Себастиан Фолкс
Птича песен (48)

Работата на тунелджиите стигна връхната си точка с експлозията на хребета Месин. Ротата на Уиър се сля с трите инженерни роти, прикрепени към дивизията, в която служеше Стивън. Работата беше по-лека и по-малко интересна. Джак Файърбрейс написа:

Скъпа Маргарет,

Пиша ти само няколко реда, докато имам малко свободно време. Благодаря за колета, който пристигна тук вчера, макар и леко повреден. Ти ли сложи бръснарските ножчета вътре?

Отново поправяме пътища. Работата е много тежка, но повечето мъже я предпочитат пред тунелите. Трябва да запълваме големите ями с камъни и инертни материали — парчета тухли, боклуци и други подобни от разрушени къщи.

Но с калта, дъжда и умрелите животни всичко това е жалка работа. Тъжно ни е за умрелите коне, такива красиви същества, а така жестоко са загинали, без дори да са искали да бъдат част от тази война.

Все още копаем по малко. Командирът казва, че сме дали своя принос във войната, но сега тя ще става по-бърза и ще се води над земята. Ще се погрижим за това. Вече започнахме да настъпваме и ни се струва, че още една атака и всичко ще свърши.

Държим духа си висок. Еванс получи нова колода карти и вече съм истинска звезда на покер. Освен това продължавам да рисувам.

Вярвам, че си добре и че скоро ще те видя отново.

Твой любящ съпруг Джак

Преди да се върне в ротата, Стивън си взе два дни отпуск и отиде в Руан, където Жан се беше преместила по време на германската офанзива през пролетта.

Беше горещ неделен следобед, по улиците цареше празнично настроение. Някои семейства бяха тръгнали на разходка със старите си коли. Други се возеха на файтони, каруци или велосипеди — всичко годно за транспорт. Малки момчета тичаха по калдъръма и крещяха на шофьорите.

Стивън се движеше учуден през тълпата. Следвайки инструкциите на Жан, стигна до катедралата и влезе в старата част на града, където тя беше наела стая, докато се отвори възможност да се върне в Амиен.

Чакаше го, когато той позвъни. Преведе го през вътрешния двор и после по стълбите към квартирата си. На втория етаж имаше само две стаи, но тя беше успяла да ги направи приятни с вещите, които бе успяла да донесе от Амиен.

Покани го да седне на едно от двете кресла и го погледна. Беше отслабнал много и кожата около очите му беше сбръчкана и загрубяла. Изражението му вече не беше непроницаемо; на Жан то й се стори празно. Косата му не беше опадала, дори и по слепоочията, но беше преждевременно побеляла почти навсякъде. Движеше се като насън, сякаш въздухът около него беше толкова гъст, че трябваше бавно да го избутва. Пушеше, без да осъзнава какво прави, и ръсеше пепел по дрехите си.

Това беше човекът, който преди осем години така беше объркал живота на по-малката й сестра. Изабел не й беше разказала нищо за това как са правели любов, но й беше дала доста добра физическа представа за него, като бе описала раменете му, очите и умелите движения на ръцете му. Но мъжът, който сега стоеше пред нея, беше различен; не беше за вярване, че е същата личност. Тази мисъл я накара да се почувства по-спокойна.

Разходиха се из града, а след това отидоха до музея и седнаха в градината му.

— Какво се случи с теб през пролетта? — попита Стивън. — Известно време не получавах писма.

— Писах ти — отвърна Жан. — Може би писмата са се изгубили в целия хаос. Като начало след настъплението на германците градът се напълни с бежанци от други места. После ни бомбардираха и кметът нареди населението да се евакуира. Останах известно време, защото не исках да се връщам в Руан. Нощем ни обстрелваха със снаряди, като осветяваха целите със сигнални ракети. Беше страшно. Отидох в катедралата да им помогна да свалят витражите. Увихме ги в одеяла. Накрая трябваше да замина, но не казах на родителите си къде отивам. Успях да си намеря квартира с помощта на една приятелка от детинство. Родителите ми не знаят, че съм тук.

— Няма ли да се ядосат?

