Себастиан Фолкс
Птича песен (35)

Погребаха Артър Шоу и Бил Стенли, мъжа, който беше загинал заедно с него. Първо трябваше да ги изровят от непредвидения им гроб в тунела. Групи от по четири души копаха три дни, укрепвайки мястото, докато стигнат до тях. Беше опасно упражнение и Уиър препоръча да не се прави; но тъй като той все още си почиваше в тила, сапьорите успяха да впечатлят с готовността си да намерят телата временния си командир — податлив на манипулации тип на име Картрайт.

По време на погребалната служба Джак Файърбрейс стоеше между Джоунс и Евънс. И тримата мачкаха фуражките си в ръце, докато свещеникът четеше молитвата. Сетне хвърлиха по шепа пръст върху тленните останки на загиналите. Джак не беше изненадан от случилото се. Не виждаше причина да смята, че приятелят му има повече шансове за оцеляване от сина му. Когато чу експлозията в германския тунел, той просто зачака новините: долу е имало двама души, единият е бил Артър Шоу. Когато Фийлдинг му го съобщи, той само кимна. Безразборното кръвопролитие беше достигнало връхната си точка; нямаше смисъл да се опитва да намери обяснение.

Запяха химна „Там далече има зелен хълм“, който Джак знаеше, че Шоу бе харесвал. Наистина много далече, помисли си Джак и погледна жълтеникавата кал по ботушите си. Чу се звук от тръба. Мъжете тръгнаха, отлепяйки с мъка краката си от пръстта. Шоу влезе за последен път под земята.

Подразделението на Джак беше в тила, разквартирувано в някаква ферма. С Тайсън и Шоу се бяха обединили, за да си купят малък газов котлон, който беше вече само негова собственост. Покани Джоунс и Евънс на консерва яхния, към която Евънс добави боб и кейк, изпратени му от вкъщи.

— Не е добре така — каза Джак. — Трябва да пием в негова чест. — Отиде до вратата на фермата и изсипа яхнията и боба на земята.

Когато се стъмни, успяха да се доберат до селото, в което Фийлдинг им беше казал, че има приятна кръчма. Последваха указанията му и намериха една къща близо до главната улица.

Когато пристигнаха, ръцете на Джак вече отчаяно се нуждаеха от стопляне. Маншетът на униформата му стържеше премръзналите му вени и изпращаше нещо подобно на електрически импулси към пръстите му. Тялото му копнееше за топла вода. Кръчмата беше пълна с мъже, които стояха край стените и се опитваха да се примъкнат по-близо до печката в дъното на помещението, върху която цвърчеше тиган с мазнина. Две жени хвърляха в него шепи картофи, които поднасяха с пържени яйца за радост на мъжете, които бяха успели да си намерят място край дългата маса.

Джак си проби път към жената, която подаваше чаши със светла бира. От опит знаеше, че така няма да успее да се напие. Помоли за бутилка бяло вино, а Джоунс реквизира сиропа от някакъв човек, който си тръгваше. Бързо изпиха бутилката, докато Евънс крещеше грубо на старицата, която пържеше яйцата. Тя с удоволствие го кълнеше в отговор, докато най-накрая му дойде редът.

Поръчаха още вино и го изпиха с мазните картофи, които им се струваха изискани на вкус — пресни, горещи и ухаещи на дом. Джак избърса уста в ръкава си и вдигна чаша. Евънс и Джоунс стояха близо до него в блъсканицата.

— За Артър Шоу — каза Джак. — Най-добрият приятел, който човек би могъл да има.

Пиха, после пак. Джак го правеше с ритмичната и бавна решителност, с която си вършеше работата в тунела. Някъде в трезвия му мозък се беше загнездил болезнен спомен за Шоу. И той малко по малко заличаваше тази хладна част от ума си, докато накрая я изтри напълно заедно със спомена.

Кръчмата трябваше да затвори в осем и половина, когато щеше да пристигне военната полиция, за да се увери, че няма останали хора там. Оставаха още двайсет минути и скоростта на пиенето се увеличи. Евънс запя, а Джоунс, чиито уелски прадеди бяха се преместили в Лондон преди много поколения, намери достатъчно келтска кръв у себе си, за да го подкрепи. След това накараха Джак Файърбрейс да изпълни номера си.

