо подобно. Азер беше нейният избор, нейната гордост, мъжът, с чиито качества беше обречена да живее. Чудеше се колко дълго беше в състояние да понася този фалш. Може би това, което със Стивън се опитваха да правят — да отричат до такава степен истината — беше невъзможно. Макар преструвката да я плашеше, тя също така я възбуждаше и оживяваше, защото беше донякъде рискована.

Бяха излезли от червената стая в пет часа следобед и оттогава тя не беше говорила с него. Нямаше как да сподели какво й минава през ума. Може би той вече съжаляваше за случилото се; или пък си беше взел своето и всичко вече беше приключило за него.

И насред делириума от наслада и страх тя трябваше да се погрижи и за някои практични неща. Да се облече така, че да скрие раздраната си блуза, когато излиза от стаята. Да прибере чаршафите и покривката на леглото и незабелязано да ги занесе в пералното помещение. Да провери многократно стаята за следи от изневярата.

Отиде в спалнята си и се съблече. Всички знаеха, че се къпе по два пъти на ден и често точно по това време, но блузата не можеше да се поправи и трябваше тайно да бъде изхвърлена. Бедрата й бяха лепкави, защото спермата, която усети така дълбоко в себе си, по-късно се беше стекла. Беше изцапала коприненото й бельо с цвят на слонова кост, което майка й беше купила от улица „Риволи“ в Париж и беше част от зестрата й. Когато се изкъпа във ваната, между краката й още имаше следи от нея, а след това трябваше да почисти и емайла. Най-големият проблем продължаваха да бъдат чаршафите. Маргьорит беше много стриктна със спалното бельо и знаеше в коя стая кога трябва да се сменя, въпреки че обикновено мадам Боне вършеше тази работа. Може би трябваше да се довери на едната от двете. Реши следващия следобед да освободи Маргьорит от работа и да изпере и изглади сама чаршафите, а след това да ги върне обратно, преди някой да е влязъл в червената стая. Ще изхвърли червената покривка и ще каже, че й е омръзнала. Точно това импулсивно поведение дразнеше съпруга й, но той смяташе, че то е нейна основна характеристика. Тя не изпитваше отвращение от петната и физическите следи от техния следобед, дори и от капките собствена кръв, които бе видяла. Беше се научила от сестра си Жан да не се срамува и в тези споделени следи виждаше само интимност, която докосваше сърцето й.

 

 

Маргьорит отиде да отвори вратата за семейство Берар. Азер смяташе да прекарат остатъка от вечерта във всекидневната или в някоя от малките стаи на първия етаж, където понякога заръчваше на Маргьорит да сервира кафе, разхладителни напитки и сладкиши. Но Берар реши да прояви непохватна деликатност.

— Няма нужда да разваляме тази прекрасна семейна сцена, Азер. Нека си положа телесата на този стол. Ако малкият Грегоар би бил така любезен… А мадам Берар може да седне от лявата ми страна.

— Ще ви е по-удобно, ако…

— А и така няма да се чувстваме като хора, които са ви създали грижи. Леля Елиз се съгласи да ни придружи, ако просто се отбием по съседски, а не като гости, изискващи някакво специално отношение.

Берар се настани на стола, освободен от Лизет, която получи от мащехата си разрешение да заведе Грегоар да си легне. Лизет целуна набързо баща си по бузата и изхвърча от стаята. Макар сутринта да беше доволна от ролята си на възрастен човек, на моменти фактът, че е още дете, си имаше своите предимства.

Стивън й завиждаше. На него също би му се искало да остави двете семейства сами; може би дори и те го предпочитаха. Но докато можеше да вижда Изабел, щеше да стои. Не му беше чак толкова мъчително да се преструва; беше уверен, че случилото се между тях е променило необратимо нещата и че обществените условия с времето ще се нагодят към новата реалност.

— А вие, мадам, да сте чували наскоро тайнствени пианисти с техните незабравими мелодии? — Голямата глава на Берар с гъста сива коса и червендалесто лице, подпряна на дясната му ръка, облакътена върху масата, бе извърната към Изабел. Питането не беше сериозно; той просто настройваше оркестъра си.

— Не, не съм минавала покрай онази къща откакто се видяхме за последен път.

— Аха, пазите мелодията като скъп малък спомен. Разбирам. Затова сте избрали друг маршрут за следобедната си разходка.

— Не. Този следобед четох книга.

