Себастиан Фолкс
Птича песен (41)

Седмица преди атаката ротата на Джак беше преместена в дълбоките галерии под хребета, където натъпкаха тонове амонал в специално приготвени камери.

Свършиха си работата два дни преди самото нападение и Джак излезе изтощен на дневна светлина. Евънс, Фийлдинг и Джоунс се измъкнаха след него. Застанаха в началото на окопа и се поздравиха един друг за усилията. Бяха инструктирани да докладват на капитан Уиър, преди официално да ги освободят, и те тръгнаха по дъсчения под към неговата землянка.

— Чуват се слухове, че ще те пуснат в домашен отпуск, Джак — каза Фийлдинг.

— Не вярвам. Преди това ще ни накарат да копаем от тук чак до Австрия.

— Тук със сигурност повече не можем да копаем — отвърна Евънс. — Вече сме надупчили всичко под земята. Ще се радвам, ако мога да полегна в хубаво меко легло след една-две чаши вино.

— Да — каза Фийлдинг. — И може би с някое френско момиче до мен.

Джак започваше да си мисли, че за него най-лошото от войната беше свършило. Позволи си да си представи коридора на къщата си в Лондон и Маргарет, която го очаква там.

Уиър ги пресрещна в окопа. Изглеждаше по-доволен от обикновено. Носеше ботуши, куртка и фуражка. Докато вървеше към тях, Джак забеляза, че част от чувалите с пясък, свалени от бруствера в деня, когато пехотата трябваше да излезе от окопа, за да атакува, все още не бяха върнати на местата им. Опита се да го предупреди, че не е прикрит добре. Уиър стъпи на банкета, за да пропусне войниците, разнасящи дажбите, да минат покрай него. И тогава куршум от снайпер прониза главата му над окото и остави следи от мозък по чувалите зад него.

Тялото му като че ли не успя да разбере първоначално какво се е случило и сякаш се канеше да продължи пътя си. След това падна като чучело, краката му се вдигнаха нагоре, а лицето му се заби в калта.

Стивън научи за това на следващата вечер от един офицер от разузнаването на име Маунтфорд. Той спеше в неговата землянка в резервния окоп и служеше за свръзка между щаба и частите, които сутринта щяха да се включат във втората вълна на атаката. Маунтфорд му съобщи набързо новината.

— Доколкото знам, ти е бил приятел — каза той. По изражението на Стивън разбра, че не бива да остава повече край него.

Стивън седя неподвижен около минута. При последната му среща с Уиър го беше съборил в окопа. Това беше последният му жест към него. Известно време не можеше да мисли за нищо друго, освен за нараненото и укорително изражение на приятеля си, докато чистеше калта от лицето си.

Въпреки всичко го обичаше. Само Уиър правеше войната поносима. Ужасът му от артилерията заглушаваше неговия собствен страх, а невинната му природа даваше поводи на Стивън да се подиграва с качествата, които той самият беше загубил. Уиър беше далеч по-смел от него, той бе живял с този ужас, изпитвал го беше всеки ден и го беше победил със странната си упоритост. Не беше отстъпил през нито един ден за цялата си служба; беше умрял на бойната линия.

Стивън опря лакти на грубата дървена маса. Почувства се по-самотен откогато и да е било в живота си. Единствен Уиър бе стоял до него в граничната реалност, която обитаваше; само Уиър бе чувал грохота в небето над Тиепвал.

Легна си със сухи очи. Малко след три през нощта тунелите се взривиха и разлюляха леглото му.

— Експлозията ще се усети чак в Лондон — беше се хвалил Уиър.

Телефонът иззвъня и Стивън се върна на стола до бюрото си. През малките часове предаваше съобщения. До девет часа Втора армия беше на хребета. В гласовете, които чуваше, звучеше въодушевление, най-накрая нещо се правеше. Експлозиите бяха колосални и използвайки методите, заимствани от канадците^[1], пехотата щурмува немските позиции. По жиците се носеше ликуване.

По обяд Стивън беше сменен. Легна на леглото си и се опита да поспи. Чуваше безмилостния обстрел по германските линии. Проклинаше съдбата си, че не може да го последва. И ако трябваше да отговори на хипотетичния въпрос на Грей, точно сега би убивал без угризения. Завиждаше на мъжете, които имаха възможността да стрелят по отчаяните врагове, да забиват щиковете си в беззащитната им плът, да засипят с картечни куршуми онези, които бяха отнели живота на приятеля му. Сега би убивал с леко сърце.

Опита се да си мисли, че победата на хълма ще бъде разплата за Уиър и ще му донесе удовлетворение, но не можеше да си го представи. Той беше просто отсъствие сега. Стивън си спомни озадаченото му открито лице, бледата му кожа, прошарена от червени капиляри, спукани от пиене; спомни си олисяващия му череп, стъписаните му невинни очи. Замисли се със съжаление за плътта му, която щеше да се върне в земята, без да е познала друго човешко тяло.

