Себастиан Фолкс
Птича песен (23)

В тунела на метрото, притисната от мрака, Елизабет Бенсън въздъхна нетърпеливо. Щеше й се да си е у дома, да провери дали не е получила писма и дали телефонът й няма да звънне. До лицето й се притискаше нечие зимно палто, пътниците бяха наблъскани един в друг по пътечката на вагона. Елизабет придърпа малкия куфар по-близо до краката си. Тази сутрин се беше върнала от двудневна командировка в Германия и от „Хийтроу“ беше тръгнала директно за работа, без да се отбива в апартамента си. Лампите бяха угасени и тя не можеше да прочете вестника си. Затвори очи и се опита да се остави на въображението й да я отведе от задушния влак в неговата тясна дупка.

Беше петък вечер и тя беше уморена. Извика в съзнанието си приятни сцени: Робърт по здрач, със сиви нишки в гъстата коса и очи, двамата кроят планове за вечерта; палтото, ушито по неин модел, което взима от шивача в плътен полиетиленов плик.

Някакъв луд във вагона започна да пее стари песни от мюзикъли. „Дълъг е пътят до Типърери…“ Мъжът изсумтя и замлъкна, сякаш някой го беше смушкал с лакът под прикритието на мрака.

Влакът тръгна отново и набра скорост в тунела, лампите над главите им светнаха. На „Ланкастър Гейт“ Елизабет си проби път през палтата и слезе на перона. С облекчение излезе на повърхността, където валеше и мокрите автомобилни гуми скърцаха върху листата, издухани на платното през оградата на Хайд парк. Наведе се, за да се предпази от вятъра и дъжда и тръгна към зелената витрина на магазина за алкохол, чиито вулгарни светлини блестяха приканващо.

Няколко минути по-късно остави куфара и шумящата полиетиленова торба на прага и отвори входната врата на викторианската къща. Пощата все още си беше в телената кутия от вътрешната страна: картички за момичетата на горния етаж, сметки за всички апартаменти, напомняне от газовата компания за госпожа Кириейдс, а за нея — писмо от Брюксел.

Качи се в апартамента си, напълни ваната и като се потопи удобно в нея, отвори писмото.

Когато Робърт решеше да добави и писмо към кратките си панически телефонни обаждания, това обикновено означаваше, че изпитва вина. Или пък че наистина беше задържан по работа в Комисията и дори не се беше прибирал да види съпругата си.

„… отвратително много работа… скучен доклад на британската делегация… следващата седмица съм в Люксембург… надявам се да съм в Лондон в събота… Ан завършва първия срок…“

Елизабет остави писмото на килимчето пред ваната и се усмихна. Имаше много до болка познати фрази и тя не беше сигурна доколко им вярва, но поне четенето им все още я изпълваше с топлота към него. Телефонът иззвъня.

Застана гола и капеща на килима във всекидневната, притисна слушалката до ухото си и както винаги се зачуди дали телефонът е зареден и дали водата няма да предизвика късо съединение в мозъка й.

Беше майка й. Искаше да знае дали на другия ден ще отиде да пие чай с нея в Туикенам. Докато й каже, че е съгласна, Елизабет изсъхна. Вече не си струваше да се връща във ваната. Набра номер в Брюксел и чу характерното за Европа единично позвъняване, което прозвуча двайсет или трийсет пъти без отговор. Тя си представи разхвърлената всекидневна с купчините книги и документи, пълните пепелници и мръсните чаши, сред които отекваше пренебрегнатото позвъняване.

 

 

В коридора на къщата на Марк и Линдзи имаше открита и закрита бебешка количка, около които се разменяха поздравления. По навик от колежанските години Елизабет подаде на Марк бутилка вино.

Когато влезе в просторната всекидневна, съединена от две стаи, между които беше съборена стената, Елизабет попадна в толкова позната атмосфера, че започна да говори, да се усмихва и да се държи като предварително програмирана. Понякога, когато гостуваше на Марк и Линдзи, те канеха и други хора. Тази вечер у тях беше двойка от съседната улица и един подозрително самотен мъж. Елизабет осъзна, че държи запалена цигара между пръстите си, а в гърлото й се излива червено вино.

Бяха най-старите й приятели, свързваха ги общи преживявания. Макар често да си мислеше, че тримата не биха се сближили толкова, ако се бяха запознали наскоро, връзката им беше учудващо емоционална. Линдзи беше импулсивна жена със склонност да доминира, а Марк беше непретенциозен човек без изразени амбиции. Когато бяха по на двайсетина години, все се появяваше по някой гост, който се опитваше да се самоизтъква или нямаше търпение да заяви политическите си принципи, неразбираеми за другите; но напоследък вечерите им минаваха приятелски, без изненади. На Елизабет, която беше вече на трийсет и осем, те двамата й напомняха колко малко се беше променил живота им. Само децата правеха нещата различни. В някакъв момент щяха да започнат да си приказват с другите гости за поведението им или за училища и тя щеше да спре да ги слуша, донякъде от скука, а донякъде заради непризнатата болка, която й причиняваха тези разговори.