— Обзалагам се, че е било любовен роман — усмихна се Берар. — Колко очарователно. Аз чета само исторически книги. Но разкажете ни за сюжета.

— Младеж от скромно провинциално семейство отива в Париж, за да стане писател и се събира с лоши хора.

Стивън беше втрещен от спокойствието и лекотата, с която Изабел си измисляше. Наблюдаваше я и се чудеше дали си личи, че лъже. Нищо в поведението й не беше различно. Някой ден можеше така да излъже и него и той нямаше да разбере. Може би всички жени притежават тази способност, за да оцеляват. От книгата на Изабел разговорът се насочи към въпроса дали семействата, които живеят в провинцията, могат да бъдат толкова влиятелни, колкото парижките.

— Познавате ли семейство Лорендо? — попита Азер.

— О, да — отвърна жизнерадостно мадам Берар, — срещали сме ги няколко пъти.

— Аз — намеси се авторитетно Берар — не ги смятам за приятели. Никога не съм ги канил в дома ни и никога няма да отида в техния.

Нещо мистериозно, но благородно се криеше зад отрицанието на Берар към семейство Лорендо, или поне това се опитваше да намекне. И никакви въпроси нямаше да изтръгнат от него деликатните причини за позицията му.

— Не мисля, че някога са живели в Париж — каза Азер.

— Париж! — обади се леля Елиз и внезапно вдигна поглед. — Този град е една голяма модна къща. Това е единствената разлика между него и провинцията — хората там си купуват нови дрехи всяка седмица. Колко много самохвалци на едно място!

Азер продължи собствената си мисъл за семейството.

— Никога не съм се срещал с мосю Лорендо, но съм чувал, че е забележителен човек. Изненадан съм, че не сте се сприятелили с него, Берар.

Берар сви устни и размаха показалец, за да им покаже, че няма да продума и дума повече.

— Папа не е сноб — каза мадам Берар.

Изабел бе напълно притихнала. Щеше й се Стивън да я погледне или да й даде някакъв знак, че всичко е наред. Жан веднъж й беше казала, че мъжете не са като жените, че след като са обладали една жена, за тях все едно нищо не се е случило и вече искат друга. Изабел не можеше да повярва, че и със Стивън е така, не и след това, което беше казал и направил с нея в червената стая. Но как би могла да знае, след като той не й даваше никакъв знак, не се усмихваше, не показваше никаква топлина? Отначало самоконтролът му й вдъхна доверие, но сега започваше да я тревожи.

По предложение на Азер те оставиха чашите си с кафе и се преместиха в друга стая за игра на карти.

Под безопасното прикритие на движението Изабел търсеше някакъв контакт със Стивън. Той се обърна към нея, но не я погледна в очите. Докато тя ставаше от стола по обичайния си скромен начин, усети погледа му върху талията и бедрата си. За миг се почувства отново гола. Спомни си как се съблече пред него в своята следобедна забрава и колко перверзно правилно й се беше струвало това тогава. Изведнъж смущението и вината я връхлетяха със закъснение, когато усети как очите му проникват през дрехите й. Изчерви се от глава до пети. Коремът и гърдите й пламнаха под роклята, когато кръвта се втурна към кожата й в знак на протест срещу безсрамието й. Качи се към шията, лицето и ушите й, сякаш публично я укоряваше за скритите й действия. Крещеше от изгарящо червената й кожа; умоляваше за внимание. Очите на Изабел се насълзиха от надигналата се кръв и тя се тръсна на стола.

— Добре ли си? — попита раздразнено Азер. — Струва ми се, че ти е много топло.

Изабел се наведе към масата и покри лицето си с ръце.

— Не се чувствам добре. Тук е много горещо.

Мадам Берар я прегърна през раменете.

— Няма съмнение, че имате проблем с кръвообращението — каза Берар. — Не е нищо сериозно, доста често срещано неразположение.

Когато кръвта й се оттече, Изабел се почувства отново по-силна. Руменината на лицето й остана, макар пулсът й да се поуспокои.

— Мисля да си лягам, ако нямате нищо против — каза тя.

— Ще изпратя Маргьорит горе — обеща Азер.

Стивън не виждаше никакъв шанс да поговори с нея насаме, затова просто й пожела учтиво лека нощ, когато мадам Берар я хвана под ръка и й помогна да изкачи няколко стъпала, преди да се върне при останалите.