Когато Евънс призова за тишина, Джак почувства вдъхновение. Започна с няколко познати шеги и установи, че първоначалната досада на мъжете от прекъсването на разговора им скоро премина в шумно одобрение. Вървеше към кулминационната част на всеки виц с професионално спокойствие, като правеше кратки паузи, за да нагнетява напрежението. Алкохолът го беше направил дързък и освободен; усещаше, че е преминал отвъд фазата, в която заваляше думите или забравяше къде се намира; вместо това се бе устремил към нов вид яснота. Имаше нещо надменно, направо жестоко в увереността му.

Мъжете харесаха много вицовете, макар да ги бяха чували и преди. Джак беше убедителен. Малцина го бяха виждали да се представя толкова добре. Той не се смееше много, но виждаше ефекта от шегите си върху публиката. Бурният им смях отекваше в ушите му като рева на морето. Искаше му се той да става все по-гръмогласен и да погълне войната. Ако викаха достатъчно силно, можеха да разтърсят света и да го накарат да се осъзнае; да успеят да върнат дори мъртвите към живот.

Джак пи още вино от каната, която един доволен зрител му подаде. От състоянието на крайна невъзмутимост, дължащо се на пълното падане на задръжките му, той премина към някаква трескава несвързаност, която го накара да смята, че онова, към което се стремеше — могъщото отприщване на смеха — може да бъде постигнато чрез настоятелност, а не чрез хладно съсредоточаване върху средствата, които да го изтръгнат. Започна да повтаря ефектните думи от вицовете и да дирижира реакцията на слушателите с ръце. Някои от мъжете изглеждаха озадачени, други започнаха да губят интерес и да се връщат към прекъснатите си разговори.

Изпълнението му винаги завършваше с песен. Странно, че най-ефектни бяха най-безвкусните и простички рефрени, онези, които караха войниците да си мислят за дома, всеки по свой си начин. Джак подхвана: „Ако беше единственото момиче на света“. Гласът му се извиси и той замаха с ръце, подканяйки останалите да се присъединят към него. Доволни, че е приключил с шегите, много от мъжете запяха с него.

Щом видя лицата им отново да изразяват благосклонност и одобрение, Джак се заразхожда из помещението и продължи да ги насърчава. Чертите на мъртвия му приятел се върнаха в съзнанието му. В този странен изкривен свят за него Шоу беше единственият човек: голямата му красива глава, спокойните му очи, мускулестият гръб и огромните пръсти с изпочупени нокти. Джак почти усещаше гъвкавото му тяло, притиснато в неговото в тясната воняща землянка, в която спяха. Думите на глупавата песен започнаха да го задавят. Усети, че макар и отново приятелски, погледите на мъжете му досаждат. Взря се в зачервените им ревящи лица както и преди, когато бяха пели същата песен. И отново си каза, че не иска да заобича някого от тях повече от другите, защото знаеше какво ги очаква.

Горещото шумно помещение се завъртя пред плувналите му в сълзи очи. „Правил съм вече тази грешка — каза си Джак, — неведнъж, а два пъти си позволих да обичам някого повече, отколкото сърцето ми може да понесе.“ И с тази безнадеждна мисъл той падна от стола в ръцете на приятелите си Джоунс и Евънс, които го изнесоха навън под озадачените, но безразлични погледи на останалите.

Два дни по-късно им организираха изненадващия спектакъл с къпането. Ротата на Джак бе отведена на три мили зад фронта в една стара пивоварна. Джак се наслади на ритуала и се засмя над оптимизма на неколцина млади офицери, които бяха сигурни, че краткото къпане ще разреши хигиенните проблеми на мъжете.

