Себастиан Фолкс
Птича песен (12)

Когато най-накрая ги освободиха, на сапьорите беше позволено да отидат в едно село, намиращо се доста по-назад от мястото, където обичайно ги разквартируваха. Хората бяха толкова уморени, че едва ходеха. Намираха се на три мили зад фронта, на черен път с канавки от двете страни. Бяха им дали команда „свободно“ и някои пушеха, без да спират да маршируват. Джак Файърбрейс се стараеше да върви по права линия под тежестта на раницата си, натоварена допълнително с рудничарските инструменти. В края на пътя се мержелееше селото, но той реши, че ако се фокусира върху него, ще загуби способността да контролира краката си. Струваше му се, че преминават над пропаст, а пътят е на десетки метри под тях. На няколко пъти се стресна и си даде сметка, че е заспал в движение. Вече се беше наложило да вадят от канавката Уийлър, който крачеше няколко редици зад него. Джак затвори за миг очи, заслепен от ярката дневна светлина, но бързо ги отвори, защото усети как му се завива свят и губи равновесие.

Наоколо имаше неща, които си беше мислил, че никога повече няма да види — признаци, че извън ада на неговото съществувание животът продължава. Срещу тях се зададе свещеник на велосипед и вдигна плоската си шапка, когато се изравни с колоната. Отстрани на пътя растеше трева, която не беше изкоренена и все още беше зелена. Дърветата цъфтяха.

Когато спряха на селския площад, сержант Адамс им позволи да поседнат, докато офицерите ги разквартируват.

Джак се облегна на каменния перваз, ограждащ водната помпа на селото. Тайсън се взираше в него с празен поглед и не успяваше да регистрира промяната в обстановката. Над къщите от малката уличка зад площада се издигаше дим. Видяха хранителен магазин и месарница, пред чиято врата играеха две момченца.

Тогава Джак чу женски глас. Говореше на чужд език с тежък непознат акцент, но нямаше никакво съмнение в женствеността му. Беше жена на около трийсет години, която говореше на русокосо момиченце. Войниците се заслушаха в гласовете, които долитаха през редкия утринен въздух като утешителни спомени за изгубения живот.

Двама души от взвода на Джак — О’Лоун и Фийлдинг — бяха заспали на калдъръма. Джак остави чувството за спокойствие да го залее постепенно, опитваше се да се адаптира към отсъствието на страх.

Обърна се към Шоу, който седеше до него. Брадясалото му лице беше почерняло от мръсотия, а изцъклените му очи се белееха под прахта. Не беше обелил и дума, откакто бяха тръгнали и тялото му изглеждаше вдървено.

От ъгъла на площада залая бяло куче. Въртеше се покрай месарницата, докато месарят не излезе и не запляска яростно с ръце към него. То се отдалечи и подуши краката на най-близкия войник. Замаха с опашка от вълнение пред присъствието на толкова много хора. Имаше остра издадена муцуна и пухкава опашка, която беше вирнало над гърба си. Облиза ботуша на Джак, след това облегна глава върху неподвижното коляно на Шоу. Той сведе поглед към блесналите очи, които търсеха по лицето му някакъв знак, че може да го нахрани. Започна да гали кучето по главата. Джак наблюдаваше как огромната миньорска длан на другаря му се плъзга по мекия гръб на животното. Шоу внимателно положи глава върху хълбока на кучето и затвори очи.

Капитан Уиър ги насочи към един хамбар в покрайнините на селото. Фермерът често приютяваше войници и доста се пазари. Много от мъжете хвърлиха раниците си и заспаха на първата купчина слама, до която успяха да се доберат. Тайсън намери чист ъгъл, в който покани Шоу и Файърбрейс. Те взаимно ненавиждаха навиците си, но поне ги познаваха и се бояха, че могат да попаднат и на по-лошо.

Следобед Джак се събуди и излезе в двора на фермата. Походната печка на колела беше приготвена. Под критичния поглед на хазяина една каруца докара дезинфектант и пудра против въшки.