— Не знам. Мисля, че вече са изгубили всякакви надежди за дъщерите си. Чух, че Изабел е отишла в Германия. Те са получили писмо от стар приятел на Азер в Амиен, някой си Берар. Смятал, че трябвало да знаят.

— „И малката лодка отплува…“ — запя тихо Стивън.

— Какво беше това?

— Познавам този човек. Идваше на гости, когато бях там. Той е… грубиян, нелеп самодоволен дребосък. Но, изглежда, знае как да манипулира хората.

— Писах на Изабел и й съобщих какво се е случило. Тя ми отговори, че когато градът за първи път е бил окупиран от германците, този Берар предложил на командването им да се настани в неговата къща. Мислел, че ще останат там през цялата война. А когато след няколко дни се изнесли, той умрял от срам. Според Изабел се опитвал да замаже скандала, като станал агресивен.

— А постъпил ли е в армията?

— Не. Може би защото е прекалено възрастен. Изабел пише, че е щастлива, макар Макс да не е добре. Наложило се да му ампутират крака и още не се бил възстановил. Тя му е много предана.

Стивън кимна.

— Горкият човек. Съжалявам.

— А сега ми кажи ти как си? — каза Жан. Взе дланта му и я стисна с обич, по сестрински. — Изглеждаш блед и отнесен. Тревожа се за теб. Казах ти го, нали? Смятам, че не се храниш пълноценно.

Стивън се усмихна.

— Добре съм. На назначението, което приключих, храната беше доста по-добра. И много.

— Тогава защо си толкова слаб?

Той сви рамене.

— Не знам.

Тъмните очи на Жан станаха сериозни, когато тя стисна отново ръката му и го накара да я погледне.

— Стивън, не трябва да се предаваш. Всичко почти свърши. Скоро ще започнем настъпление и ти ще можеш да се върнеш към стария си живот.

— Да се върна? Не помня стария си живот. Няма да знам къде да го потърся.

— Не бива да говориш така — ядоса се Жан. За първи път, откакто Стивън я познаваше, бледите й страни пламнаха от придошлата кръв. Тя удари леко с лявата си ръка по пейката, на която седяха, за да подчертае думите си.

— Разбира се, че няма да се върнеш към живота си в Париж, когато си се носел по течението, работел си като дърводелец и какво ли още не. Ще направиш нещо по-добро, нещо, което си струва.

Стивън бавно обърна поглед към нея.

— Ти си изключителна жена, Жан. Ще направя както казваш. Но не детайлите от живота ми се губят. Губи ми се цялата реалност.

Очите на Жан се напълниха със сълзи.

— Тогава трябва да я върнем обратно. Аз ще го направя заради теб. Ще ти помогна да намериш онова, което си изгубил. Няма нищо непоправимо.

— Защо си толкова мила с мен? — попита Стивън.

— Защото те обичам. Не си ли го разбрал? Искам от лошото да сътворя нещо добро. Трябва да опитаме. Обещай ми, че ще опиташ.

Стивън кимна.

— Ще опитам.

Жан стана, беше окуражена. Хвана го за ръката и го поведе през градината. Какво друго би могла да направи, за да го съживи, да го върне в реалността, която му се губеше? Имаше едно нещо, разбира се, макар че усложненията, свързани с него, можеха да се окажат по-големи от ползите. Трябваше да се случи спонтанно или изобщо да не се случва.

Вечеряха рано в един ресторант и тя накара Стивън да пие вино с надеждата, че то ще го развесели. Чаша след чаша бордо преминаваха през гърлото му, но в мъртвите му очи не се появяваше блясък.

По пътя към дома й Жан каза:

— Моля те, бъди много тих, когато пресичаме вътрешния двор. Не искам портиерът да разбере, че в квартирата ми ще остане мъж през нощта.

Стивън се засмя за първи път.

— Ах, вие, момичетата Фурмонтие! Какво ще каже баща ви?

— Тихо — отвърна Жан, доволна, че го е накарала да се засмее.

Вечерта беше гореща и още не беше притъмняло напълно.

Малък оркестър свиреше на един от площадите сред чинарите, където кафенетата започваха да палят светлините.