Отначало Джак гледаше на въшките по тялото си като на обикновени паразити, чието нахалство го изпълваше с възмущение. Начинът, по който впиваха кафеникавите си тела в кожата му го отвращаваше. Изпитваше огромно удоволствие да поднася запалена свещ към ръбовете на дрехите си, където насекомите се криеха и размножаваха. Обикновено смъртта им чрез изгаряне беше тиха, макар от време на време да се чуваше и удовлетворително пукане. Джак обработваше и дрехите на Шоу, защото ръката му не беше достатъчно прецизна и имаше опасност да си подпали бельото. Ако наоколо нямаше свещ, дори притискане с палец вършеше работа. Изпитваше известно облекчение, унищожавайки част от създанията, макар да беше като да смачкаш насмукал се с кръв комар. Джак смяташе, че те нямат право да са там. Очевидно предимство от частичното им ликвидиране беше временното освобождаване от киселата застояла миризма, която оставяха след себе си, макар че тя обикновено беше смесена или направо надвита от по-силното телесно зловоние.

Както повечето мъже и Джак се чешеше почти непрекъснато, без да го съзнава, и постепенно спря изобщо да забелязва, че го прави. Но не всички се бяха примирили. Веднъж Тайсън така полудя, че военният лекар му предписа петнайсет дни почивка. За него непрекъснатият сърбеж се беше оказал по-мъчителен дори от звука на тежката артилерия и страха от смъртта.

В старата пивоварна мъжете се строиха и предадоха дрехите си. Нахвърляха бельото на купчина. Честта да отнесат сивата гъмжаща от въшки грамада се падна на най-окаяните бежанци. Войниците се шегуваха с жените, които се бяха заели със задачата. Те носеха ръкавици и носни кърпи на лицата си. Джоунс предложи противогаза си на една нещастна слаба белгийка, която изобщо не го разбра. По нареждане на сержанта на взвода на Джак куртките и панталоните бяха отнесени в ъгъла на огромното, прилично на хамбар помещение, където дезинфектиращата машина, влачена оптимистично нагоре-надолу по фронтовата линия, трябваше да ги опуши.

Джак влезе в една вана заедно с неколцина други мъже от взвода му. Водата беше все още топла, макар и сапунена от предишните ползватели. Триеха телата си и се смееха, усещайки как се загрява кожата им. За копачите на лондонското метро не подсигуряваха душове; Джак се прибираше у дома си целият в кал и пот. А тук в старите бирени бъчви се чувстваше сред приятели и се отпускаше както никога преди. Евънс и О’Лоун започнаха да се пръскат с вода, разплисквайки я с отворени длани. Неусетно и Джак се присъедини към тях. За миг се почувства виновен пред паметта на мъртвите си другари, сякаш не им отдаваше нужната почит, но това бързо премина. Щеше да се наслаждава на всяко удоволствие, което му помагаше да продължи нататък.

След това стояха и трепереха, докато комендантът им раздаде чисти ризи и бельо. Върнаха и горните им дрехи от дезинфектиращата машина и те седнаха да пушат под слабото пролетно слънце. Времето беше започнало да се променя. Макар нощем все още да беше мразовито, въздухът през деня започваше да става по-плътен. Джак се замисли за нарцисите, които скоро щяха да цъфнат по бреговете на канала край дома му. Спомни си как бе играл с Джон, как го беше учил да слага стръв на въдицата, как беше ритал топка с него с часове. Беше се надявал, че тези тренировки ще направят детето по-пригодно да се присъедини към мачовете на другите момчета от улицата, макар да не постигаха кой знае какво. Джак виждаше как бузите му порозовяваха от вълнение, докато тичаше към него, стиснал топката, която изглеждаше твърде голяма пред тесния му гръден кош. Чуваше неразбираемите му екзалтирани викове, които прорязваха мъгливия ден с неподправената си невинност и жизнерадост.

Отклони мислите си от спомените и погледна надолу към обувките си. Изпъна стъпала в чистите чорапи. Мъжете се строяваха, за да тръгнат обратно. Тази вечер щяха да възстановяват окопите. Разликата между това да си на фронтовата линия и в резерва, както отбелязваше Евънс, беше, че на фронта поне ти позволяваха да се скриеш под земята извън обсега на снарядите.

Когато стигнаха до квартирите си, Джак усети първото дразнене по кожата си. В рамките на три часа топлината на загрятото му от маршируването тяло накара стотици въшки да се излюпят от яйцата, останали в шевовете на дрехите му. А когато стигнаха до фронта, те вече пъплеха навсякъде по кожата му.