Линдзи премина през фаза, в която редовно канеше необвързани мъже, когато им гостуваше Елизабет. В продължение на две или три години към тяхното установено трио се присъединяваше по някой ерген, отчаян или разведен самотник, или пък пияница, но най-често това беше просто мъж, който се задоволяваше с компанията им.

— Бедата ти е, че плашиш мъжете — каза й веднъж Линдзи.

— Беда ли? — отвърна Елизабет. — Нямах представа, че съм в беда.

— Много добре ме разбираш. Погледни се. Толкова си недостъпна с елегантните си дрехи и красота в стил Анук Еме.

— Ти ме описа като жена на средна възраст.

— Разбираш какво имам предвид. Мъжете са толкова плашливи същества. Трябва да си внимателна с тях. Накарай ги да се чувстват в безопасност. Поне за начало.

— И после мога да правя каквото си поискам?

— Разбира се, че не. Ама си и ти, Елизабет. Понякога са нужни малко компромиси. Помниш ли онзи мъж, Дейвид, с когото те запознах? Той е мил, напълно твой тип. Ти не му даде никакъв шанс.

— Май забравяш, че вече си имам приятел. Няма нужда да се кокоря и да флиртувам с Денис или Дейвид, или както там се казва. Вече съм заета.

— От твоя евробюрократ?

— Казва се Робърт.

— Той никога няма да напусне жена си. Знаеш го, нали? Всички казват, че ще го направят, но никога, ама никога не го правят.

Елизабет се усмихна спокойно.

— Нямам нищо против, дори да не го направи.

— Не ми казвай, че не искаш да се омъжиш.

— Не знам. Имам си работа и приятели. Не мога изведнъж да започна да посвещавам времето си на търсенето на съпруг.

— Ами деца? — попита Линдзи. — Да не би да ми кажеш, че и деца не искаш?

— Разбира се, че искам деца. Но ми се струва, че трябва да разбера защо.

Линдзи се засмя.

— Няма нужда да знаеш всичко. Нарича се биология. Ти си на трийсет и девет.

— Всъщност на трийсет и осем.

— Тялото ти казва, че времето ти изтича. Не си по-различна от милионите жени по света. Нямаш нужда от причина, за бога.

— Мисля, че имам. Смятам, че човек трябва да знае защо прави нещо, което само по себе си е ненужно.

Линдзи се усмихна и поклати глава.

— Говориш като стара мома.

Елизабет се засмя.

— Добре, ще направя опит, обещавам. Ще се постарая да се влюбя спонтанно и романтично в Денис…

— Дейвид.

— В когото ми доведеш.

Макар очевидно да се беше предала, тази вечер Линдзи правеше последен опит с мъж на име Стюарт. Той имаше рошава руса коса и очила. Въртеше замислено голямата винена чаша в дългите си пръсти.

— С какво се занимаваш? — попита той Елизабет.

— Управлявам компания за дрехи. — Мразеше да я питат това, смяташе, че при запознанство хората трябва да се мъчат да разберат какъв е другият, а не какво работи, защото професията не ги определяше.

— Казваш, че я управляваш. Значи си шефът, така ли?

— Точно така. Започнах като дизайнер преди около петнайсет години, но после се захванах с бизнеса. Основахме нова компания и аз й станах директор.

— Разбирам. И как се казва тази компания — попита Стюарт.

Елизабет му отговори и той се заинтересува:

— Трябва ли да съм чувал за теб?

— Доставям дрехи на няколко вериги магазини, но те си слагат собствени марки. Имаме малка линия с наша марка, която ми се ще да наричам „котюр“. Може би си чувал името в този контекст.

— И какво точно е „котюр“?

Елизабет се усмихна.

— Това, на което повечето му викат рокли.

С напредването на вечерта, когато Стюарт се отпусна и се отказа от отбранителния тон, с който проведе кръстосания разпит в началото, Елизабет откри, че всъщност го харесва. Беше свикнала с реакциите на хората спрямо нея. Мнозина предполагаха, че е направила еднозначен избор между работата и брака и че с по-голям ентусиазъм е прегърнала работата, отказвайки се категорично от идеята за деца и мъж до себе си. Елизабет беше престанала да се опитва да обяснява. Започна работа, защото трябваше да се издържа; намери си интересна професия, която беше за предпочитане пред някоя скучна; стараеше се да печели добре. Не виждаше как от тези три логични стъпки следваше някакво яростно отричане на мъжете и децата.

Стюарт й каза, че свири на пиано. Говориха си за места, които са посетили. Не я заля с дълги описания на капиталовите пазари, нито се впусна в ненужни спорове с Марк; не флиртуваше и не се умилкваше прекалено видимо. Засмя се на някои от нещата, които му каза, макар тя да забеляза, че в смеха му прозвуча известна изненада, сякаш нищо в нея не подсказваше, че е весел човек. Когато не поиска телефонния й номер, тя изпита облекчение, но също така и леко разочарование.