През цялата нощ и на следващия ден лежа неподвижно в леглото. Не каза нищо, когато Маунтфорд дойде и се опита да го накара да се надигне. Отказа храната, която му донесоха. Проклинаше се за последната си грубост към Уиър. Мразеше се заради себичността си, защото беше изпитвал повече съжаление към себе си, отколкото към мъртвия си приятел. Но нищо не можеше да направи. Както и всички останали се беше научил да пропъжда смъртта от мислите си, но не можеше да се пребори със самотата. И след като Уиър беше вече мъртъв, нямаше кой да го разбере. Опита се да се разплаче, но сълзите не дойдоха, за да изразят безутешната му мъка или обичта му към бедния побъркан Уиър.

 

 

На третия ден полковник Грей дойде при него.

— Най-накрая постигнахме успех — каза той. — Тунелите свършиха прекрасна работа. Имаш ли нещо против да поседна, Рейсфорд?

Стивън седеше на ръба на леглото. Беше направил опит да се изправи и да отдаде чест, когато Грей влезе, но полковникът му махна с ръка да не го прави. Посочи един стол край масата.

Грей кръстоса крака и запали лулата си.

— Фрицовете така й не разбраха откъде им дойде. Никога не съм вярвал в каналните плъхове — само копаят дупки, които врагът после укрепва. Но дори и аз трябва да призная, че този път си свършиха работата.

Продължи да говори още няколко минути за атаката, очевидно без да забелязва, че Стивън не му отговаря.

— Нашите хора бяха в резерва — продължи той. — Нямаше нужда от тях. Някои ми се сториха разочаровани. — Дръпна от лулата. — Не много обаче.

Стивън прокара ръка през рошавата си коса. Чудеше се дали някой е пратил Грей при него, или той сам беше решил да дойде.

— Станфорт — каза Грей. — Изглежда като типичен английски щабен офицер, нали? Дебел, самодоволен, зле информиран. Прощавай, Рейсфорд, нямам нищо против англичаните, както много добре знаеш. Но в неговия случай външността е измамна. Той планира всичко много внимателно. Сигурен съм, че е спасил живота на много хора при тази атака.

Стивън кимна. Слаб интерес беше започнал да прониква през мрака на скръбта му; беше като първото болезнено усещане за протичаща кръв в изтръпнал крайник.

Грей не спираше да говори и да пуши.

— Изникна един деликатен въпрос с нашите благородни френски съюзници. Те изпитват затруднения. Как да го кажа, срещу тях има брожения. Отстраняването на ослепителния генерал Нивел^[2] помогна донякъде. Петен изглежда е по-пестелив, когато се отнася до живота им, но все пак това е тревожно. Доколкото знаем, метежите са се разпространили в две трети от армията, може би една от всеки пет дивизии е сериозно засегната.

Това, което Грей говореше, заинтригува Стивън. При сходни обстоятелства френската армия се беше представяла по-добре от британската и показваше нечовешка устойчивост. Бунтовете изглеждаха немислими.

— Станфорт ще поиска ти и Маунтфорд да тръгнете с него. Срещата е напълно неофициална. Френските офицери, с които ще разговаряте, са в отпуск. Всичко е уредено по приятелска линия.

— Разбирам — каза Стивън. — Учуден съм, че е било позволено. Ние почти не се срещаме с французите.

— Точно така — отвърна Грей и се усмихна победоносно, но сдържано. Беше накарал Стивън да проговори. — Не е позволено. Това е просто обяд с приятели. И тъй като така и така съм тук, ще ти кажа, че изглеждаш ужасно. Избръсни се, изкъпи се. Съжалявам за онзи сапьор, знам, че бяхте приятели. А сега ставай.

Стивън го погледна с празни очи. В тялото му нямаше и капчица енергия. Погледът му се спря върху бледите ириси на Грей. Опита се да почерпи сила от по-възрастния мъж.

Грей смекчи тона, когато видя, че Стивън се опитва да реагира.

— Знам какво е да останеш сам, да няма с кого да споделиш. Но се налага да продължиш напред, Рейсфорд. Ще те предложа за Военен кръст за ролята ти в бойните действия при канала. Би ли искал?

Стивън отново се размърда.

— Не, в никакъв случай. Не можеш да раздаваш тенекиени ордени на едни, когато останалите отдават живота си. За бога!

Грей се усмихна отново, а на Стивън му се стори, както много пъти преди, че той му дърпа конците като на марионетка.

— Много добре. Никакви награди.

— Предложете Елис — каза Стивън — или някой друг загинал. Това може да помогне на майките им.

— Да — отвърна Грей. — Или може да разбие сърцата им.

