Себастиан Фолкс
Птича песен (45)

В събота следобед се обади Франсоаз, за да каже, че е намерила още двайсет тетрадки на тавана. Елизабет веднага отиде до дома й, за да ги вземе. За тази вечер нямаше никакви планове, затова си взе дълга вана, не си направи труда да приготвя вечеря, а се зае с тетрадките, за да види дали няма да успее там, където Боб се беше провалил.

Запали камината във всекидневната и стаята се затопли, докато тя беше в банята. Запита се дали има закон, който да забранява на газовата компания да стачкува. Почти всички други бяха решили да го направят едновременно през зимата. Ако спреше подаването на газ, дали армията щеше да поеме доставките? Винаги можеше да отиде да поживее при майка си, която се отопляваше с нафта, макар че щеше да се наложи да вземе и госпожа Кириейди със себе си, защото жената нямаше да издържи и един ден на студа…

Елизабет отново се върна към тетрадките. Сви се по халат на дивана и отвори първата. От вътрешната страна на корицата имаше дата — 1915 г. Беше установила, че всички дати са от периода между 1915 и 1917 година. Тетрадката, която беше дала на Боб, беше от 1918 година. Тук-там имаше и редове на английски. „Върнах се в щаба в десет. Все още няма вести от Грей за атаката.“ Елизабет се развълнува, когато видя името „Грей“. Отново се беше докоснала до миналото. То беше престанало да бъде история и се беше превърнало в преживяване.

Прелисти страниците напосоки. По всичко личеше, че записките са водени редовно, макар да забеляза, че след един дълъг пасаж от 30 юни 1916 година не беше написано нищо цели два месеца. Дали не се беше случило нещо?

Намести очилата си за четене и взе друга тетрадка. На вратата се позвъни.

Тя отиде раздразнена в коридора и натисна копчето на домофона?

— Да? — попита рязко.

Чу се пукане и съскане.

— Аз съм.

— Кой?

— Стюарт, разбира се. Навън е адски студ.

Елизабет онемя. Стюарт. Боже! Беше го поканила на гости.

— Качи се. Аз просто… бях в банята. Заповядай. — Натисна бутона за отваряне на външната врата и остави тази към апартамента си открехната, след което се втурна към спалнята. Свали си очилата, махна гребените от косата си и омота халата по-плътно около себе си. Чу го да чука на отворената врата. Сигурно е тичал по стълбите.

Тя се извини.

— Съжалявам, малко съм закъсняла.

— Хм — отвърна той. — И на мен ми се стори, че на стълбището не мирише на нищо интригуващо.

— Заповядай, влизай. Извинявай, че е толкова разхвърляно. — Тетрадките лежаха отворени по целия под; чашата й от сутрешното кафе все още беше на масата. Само дето не беше наредила дрехите си да съхнат пред камината, иначе всичко показваше, че не очаква никого.

Стюарт сякаш не забеляза.

— Донесох ти това — каза той и й подаде бутилка вино. Тя го разопакова.

— Чудесно — отвърна тя. — Мускаде. Много ли е специално? Нищо не разбирам от вина.

— Мисля, че ще ти се стори доста добро.

— Извини ме, докато се облека. Съжалявам за целия този хаос. Налей си питие оттук.

Елизабет ругаеше под носа си през цялото време, докато се обличаше. Навлече една тъмносиня вълнена пола до коляното, която беше купила съвсем скоро, вълнен клин и ботуши. Замисли се за блузата. Не искаше да изглежда прекалено размъкната, но пък, от друга страна, щеше да й се наложи да излезе в мразовитата вечер, за да купи храна. Извади от скрина едно поло, а от гардероба — старо кожено сако. Нямаше време за грим. Стюарт трябваше да я изтърпи натюр. Ужасно хрумване, промърмори тя, докато си решеше косата. Линдзи, която я смяташе за много изискана, дори не би си представила, че е възможно да й се случи нещо такова. Докато крачеше към всекидневната, си сложи набързо чифт червени обеци.

— О, какво преобразяване. Великолепно. Да…

— Виж, току-що осъзнах, че съм забравила да купя паста. Нали ще вечеряме паста, а аз забравих да взема. Можеш ли да повярваш? Така че ще изляза за малко. Искаш ли да ти купя нещо? Цигари? Пусни си телевизора. Изпий още едно питие. Няма да се бавя.