Стивън внимаваше много, вървейки по калдъръма в двора, и не издаде нито звук, докато не стигнаха на безопасно място в квартирата на Жан.

— Постлала съм ти на дивана в ъгъла. Искаш ли вече да си лягаш, или предпочиташ да си поговорим? Мисля, че имам малко бренди. Можем да седнем на малкия балкон ей там. Но ще трябва да говорим тихо.

Седнаха на два плетени стола на малката тераса, от която се виждаше изсъхналата песъчлива градина.

— Знаеш ли какво искам да направя за теб? — попита Жан. — Ще те накарам да се засмееш. Това е новият ми проект. Ще разсея англосаксонската ти потиснатост. Ще те разсмея и ще те накарам да се изпълниш с радост като истински френски селяк.

Стивън се усмихна.

— И да разказвам истории, и да се пляскам по бедрата като нормандски фермер? — добави той.

— И дори да не се сещаш за войната. И за загиналите.

— Никога. — Той пресуши брендито на една глътка.

Жан взе отново ръката му.

— Ще имам къща с розови храсти и цветни лехи в задния двор и може би люлка за децата — ако не за моите собствени, то поне за тези, които ми гостуват. Къщата ще е с високи прозорци и ще бъде изпълнена с аромата на прекрасни храни от кухнята. Във всекидневната ще има фрезии и теменуги. А по стените — картини от Миле, Курбе и други велики художници.

— Ще ти идвам на гости. Може би ще живея там с теб. Това ще скандализира цял Руан.

— Ще се возим с лодка в неделя, а в събота ще ходим на опера, след това на вечеря на централния площад. Два пъти годишно ще правим празненства в къщата. На тях ще има много свещи, ще наемаме прислуга, която да разнася питиетата на сребърни подноси. И ще танцуваме и…

— Без танци.

— Добре, без танци. Но ще има оркестър. Може би струнен квартет или циганин с цигулка. А който иска, може да танцува в отделна стая. Може би ще поканим и певец.

— Сигурно ще успеем да придумаме Берар.

— Добра идея. Може да пее немските песни, които е научил от коменданта и съпругата му. Празненствата ни ще са прочути. Но не съм сигурна как ще платим за тях.

— Ще съм натрупал богатство от изобретения. А баща ти ще ти завещае милионите си.

Пиха още бренди, което замая Жан, макар да нямаше никакъв ефект върху Стивън. Когато захладня, влязоха вътре и Стивън заяви, че иска да спи. Тя му показа дивана и му донесе гарафа с вода.

Жан отиде в спалнята и се съблече. Чувстваше се окуражена относно Стивън, макар да виждаше, че той полага усилия само заради нея. Все беше някакво начало. Прекоси гола стаята, за да вземе нощницата си, закачена на вратата.

Вратата се отвори, преди Жан да посегне, и тя се озова лице в лице със Стивън, който беше само по риза и с голи крака.

Той се дръпна назад.

— Извинявай, търсех банята.

Жан инстинктивно беше сграбчила една кърпа от стола и се опитваше срамежливо да се покрие с нея.

Стивън се обърна и тръгна обратно към всекидневната.

— Спри. Всичко е наред. Върни се — каза тя.

Остави кърпата на стола и застана неподвижна.

В стаята беше тъмно, но в ярката есенна нощ всичко се виждаше.

— Ела и ми позволи да те прегърна — каза тя. Лицето й постепенно грейна в усмивка.

Стивън влезе бавно в стаята. Издълженото слабо тяло на Жан го посрещна радушно. Бледите й ръце се разтвориха и повдигнаха гърдите й, които под слабата светлина приличаха на загадъчни бели цветя, закрепени върху гръдния й кош. Стивън се приближи и коленичи в краката й. Облегна глава под ребрата й.

Тя се надяваше, че принудената му веселост все още не го е напуснала.

Той обви с ръце бедрата й. Мекото окосмяване между краката й беше буйно и черно. Допря буза до него за миг, след това отново притисна лице в корема. Тя го чу как захлипа.

— Изабел — повтаряше той. — Изабел.