Стивън се изправи.

— Ще се върна в щаба, за да се преоблека.

— Добре — каза Грей. — Ако сега се предадеш, ще лишиш живота му от всякакъв смисъл. Само ако продължиш напред, ще му дадеш покой.

— Нашият живот отдавна загуби смисъл. Знаете го. При Бокур.

Грей преглътна.

— Тогава го направи заради децата ни.

Стивън прекрачи схванато от землянката в летния въздух.

 

 

Когато погледна дърветата и сградите, които продължаваха да си стоят, когато вдигна очи към небето над тях, откри, че все още изпитва частица от обвързващата любов, която беше усетил в Англия. Можеше да се застави да действа, макар да се боеше, че действителността, в която съществуваше, е много крехка.

Известно време пишеше на Жан всеки ден, но след това установи, че няма какво да й каже. Тя му отговаряше с описания на живота си в Амиен и го уведомяваше какво пишат френските вестници за войната.

Заедно със Станфорт и Маунтфорд заминаха с една кола за Ара, където в един хотел се срещнаха с двама френски офицери — Лалмон и Артман. Лалмон, по-възрастният от двамата, беше пълен общителен човек. Преди войната беше работил като юрист в държавната администрация. Поръча безброй вина с обяда и изяде няколко яребици, които разкъсваше с ръце. Сосът се стичаше по брадичката му и по салфетката, която беше затъкнал в яката си. Стивън го наблюдаваше недоверчиво. По-младият офицер, Артман, беше мургав сериозен млад мъж на около двайсет години. Изражението му беше непроницаемо и не беше склонен да каже нищо, което би изложило по-висшестоящия от него.

Лалмон говореше основно за лов и природа. Стивън превеждаше на майор Станфорт, който изучаваше французина с известно подозрение. Маунтфорд, който говореше френски, го попита за духа на френската армия. Докато изтриваше соса от брадичката си, Лалмон го увери, че рядко е бил по-висок.

След обяда с помощта на Стивън, Лалмон заразпитва Станфорт за семейството му в Англия. Оказа се, че имат обща позната — възрастна французойка, родственица на съпругата на Станфорт. След това Лалмон им зададе въпроси за британската армия и как преценяват военната ситуация. Станфорт беше изненадващо откровен в отговорите си и Стивън установи, че се изкушава да го цензурира. Предположи, че все пак Станфорт знае какво прави, а и във всички случаи Маунтфорд щеше да забележи, ако имаше отклонения от плана.

Стивън, който не беше свикнал с разузнавателни операции, дори и неформални като тази, се чудеше кога ще научат за падналия френски боен дух и за степента, в която бяха засегнати армиите. Докато стана време за чая, той беше дал подробно описание на движенията на повечето дивизии в рамките на Британския експедиционен корпус и детайлна картина на деморализацията сред войниците, които само временно се бяха окуражили след успехите при Вими и Месин. Унинието им се задълбочаваше, особено при онези, които знаеха какви са перспективите, ако се предприеме голяма офанзива при Ипър.

Лалмон обърса устата си със салфетката и предложи да отидат в един бар близо до главния площад, който му бил препоръчан от приятел. Останаха до десет часа, когато Стивън беше изпратен да търси шофьора на колата на Станфорт. Откри го да спи на задната седалка. Когато се сбогуваха с французите, вече валеше. Стивън погледна назад към Лалмон и Артман, които стояха един до друг под капещата колонада.

 

 

Посети отново Жан пред август и септември. Двамата се разходиха из града, но Стивън отклони предложението й да прекарат следобеда във водните градини.

Тя му каза, че неговата апатичност я притеснява. Сякаш беше изгубил надежда и се беше пуснал по течението. Той отвърна, че това е неизбежно, след като хората в родината му се отнасят с безразличие към всичко, което те бяха изтърпели.

— Тогава бъдете силен заради мен — каза тя. — Аз не съм безразлична към случилото се с вас и приятелите ви. Не съм и нетърпелива. Ще ви чакам.

Чувстваше се окуражен от нея. Разказа й какво е почувствал по време на отпуската си в Англия — там, в полето.

— Видяхте ли! — възкликна Жан. — Има Бог, има причина за всичко. Но вие трябва да сте силен.

Хвана ръката му и я стисна здраво. Той погледна бледото й умолително лице.

— Направете го заради мен — повтори тя. — Върнете се, идете където ви пращат. Вие сте късметлия. Ще оцелеете.

— Чувствам се виновен, че съм оцелял, а другите са си отишли.

Той се върна в щаба на бригадата. Не искаше да е там. Искаше да е пак с мъжете в окопите.

Всичко, за което имаше сили, беше просто да съществува.

Животът му бе станал сив и вял, като светлина, която всеки миг може да угасне; беше изпълнен с тишина.