— Проблем с кръвообращението — повтори Берар, докато разбъркваше картите с дебелите си пръсти. — Проблем с кръвообращението. Това е. Няма какво друго да е. — Погледна към Азер и левият му клепач се плъзна надолу по очната ябълка и остана така достатъчно дълго, за да се видят добре спуканият капиляр и малката брадавица върху него, след което се върна обратно на мястото си под веждата.

Азер му хвърли тънка усмивка в отговор и си взе картите. Мадам Берар, която си търсеше очилата в чантата, не видя нищо от тайната мъжка комуникация. Леля Елиз се беше оттеглила в ъгъла на стаята с книга в ръка.

 

 

След като се качи, Изабел се съблече набързо и се мушна под завивките на леглото. Придърпа коленете към корема си, както правеше като малко момиченце в къщата на родителите си, щом чуеше свистенето на вятъра в полята на Нормандия, който блъскаше дървените капаци и въздишаше в подпокривното пространство. Приготви се за сън, като изпълни съзнанието си с картини на спокойствие и сигурност, на които винаги бе разчитала; те бяха идеализирана версия на дома на родителите й в леко фантастична и пасторална обстановка, в която чувственото влияние на слънцето и цветята помагаха на самоанализата й, а взимането на решения ставаше ненужно.

Когато почти потъна в прегръдките на това видение, на вратата тихо се почука. Отначало й се стори, че сънува, след това се пренесе от един свят в друг и разбра, че колкото и да бе тихо, почукването беше доста настоятелно и идва от вратата на спалнята й.

— Влез — каза тя и гласът й несигурно се пробуди.

Вратата бавно се отвори и в приглушената светлина на коридора се появи Стивън.

— Какво правиш?

— Не можах да издържа долу. — Вдигна пръст към устните си и прошепна. — Трябваше да видя как си.

Тя се усмихна притеснено.

— Трябва да си тръгнеш.

Той огледа стаята. Там бяха снимките на нея и сестрите й, четките й за коса, огледало с позлатена рамка, дрехите й, преметнати на стола.

Той се наведе над леглото й и ръката му потъна под купчината завивки. От тях се издигна сладък аромат. Той я целуна по устните и докосна косата й, преди да си тръгне.

Изабел потръпна, когато той излезе, боеше се от звука на стъпките му в ехтящия коридор. Стивън се движеше безшумно, или поне така му се струваше, към голямото разклонение на втория етаж, след това слезе долу и се присъедини отново към играта на карти, която бе напуснал.

 

 

На следващата сутрин Стивън отиде в града. Азер му каза да не идва във фабриката още ден или два, но на него му беше трудно да стои кротко в къщата с Лизет, Маргьорит и всички посетители и членове на домакинството, които нямаше да оставят Изабел сама и да му дадат възможност да поговори с нея.

Представи си живота като гъста гора с няколко чисти пътеки, по които можеше да се ориентира накъде да върви. Те го караха да гледа напред с малко повече увереност. И макар да бяха достатъчно прави и ясни, приличаха на белези от рани в гъсталака и той нямаше желание да ги показва пред други хора. Изпитваше огромна благодарност и възхищение към Изабел; чувствата му пораждаха у него импулс да се разкрие — един естествен преход към доверието. Не се страхуваше да се разголи, но и не беше сигурен, че му е приятно да го направи.

Стоеше в дъното на студената катедрала, вдигнал глава към балкона за хора и източния прозорец. Беше достатъчно тихо, за да размишлява. Чуваше се само бръсненето на метлата по каменния под, докато чистачката напредваше по пътеката между скамейките; както и потракването на малката вратичка в главната порта, през която влизаха посетителите. Шепа вярващи се молеха в основния корпус на църквата. В краката му имаше паметна плоча на средновековен епископ е надпис на латински — името му все още не беше изтрито от многобройните стъпки през годините. На Стивън му стана жал за всички горещи молитви на пръснатите из храма хора, макар малко да завиждаше на вярата им. Хладната враждебна сграда не предлагаше много утеха; тя беше напомняне за смъртта в институционални мащаби. Успяваше донякъде да излъчва достойнство заради каменния градеж и надписите в плочите, създадени по повод на нещо толкова банално като смъртта. Те изразяваха претенцията, че чрез възпоменанието проблясъкът на светлина между две вечности тъма може да се съхрани и пренесе през времето, макар че приведените глави на хората, които се молеха, излъчваха само примирение.

Толкова много покойници, помисли си той, които само чакат следващото примигване на светлината, преди и това поколение да се присъедини към тях. Разликата между живите и мъртвите не беше в качеството, а във времето.