Измъкна се, преди Стюарт да успее да я спре. Затича към супермаркета на ул. „Прейд“ и набързо напазарува всичко необходимо за приготвянето на бърза вечеря. Вкъщи имаше още вино, ако бутилката на Стюарт се окажеше недостатъчна и за двама им. Беше червено вино, донесено й от Робърт. Не беше сигурна дали Стюарт ще го одобри, но пазарската й чанта вече изглеждаше подозрително пълна.

— Реших да купя и други неща, след като така и така ходих до там — обясни тя, докато влизаше запъхтяна в кухнята. Наля си малко джин и започна да готви.

— Какво е това? — попита Стюарт, застанал на вратата и протегнал ръка към нея. — Прилича ми на катарама от колан.

Елизабет я взе.

— „Gott mit uns“ — прочете тя буквите на нея.

— Означава „Бог с нас“ — преведе Стюарт. — Намерих я на килима.

— Купих я от един антиквариат — каза Елизабет. Сигурно беше изпаднала от някоя от тетрадките, но тя не искаше да говори за това.

След като сервира вечерята на масата, тя започна да се отпуска. Стюарт, изглежда, нямаше нищо против хаоса наоколо, дори почти не го забелязваше. Направи й комплименти за храната и сам пое отговорност за виното, като се стараеше чашите винаги да са пълни.

— Е, разкажи ми за себе си, Елизабет Бенсън — каза той и се облегна назад.

— Мисля, че вече го направих. И сега, и предишния път. Мисля, че дадох своята дан. Сега ти ми разкажи повече за работата си. Консултант си по маркетинг, нали така?

— Точно така, да.

— Какво значи това?

— Колко дълго е парче канап?

— Знаеш какво имам предвид. Хората идват при теб и те питат как да си продават продуктите — това ли правиш?

— Това е част от работата ми. Но е доста по-сложно.

— Е, разкажи. Сигурна съм, че ще успея да разбера.

— Занимаваме се с развитие на бизнес умения. Предпочитаме да се наричаме полезни надзиратели. Държим връзка с ключове за всякакви случаи. Те отключват потенциала за бизнес. Учим хората как да ги използват, кой ключ пасва в ключалката. Но преди всичко трябва да ги научим да задават правилните въпроси.

— Разбирам — каза Елизабет с леко колебание. — Значи давате съвети, продажбите се увеличават, а вие прибирате процент. Така ли е?

— По-скоро показваме как всяка част от бизнеса е свързана с останалите компоненти. Да предположим, че ти се занимаваш с развойна дейност, а господин Х е в продажбите. Ако не задаваш правилните въпроси, двамата може да теглите в различни посоки. Винаги съм казвал, че основната ни цел е да научим хората как да нямат нужда от нас.

— И как разбирам, че вече нямам нужда от вас?

— Много добър въпрос.

— Дали е един от тези, които би ме научил да задавам? — Елизабет усети как ъгълчето на устата й започва да се повдига и се опита да го спре.

— Не е толкова просто.

— И аз така предполагах. Както и да е. Мислех си, че си музикант.

Стюарт прокара ръка през косата си и си оправи очилата.

— Наистина съм музикант — отвърна той. — Просто не си изкарвам парите с това. Ти не печелиш от готвене, но въпреки това си готвачка, нали? Разбираш ли?

— Мисля, че да. Между другото, много добре свириш на пиано.

— Благодаря.

— Боя се, че имам само сладолед. Мислех да приготвя нещо, но не ми остана време. Нали нямаш нищо против?

Докато приготвяше кафето в кухнята и се опитваше да загребе замръзналия сладолед от кутията, без да счупи лъжицата, не за първи път я връхлетя мисълта колко повърхностен беше животът й.

На приливи и отливи минаваха тривиални кризи; несигурен паричен поток, малки победи, спорадичен секс, прекалено много цигари; пропуснати крайни срокове, които накрая се оказваха без значение; спорове, нови дрехи, пристъпи на алтруизъм и искрена решимост да се заеме с важните неща. И най-същественият аспект от всички епизоди в живота й можеше да се изрази с думите „оказа се, че няма значение“. Макар да беше общо взето доволна от онова, което беше постигнала, непрекъснато имаше усещането, че всичко, което прави, е лесно и незначително и това я вбесяваше. Замисли се за Том Бренън, който беше познавал само живот или смъртта, а след това смъртта в живота. Нейното поколение беше лишено от всякаква енергия.

