Себастиан Фолкс
Птича песен (33)

Той тръгна към бул. „Канж“. Подмина хладната готическа катедрала, укрепена с чували с пясък, сякаш духовните истини не бяха достатъчна защита срещу експлодиращия метал, и се спусна към брега на канала, където в топлите вечери при първото му идване в града бе виждал голи до кръста мъже да мятат с надежда въдици в отклонените и опитомени води на Сома.

Всичко оживя отново. Това, което беше смятал за мъртъв и вкаменен спомен, се въздигаше и пламтеше у него. Никога не беше предполагал, че нещо подобно ще се случи, дори в миговете на най-дълбока самота, под най-ужасния обстрел, когато търсеше най-примитивни и детински начини да си възвърне куража. На никакъв етап не беше превръщал спомена за Изабел или случилото се между тях в източник на надежда и смисъл, нито дори в средство за бягство от притискащата го реалност, в която се бе озовал. Срещата с Жан обаче направи нещо необикновено с него: превърна събитията от последните три години в нещо, което ако не можеше докрай да проумее, то поне можеше да понесе.

Прекоси южния край на булеварда и продължи да върви. Не можеше да повярва, че къщата все още е там; беше толкова нереално, колкото спомена за смъртта му, когато животът го примами обратно с неясни обещания, или колкото образите от битките, когато му се струваше, че времето се срутва.

Тогава видя червения бръшлян, плъзнал до каменния балкон на втория етаж; тежката врата с орнаменти от ковано желязо; сивите плочи на покрива, който се спускаше под най-различни ъгли по неправилните очертания на стаите и коридорите. Спокойната внушителна фасада притежаваше безспорна стабилност.

В устата му се върна вкусът от онова време. Усещаше дори миризмата на паркетина, с който прислужницата лъскаше дървените подове. Как й беше името? Маргьорит. Гъстото червено вино, което Азер обикновено поднасяше на вечеря в прашни бутилки, сухо и с много танин; звукът от стъпки, които изглеждаха измамно близо или измамно далече; мирисът на тютюн за лула във всекидневната; роклите на Изабел, едва доловимият им розов аромат, безупречната им чистота и усещането, че е облякла не просто дреха, а костюм, който не подхождаше на къщата, а на някакъв свят, съществуващ само в мислите й. Всичко се върна с шеметна яснота, както и чувството, че скритият вътрешен живот на Изабел по някакъв начин е в унисон с неговия собствен. Докато стоеше на тъмната улица и се взираше в къщата, той си спомни и трескавия си възторг, когато откри, че е прав.

Пресече улицата и се вгледа по-внимателно. Портите бяха заключени и вътре не се виждаха светлини. Повървя още малко, за да види и страничната стена. Там беше окачено голямо парче брезент, имаше следи от ремонт и купчини тухли, които очакваха да бъдат изнесени. Доколкото можеше да види, голям участък отзад беше срутен. Сигурно са стреляли с големи оръдия и попадението е било директно, а може да са били и две. Стивън изчисли, че по-голямата част от всекидневната е била разрушена, както и още няколко по-малки стаи на първия етаж. Над тях са били задните спални, включително помещенията на прислугата и червената стая.

Седна на тротоара под едно дърво. Споменът го завладя напълно. Всичко изплува ясно в ума му, сякаш го преживяваше наново. Дървата в камината в червената стая, които чакаха да бъдат запалени, средновековният рицар, поветът по прозорците… Опита се да спре пороя от спомени, но усети, че така само ги съживява.

Стана и започна да се отдалечава от къщата, тръгна обратно към центъра, а сетне пое по брега на канала. Запита се дали Елис ще се оправи сам. В града имаше много квартири и приятелски настроени офицери, които да му покажат къде да отседне. Той самият нямаше никакво желание да спи. Беше близо до речните градини, плодородните участъци, сред които се беше разхождал в един душен следобед заедно с Азер, семейството му и мосю и мадам Берар.

Вървя цяла нощ, като от време на време спираше да си почине на някоя пейка, опитвайки се да прочисти съзнанието си. Зората го завари в квартал Сен Лю, където чу първите звуци на деня — хлебарите палеха фурните, а металните гюмове с мляко потракваха по улиците върху ръчните колички.