Седна и зарови лицето си в ръцете. Представи си ужасна купчина от мъртви тела. Беше заради въздействието на църквата, но картината беше съвсем ясна: ред върху ред, дълбоката гниеща пръст се отваря, за да ги поеме, а усилията на живите е всичките им суетни, войни и огромни сгради не бяха нищо повече от удар на крило срещу тежестта на времето.

Коленичи на една възглавничка на пода и хвана главата си е ръце. Молеше се инстинктивно, без да знае какво прави. Спаси ме от смъртта. Спаси Изабел. Спаси всички нас. Спаси ме.

 

 

Прибра се прекалено късно, за да обядва с Изабел и Лизет. И двете бяха разочаровани по свой собствен начин. Мина през хладната тиха къща с надеждата да чуе някакви гласове. Накрая долови шум от стъпки, обърна се и видя Маргьорит да влиза в кухнята.

— Виждала ли си мадам Азер?

— Не, мосю. Не и след обяда. Може би е в градината.

— А Лизет?

— Мисля, че отиде в града.

Стивън започна да обхожда всички стаи на първия етаж. Тя със сигурност е знаела, че той ще се върне. Можеше да не излиза, без да остави бележка.

Натисна дръжката на една врата, която водеше към малък кабинет. Изабел седеше вътре и четеше книга. Остави я и се изправи, когато той влезе.

Приближи се до нея, не беше сигурен дали може да я докосне. Тя сложи длан върху неговата.

— Бях в катедралата. Изгубил съм представа за времето.

Тя вдигна очи към него.

— Всичко наред ли е?

Той я целуна и тя се притисна в него. Усети, че ръцете му веднага зашариха по дрехите й.

Вдигна поглед към очите му. Бяха големи и питащи, пълни с настойчивост и светлина. Но почти веднага се затвориха, когато тя въздъхна тихо от възбуда.

Облегнаха се на стената и той пъхна ръка в полата й отзад. Усети коприната под пръстите си, после опипа закръглените форми отдолу. Усети ръката й на панталоните си.

— Трябва да спрем. — Той се отдръпна назад.

— Да. Лизет излезе. — Изабел едвам дишаше. — Но Маргьорит…

— Червената стая?

— Да. Ти тръгни пръв и отиди в стаята си. Дай ми десет минути, преди да слезеш при мен.

— Добре — каза той. — Нека те целуна за последно.

Целуна я дълбоко и тя започна да стене отново и да се търка в него.

— Моля те — каза, — моля те.

Не знаеше дали иска от него да спре, или да продължи. Беше вдигнал полата й, тя се беше облегнала на стената и пръстите му вече бяха между краката й.

— Ела при мен — прошепна тя и горещият й дъх опари ухото му. — В мен, веднага.

Той махна игривите й пръсти от панталоните си и ги разкопча. Рамото му беше притиснато до полираното дърво на библиотека със стъклени вратички. Зад главата на Изабел имаше рамкирана картина на цветя в глинена саксия. Трябваше да я повдигне леко, да я подхване с ръце, за да успее да проникне в нея. Тя го обви с крака около кръста, за да не мърда и увисна на него. Картината се завъртя, когато гърбът й опря в рамката и я бутна нагоре.

Тя отвори отново очи и му се усмихна.

— Обичам те.

Покри лицето му с целувки, приклещила здраво тялото му с тежестта си. След това стъпи на земята и внимателно го отблъсна. Плътта му беше твърда и набъбнала с кръв. Тя започва да прокарва ръка по нея напред и назад, докато той задиша тежко, падна на колене и изригна на пода, а после и върху роклята й, а накрая тя пое последните три или четири спазъма в устата си. Направи го по инстинкт, почти от чистофайничество, не защото беше нещо, което умееше и беше правила преди.

— Червената стая — каза тя. — След десет минути.

Дръпна дрехите си надолу. Сякаш не забелязваше петното отпред на роклята си. Стивън я гледаше как излиза от стаята, походката й — както винаги — беше скромна и полюляваща се. Почувства се нелепо така, полусъблечен; сякаш тя се бе отнесла с него като с момче, просто го беше подразнила, макар чувството да не му беше неприятно. Оправи панталоните и ризата си и обърса паркета с носната си кърпа.