Занесе кафето и сладоледа във всекидневната. Стюарт беше пуснал музика, концерт за пиано на Бетовен, и слушаше със затворени очи.

Елизабет се усмихна, докато слагаше сладоледа му пред него. Още не беше сигурна какво да мисли за Стюарт. Беше впечатлена от изпълнението му на пианото и поласкана от вниманието му, но част от нея все още не беше убедена докрай.

Седяха на дивана и той й обясняваше все още със затворени очи каква е конструкцията на произведението и къде според него солистът греши.

Когато записът свърши, Елизабет понечи да стане да пусне друг, но Стюарт я хвана за ръката и я дръпна обратно на дивана.

— Седни, Лиз. Трябва да те питам нещо.

— Моля?

— Искам да ме изслушаш внимателно. Не знам какво ще си помислиш за мен и не съм сигурен дали това има голямо значение. Ще ти разкажа една приказка.

Елизабет се опита да го прекъсне, но той вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Имало едно време много привлекателно момиче. То имало тълпи от приятели, прекрасна работа, апартамент в града и всички му завиждали. Но времето си вървяло, приятелите на момичето се изпоженили и родили деца, а то се превърнало в много привлекателна жена. Но не се омъжила. Колкото повече възрастта й напредвала, толкова повече тя се преструвала, че това няма значение за нея, но и толкова по-дълбоко копнеела за съпруг и деца. Част от проблема била, че колкото повече се преструвала, толкова повече плашела мъжете. Защо те, бедните същества, й вярвали, когато казвала, че е щастлива.

Елизабет сведе очи към пода. Някакво нездраво любопитство се бореше с неудобството, което течеше на вълни по гръбначния й стълб. Стюарт не показваше никакви признаци на дискомфорт. Гледаше право пред себе си.

— Но един ден срещнала мъж, който никак не бил уплашен. Той бил мил с нея, забавен и приятелски настроен. И когато се замислила, дълбоко в себе си осъзнала, че винаги е искала това. И те се преселили в провинцията, тя родила много деца и всички заживели щастливо.

Елизабет преглътна.

— И?

Стюарт се обърна с лице към нея.

— Моля те да се омъжиш за мен. Знам, че е малко необичайно. Това е само третата ни среща и аз дори не съм положил усилия да те съблазня. Но съм толкова старомоден. Ти си необикновена жена. Мисля, че ако приемеш предложението ми, ще откриеш, че и аз съм необикновен мъж.

Елизабет стана. Запали цигара и изломоти, докато дърпаше от дима:

— Много мило от твоя страна. Поласкана съм от мисълта, но се боя, че си сбъркал човека. Имам приятел. Аз…

— Той е женен, нали? Нека позная. Виждаш го веднъж в месеца за един бърз секс, последван от сълзливо сбогуване. Той ти казва, че ще напусне жена си, но всички знаем, че няма да го направи, нали? Това ли искаш? Това ли е бъдещето ти.

Гласът на Елизабет стана леден.

— Не бива да говориш по този начин за хора, които не познаваш.

Стюарт се изправи и разпери ръце.

— Хайде, и двамата сме големи хора, и двамата сме наясно със ситуацията. Извинявай, ако съм се натрапил в личната ти драма, но това е много важен въпрос. Имам пари. Това споменах ли го? Или е заради секса? Искаш ли да ме пробваш?

— Моля!?

— Е, поне ми отдай заслуженото, задето не се опитах да те прелъстя.

— И какво, по дяволите, ти дава право да мислиш, че би успял?

Стюарт сви двусмислено рамене.

— Извинявай, Лиз. Отидох прекалено далеч. Ще те оставям. Да кажем, че посях семенцето. А ти ми направи услугата да го поливаш от време на време. Помисли си за това, което ти казах.

Взе си палтото от закачалката в коридора и се върна в стаята.

— Благодаря за прекрасната вечер — каза той. — И нали ще поливаш семенцето?

— Няма да забравя. Със сигурност няма да забравя.

— Добре. — Той се усмихна и я целуна по челото, след това си тръгна, без да чака да го изпрати.