Докато караше по моста над реката по познатия маршрут към вкъщи, се опита да си представи какво ли би било да е омъжена. На „Фулъм Роуд“ тротоарът беше разширен и улицата ставаше непроходима за натовареното движение. Този участък винаги я караше да затаи дъх и да се опита да направи малката си кола дори още по-тясна, за да се промуши между загражденията, които вече бяха почервенели от излющената боя на по-големите автомобили. Може би ако беше омъжена, съпругът й щеше да шофира. Имаше такава вероятност, ако съдеше по двойките, които познаваше.

Прибра се в апартамента си в един часа. Когато светна лампата във всекидневната, видя все още неразопакования си куфар. Отиде в кухнята да си направи чай, но откри, че е забравила да купи мляко по пътя от метрото. На мивката лежаха чашата и чинията от закуската й от преди два дни, когато бързаше за летището.

Въздъхна. Нямаше значение. На другия ден беше събота и щеше да поспи колкото си иска. Можеше да си чете вестника в леглото, докато радиото работи тихо, нямаше кой да наруши спокойствието й.

Нещата никога не ставаха точно както ги беше планирала. Най-напред трябваше да се облече и да излезе да купи мляко. Сетне, когато се настани в леглото с вестник и пълен чайник, телефонът звънна.

Едва след това последва един час на съвършено усамотение. Водещата статия във вестника, както и в много други издания, беше посветена на шейсетгодишния юбилей от примирието през 1918 година. Имаше интервюта с ветерани и коментари на историци. Елизабет я прочете с известно отчаяние — темата й се струваше прекалено обширна, тежка и отдалечена от нея. Но въпреки това нещо в текста я разтревожи.

Следобеда отиде с колата до Туикенам. Счетоводителят на компанията я беше посъветвал да кара голяма фирмена кола. Според него това щяло да впечатли клиентите и да намали данъчните тежести. Елизабет си беше купила лъскав шведски автомобил, който бързо набираше скорост, но пък трудно палеше.

— Прекалено много работиш, това ти е проблемът — каза майка й, докато разливаше чай в сервиз, украсен — колкото и невероятно да беше — с розови цветове върху клонки от орлови нокти.

Франсоаз беше около шейсет и пет годишна, хубава жена със сбръчкано нежно лице, по което пудрата понякога стоеше на петна, защото късогледството й пречеше да я нанесе равномерно. От нея се излъчваше известно достойнство, което се дължеше на осанката и строгите й сини очи. И макар заради посивелите си коси да приличаше на баба, кожата и чертите й издаваха каква е била преди; отпред косата й все още беше русолява, а от откритите линии на състареното й лице все още надничаше средната възраст, дори детството.

Разговорите с майка й протичаха предсказуемо до един определен момент. Естествено, Франсоаз искаше дъщеря й да е щастлива и да не изглежда уморена, когато й гостува, но за разлика от Линдзи не смяташе, че това може да се постигне с брак. Тя самата се беше омъжила за пияница на име Алек Бенсън, който се беше разочаровал, че Елизабет не е момче и малко сред раждането й беше изчезнал в Африка да преследва някаква жена, с която се бе запознал в Лондон. Връщал се беше от време на време и Франсоаз търпеливо го бе приемала обратно, когато нямаше къде да живее. Не беше спряла да го обича, но се надяваше дъщеря й да намери нещо по-добро.

На бюфета имаше снимка на Елизабет на три години в ръцете на баба й. Семейната легенда гласеше, че тя бе обожавала внучката си, макар за Елизабет да беше смущаващо, че няма никакъв спомен за тази жена — беше починала година след като снимката е била направена.

И ето я сега на фотографията, без съмнение излъчваща нежност, макар тази несподелена любов да се струваше на Елизабет притеснителна и призрачна.

— Четох статия за годишнината от Примирието — каза тя на Франсоаз, която беше проследила погледа й.

— Да, всички вестници пишат за това.

Елизабет кимна. Знаеше малко за баба си и дори още по-малко за дядо си. Майка й от време на време споменаваше за участието му в „ужасната война“, но Елизабет почти не й обръщаше внимание. Вече бяха на етап, в който й беше неловко да пита за него, защото това щеше само да покаже колко е незапозната с фамилната си история. Но нещо в статията за войната я беше развълнувало, сякаш беше докоснала някаква тревожна и любопитна част от нея, свързана със собствения й живот и решенията, които бе взимала.

— Пазиш ли още книжата на баща си? — попита тя.

— Мисля, че изхвърлих повечето, когато се преместих. Но част от нещата може да са останали на тавана. Защо питаш?

— Ами не знам. Замислих се. Изпитвам някакъв интерес. Може би е от възрастта.

Франсоаз вдигна вежда, това беше най-близкото до любопитство спрямо личния живот на дъщеря й.

Елизабет прокара ръка през косата си.

— Струва ми се, че е опасно да губим връзка с миналото. Никога не съм го чувствала преди. Сигурна съм, че има нещо общо с възрастта ми.

Това, което нарече „някакъв интерес“, изкристализира в нея като твърда решителност. Ще започне от тавана на майка си и ще тръгне по дирите на този човек: ще компенсира закъснелия си интерес към него, като вложи цялата си енергия в задачата. Така по някакъв начин ще разбере повече и за себе си.