Поразходи се малко в градината в опит да си проветри главата; след това — както тя му беше казала — се качи в стаята си. Гледаше как минутната стрелка пълзи по циферблата на джобния му часовник. След трите минути в градината му оставаше да изтърпи само още седем. Когато те изминаха, той събу обувките си и тихо слезе на втория етаж. Мина по главния коридор, сетне през някакъв проход, после се провря през малката арка… Помнеше пътя.

Изабел го чакаше вътре. Беше в роба с ориенталски мотиви в зелено и червено.

— Толкова се боях — каза тя.

Той седна до нея на чаршафите.

— Какво искаш да кажеш?

Взе дланта му в двете си ръце.

— Когато не искаше да ме погледнеш снощи, се боях, че си променил решението си.

— За теб?

— Да.

Той се почувства развеселен от загрижеността на Изабел. Все още му се струваше невероятно, че тя наистина го желае толкова много.

Хвана косата й с всичките й нюанси в ръката си. Почувства се благодарен към нея.

— След всичко, което си казахме и направихме… Как можа да се усъмниш.

— Ти не искаше да ме погледнеш. Уплаших се.

— Какво можех да кажа? Щях да се издам.

— Трябваше да ми се усмихнеш или да ми кимнеш. Да направиш нещо. — Беше започнала да го целува по лицето. — Ще си измислим сигнали. Обещаваш ли ми?

— Да, обещавам.

Остави я да го съблече, стоеше съвсем пасивно, докато тя сваляше дрехите му и ги сгъваше на стола. Събра смелост да покаже огромната си възбуда, а тя се направи, че не я забелязва.

— Сега е мой ред — рече той, но трябваше да свали само копринената роба и красотата й се откри пред него. Положи бузата си върху влажните й гърди и я целуна по шията, точно там, където бе видял да се зачервява, докато се грижеше за градината. Кожата й беше млада и свежа и почти напълно бяла, с малки точици и лунички, които опита с върха на езика си. След това я положи нежно върху леглото и зарови лице в ароматната й коса. После я накара да се изправи, докато обхождаше бавно тялото й с ръце и език. Когато пръстите му се плъзнаха между краката й, усети как тя се стяга. Накрая, когато вече я бе докоснал навсякъде, я преобърна и я наведе към леглото, след това разтвори леко стъпалата й със своите.

Когато престанаха да се любят, заспаха. Изабел се беше мушнала под одеялото и прехвърлила ръка върху Стивън. Той лежеше отвит, по корем, под ъгъл на леглото. Тя още не бе имала време да изпере и върне чаршафите.

Когато той се събуди, веднага положи главата си върху разпиляната й коса и вдиша аромата на кожата й. После лицето му се озова отново върху шията и мекото очертание на челюстта й. Тя се усмихна при докосването му и отвори очи.

— Бях сигурен, че няма да мога да намеря стаята отново — каза той. — Мислех си, че ще е изчезнала.

— Няма как да се премести. Винаги си е била тук.

— Изабел, кажи ми. За съпруга ти. Една вечер чух звуци от стаята ви, сякаш той… те нараняваше.

Изабел седна на леглото и придърпа одеялото върху себе си. И кимна.

— Понякога той… се ядосва.

— Какво искаш да кажеш?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Искаше да имаме деца. Нищо не стана. Всеки месец се изпълвах с ужас… нали се сещаш.

Той кимна.

— Кръвта беше като упрек. Той казваше, че вината е у мен. Опитвах заради него, но не знаех какво да правя. Той беше много груб, не жесток, но просто искаше бързо да забременея. Не беше като с теб.

Изведнъж Изабел почувства свян. Да каже какво са правили, й се струваше по-срамно, отколкото да го извърши.

— С течение на времето започна да се съмнява в себе си — продължи тя. — Така ми се струва. Отначало беше толкова сигурен, че няма нищо общо с него, защото вече има две деца. Но после изгуби тази увереност. Сякаш започна да ми завижда, че съм млада. „Ти си толкова здрава, разбира се!“ Така казваше. „Ти си още дете!“ Ей такива работи. Нищо не можех да направя. Винаги се любех с него, макар да не ми харесваше. Никога не съм го критикувала. Той сякаш натрупа омраза към себе си. Заради това ставаше все по-саркастичен. Може би си забелязал. Започна да ме критикува винаги когато имаме гости. Мисля, че по някаква причина се чувства виновен, задето се е оженил за мен.

— Виновен ли?

— Може би пред първата си съпруга или защото се ожени за мен под фалшив предлог.

— Защото те е отнел от някой на твоята възраст?

Изабел кимна, но не каза нищо.