Джак тръгна към селото. Не говореше и дума френски, разглеждаше постройките, полята и църквите като абсолютен чужденец. Удоволствието, че никой не го обстрелва, беше вгорчено от нарастващата носталгия по дома. Никога не беше ходил в чужбина преди войната и само два или три пъти беше напускал успокоителната глъчка на лондонските улици, по които беше израснал. Липсваше му дрънченето на трамваите, дългите тераси в северната част, имената, които му напомняха за дома — „Търнпайк Лейн“, „Манър Хаус“, „Севън Систърс“.

В селото се беше настанил и пехотният батальон, навсякъде се чуваше врявата и движението на армейски части, които се прегрупираха, почиваха и се опитваха да се възстановят. Джак вървеше като малко момче насън сред пръхтящите коне, крещящите подофицери и групичките пушещи и смеещи се войници.

За случващото се само на няколко километра се мълчеше. Никой от тези мъже не искаше да признае, че това, което са видели и вършили, е отвъд границите на нормалното човешко поведение. Няма, да повярваш, помисли си Джак, че този човек с килнатата назад шапка, който се шегува с приятелите си, е видял как негов другар умира в ров от шрапнел с пяна на устата. Никой не говореше за това и Джак също се присъедини към безмълвния заговор, че всичко е наред, че естественият ред не е нарушен. Обвиняваше подофицерите, които обвиняваха офицерите; те пък кълняха командирите си, които пък упрекваха генералите.

От походната кухня се разливаше гореща яхния и кафе, а най-гладните получаваха допълнително и смес от вода и мазнина, която трябваше да имитира сос. С парче пресен хляб в ръката Джак лапаше лакомо с лъжицата. Уийлър се оплака, че храната е отвратителна, нищо не можело да се сравни с бульоните на жена му, нито с пържената риба и чипса, които понякога хапвал на връщане от кръчмата. О’Лоун си спомняше за месни пайове, млади картофки и сочен пудинг. Тайсън и Шоу не се оплакваха, макар никой от двамата да не беше особено впечатлен от храната. Джак дояде порцията на Тайсън. Срамуваше се да си признае, че войнишката храна, макар да идваше нередовно и понякога да се разваляше, докато стигнеше до фронта, беше по-добра от онова, което можеха да си позволят у дома.

Шоу се оживи. С помощта на здравия му гръб преместиха нови бали слама в хамбара и басовият му глас се присъедини към неизменните сантиментални песни, които се пееха след хранене. Джак се зарадва на това, разчиташе на издръжливостта на определени хора, за да понася ненормалния си живот, а Артър Шоу с неговата голяма красива глава и спокойно поведение беше най-голямото му вдъхновение.

В приповдигнато настроение мъжете понасяха стоически шегите на перачките, които ги чакаха да им вземат дрехите, а после голи се редяха пред баните, пригодени специално за тях в дългия хамбар. Джак стоеше зад Шоу и се възхищаваше на огромния му гръб и опънатите мускули на плещите му, в сравнение с които иначе налетият му кръст изглеждаше като върха на фуния, тръгваща нагоре от вдлъбнатината на опашката и заоблените му космати задни части. Вътре в хамбара мъжете ревяха някакви песни или си подвикваха ругатни, замеряха се с калъпи сапун и плискаха топлата вода от каците и коритата за добитъка, превърнати във вани. На вратата стоеше сержант Адамс и държеше маркуч със студена вода. За да усили струята, беше притиснал края му с пръст и гонеше с нея войниците навън, където можеха да си вземат дрехите, които макар и вече чисти, все още бяха пълни с вездесъщите въшки.

Вечерта си получиха надниците от по пет франка и се замислиха как да ги похарчат. Тъй като бе смятан за шегаджията на групата, Джак Файърбрейс също така беше определен и за отговорник за забавленията. Тайсън, Шоу, Евънс и О’Лоун му се представиха свежо избръснати, сресани и с лъснати кокарди.

— Искам ви обратно до девет часа и трезви — каза сержант Адамс, когато тръгнаха да излизат през портата на фермата.

— Може ли да е девет и половина? — извика Евънс.