— И после?

— После стана толкова лошо, че вече не можеше да прави любов с мен. Каза, че съм го кастрирала. Естествено, от това се чувстваше още по-зле. Затова започна да се опитва да се възбужда, като прави… странни неща.

— Какви?

— Не, не като тези, които ние с теб… — Изабел замълча объркана.

— Удрял ли те е?

— Да. Отначало, за да се опита да се възбуди. Не знам защо това би трябвало да помогне. След това мисля, че продължи да го прави от гняв и срам. Но когато протестирах, каза, че това е част от правенето на любов и трябва да се подчиня, ако искам да съм добра съпруга и да имам деца.

— Силно ли те удря?

— Не, не много силно. Удря ми шамари по лицето и по гърба. Понякога взема чехъла си и се преструва, че съм дете. Веднъж искаше да ме удари с пръчка, но аз го спрях.

— Наранявал ли те е лошо?

— Не. Понякога имам синина или зачервено. Но нямам нищо против физическите белези, а против унижението. Кара ме да се чувствам като животно. И в същото време го съжалявам, защото той унижава и себе си. Толкова е гневен и засрамен.

— Откога не сте правили любов? — Стивън усети първото бодване на ревността и егоизма да замъглява съчувствието му.

— От почти година. Абсурдно е, че все още се преструва, че за това идва в стаята ми. И двамата знаем, че идва да ме бие и да ми причинява болка. Но се преструваме.

Стивън не беше изненадан от това, което му каза Изабел, макар да беше силно разгневен, че Азер я наранява.

— Трябва да го спреш. Това трябва да свърши. Трябва да му кажеш да не идва в стаята ти.

— Само че се боя какво може да направи или каже тогава. Ще ме укори, че съм лоша съпруга, че не искам да спя с него. Мисля, че вече е започнал да разказва на приятелите си истории за мен.

Стивън си спомни тайнствените погледи на Берар. Взе ръката на Изабел и я целуна, след това я опря в лицето си.

— Аз ще се грижа за теб — каза.

— Скъпото ми момче — отвърна тя. — Толкова си странен.

— Странен?

— Толкова сериозен, толкова… дистанциран. А и нещата, които ме караш да правя…

— Карам ли те?

— Не, не по този начин. Искам да кажа, че ги правя по собствено желание, не само заради теб. Не знам дали са правилни и дали са… позволени.

— Като онова на долния етаж?

— Да. Знам, разбира се, знам, че му изневерявам, но никога не съм правила преди такива неща. Не знам дали са нормални, дали другите хора ги вършат. Кажи ми.

— Не знам — отвърна Стивън.

— Трябва да знаеш. Ти си мъж, познаваш и други жени. Сестра ми Жан ми е казвала как се прави любов, но нищо повече не знам. Ти би трябвало да разбираш повече.

Стивън стана неспокоен.

— Имал съм само две или три други жени. С тях беше много по-различно. Мисля, че това, което правим с теб, си има свое собствено обяснение.

— Не разбирам.

— Нито пък аз. Но знам, че не бива да се срамуваш.

Изабел кимна, макар на лицето й да се беше изписало недоволство от отговора му.

— А ти? — попита той. — Чувстваш ли се виновна?

Изабел поклати глава.

— Мисля, че би трябвало. Но не изпитвам вина.

— И това тревожи ли те? Притесняваш ли се, че си загубила нещо, загубила си способността да се срамуваш, връзката с ценностите или възпитанието си, която си очаквала да те изпълни с чувство за вина?

— Не — отвърна Изабел. — Смятам, че това, което направих, което направихме, е редно по някакъв начин, макар и не както проповядва католическата църква.

— И мислиш, че има други представи за добро и зло?

Изабел изглеждаше озадачена, но умът й беше ясен.

— Би трябвало. Още не знам какви са. Нямам представа дали могат да бъдат обяснени. Със сигурност ги няма в дебелите книги. Но вече отидох прекалено далеч. Няма връщане назад.

Стивън я обви с ръце и я притисна силно. Легна по гръб на леглото и положи главата й върху гърдите си. Усети как тялото й се отпуска, докато се унасяше в сън. От градината долиташе гукането на гълъбите. Почувства как сърцето му бие до рамото й. От шията й долиташе лек аромат на рози. Постави ръка върху извивката на ребрата й. Нервите му бяха успокоени от чувственото пресищане, което изключваше всякаква мисъл. Затвори очи. И заспа умиротворен.