— В девет и половина и наполовина пияни — каза Джак. — Това ни устройва. — Смяха се по целия път към селото.

Пред един магазин беше пригоден бар, който наричаха „естамине“^[1], а край него вече се беше извила опашка. Възползвайки се от дарбата си на майстор на забавленията, Джак се насочи към малка къщичка с кухня на открито, пред която също се бяха събрали няколко души. Мъжете го последваха и изчакаха навън, докато се освободи маса, която те веднага окупираха. Възрастна жена им донесе чинии, пълни с пържени картофи, които беше извадила от цвъртящ тиган. Клиентите получиха и еднолитрови бутилки бяло вино без етикет. На мъжете не им хареса сухото вино и викнаха на една от по-младите жени да им донесе захар, която разбъркаха в чашите си. Сетне, макар все още да му се мръщеха, го изгълтаха жадно. Джак опита бутилка бира. Не беше като онази, която в спомените му сервираха във викторианските кръчми у дома — приготвена с хмел от Кент и лондонска вода.

Сънят ги обори в полунощ, когато Тайсън угаси последната си цигара в сламата. Сред силното хъркане всички забравиха непростимото. Джак беше забелязал, че хора като Уийлър и Джоунс прекарваха всеки ден все едно бяха на работа и вечер си говореха и се шегуваха така, както биха го правили и вкъщи. Може би той нещо не разбираше, но и двамата офицери се бяха държали по същия начин; или пък целият този разговор за рисуването от натура беше преструвка, че всичко е нормално. Когато започна да се унася, всичките му мисли се насочиха към дома; опита се да си представи гласа на Маргарет и какво би му казала. Здравето на сина му стана по-важно от живота на хората от ротата му. В кръчмата никой не вдигна чаша за Търнър, никой не си го спомняше, както и останалите трима, които си заминаха с него.

Вечерта, преди да се върнат на фронта, всички пяха. Нямаха никакъв срам. Уийлър и Джоунс направиха някакъв комичен дует за момичето, което имало милиони желания. О’Лоун декламира стихотворение за малка къщичка с рози над портата и птичка на дървото, която пеела „тра-ла-ла“.

Убедиха капитан Уиър да свири на пиано и той пребледня от неудобство, когато Артър Шоу и останалите от поделението му, за които знаеше, че са отговорни за смъртта на стотици хора, изпаднаха в умиление от куплет, в който се пееше за целувката на мама. Уиър си обеща никога повече да не се весели с по-нискостоящи.

Джак Файърбрейс разказа поредица от вицове като комик от мюзикхол. Мъжете повтаряха най-забавните изречения и не спираха да се смеят на изпълнението му. Тържественото лице на Джак, блеснало от усилието да бъде смешен, както и спонтанните реакции на останалите мъже, които развеселени подсвиркваха и пляскаха с ръце, издаваха тяхната решителност и техния страх.

Джак се огледа из специално наетата за случая зала — редици зачервени лица, усмихнати и лъщящи под светлините на лампите, с отворени уста, които ревяха и пееха. Всички му изглеждаха еднакви от позицията, която беше заел в дъното на залата върху един обърнат сандък. Всеки един от тези мъже може би имаше своя собствена история, но в сянката на онова, което ги очакваше, бяха взаимозаменяеми. Той не искаше да обикне някого от тях повече от другите.

Към края на изпълнението си усети у него да се надига ужас. Напускането на това невзрачно селце му се стори най-трудната раздяла в живота му; нито към откъсването от родителите, съпругата и детето си, нито към сърцераздирателното сбогуване на гарата бе пристъпвал с толкова натежало сърце, както към краткия път през полетата на Франция. Всеки път ставаше все по-трудно. Не беше закоравял, не беше свикнал. Всеки път му се струваше, че трябва да бръкне по-надълбоко в запасите си от безумна решителност.

В пристъп на страх и на топлота към множеството зачервени лица Джак завърши изпълнението си с песен. „Ако беше единственото момиче на света“, започна той. Звънтящите думи бяха приети с благодарност от мъжете, сякаш изразяваха най-дълбоките им чувства.