В седем часа закуси с пържени яйца, хляб и кафе; цяла кана кафе. Изми се и се обръсна в една малка стая в дъното на ресторанта, която собственикът му посочи. Толкова беше свикнал с безсънието, че не чувстваше никаква умора от нощта. Може би щеше да намери къде да изгледа някой филм; ако не, щеше да се опита да си купи книга и да почете в парка до катедралата.

Прекара деня в трескаво очакване. Следобед спа по-дълбоко, отколкото беше очаквал, в една стая, която нае в малък хотел. Вечерта се преоблече и се приготви да се срещне с Жан. Докато вървеше към бара, забеляза, че по чистата му риза, също както и по старата, имаше въшки.

Малко след девет Жан влезе в бара. Стивън остави питието си и се изправи. Издърпа стол за нея. Едва успя да спази формалностите — предложи й питие, попита я за здравето, но през цялото време се взираше в лицето й, за да отгатне какви новини носи.

— Говорихте ли с Изабел?

— Да, говорих. — След като отказа питие, Жан седна със скръстени ръце на масата. — Изненада се, че сте в Амиен. И още повече се учуди, когато разбра, че искате да я видите. Отговори ми едва тази вечер. Много й е трудно, мосю, ще разберете защо. Най-накрая се съгласи. Трябва да ви заведа до дома й.

Стивън кимна.

— Добре. Няма нужда да се бавим. — Говореше хладно, сякаш се канеше да свърши нещо рутинно, например да инспектира окоп.

— Добре. — Жан също стана. — Не е далеч оттук.

Вървяха мълчаливо един до друг по тъмните улици. Стивън усещаше, че въпросите му към Жан няма да са добре дошли, тя се беше съсредоточила мрачно върху мисията си, за която очевидно имаше съмнения.

Най-накрая стигнаха до синя порта с месингова дръжка. Жан вдигна поглед към Стивън, тъмните й очи блестяха под шала, който беше увила около главата си.

— Оставам на вас да прецените как да се държите — каза. — Бъдете спокоен, бъдете силен. Не разстройвайте Изабел. Нито себе си.

Стивън беше трогнат от вниманието й. Кимна в знак на съгласие. Двамата влязоха в къщата.

Светлината в скромния коридор беше приглушена. Под огледалото с позлатена рамка имаше маса, върху която беше поставена ваза с маргарити. Жан тръгна нагоре по стълбите, Стивън я последва. Завиха на малката етажна площадка и се озоваха пред затворена врата в дъното на коридора.

— Изчакайте тук, моля — каза Жан и почука на вратата.

Стивън чу глас отвътре да отговаря. Жан влезе. Сетне долови звук от разместване на столове и тих говор. Огледа се, плъзна очи по картините от двете страни на вратата, по бледо боядисаните стени.

Жан се появи отново.

— Добре, мосю, може да влезете.

Тя го докосна окуражително по ръката, докато минаваше покрай него и изчезна по коридора.

Стивън усети, че устата му пресъхва. Не можеше да преглътне. Постави ръката на бравата и я натисна. Стаята беше много тъмна. Имаше само една лампа с плътен абажур върху масата встрани. В дъното видя друга малка кръгла маса за карти. В далечния й край седеше Изабел.

Направи няколко крачки. Това е страх, помисли си той; това кара мъжете да залягат в кратерите от снарядите и да се застрелват.

— Изабел.

— Стивън. Радвам се да те видя. — Тихият й глас бе същият, както когато го чу за първи път да изпълва стаята в отговор на просташката забележка на Берар; той се плъзна по всеки нерв в тялото му.

Стивън се приближи, за да я види по-добре. Ето я червеникавокестенявата коса и огромните очи; кожата, едва видима в полумрака, по чиито променящи се нюанси бе прочел ритъма на чувствата й.

Но имаше и нещо друго. Лявата половина на лицето й беше обезобразена от белег, който започваше от ухото, минаваше през челюстта, чиято естествена форма изглеждаше променена, стигаше до шията и изчезваше под яката на роклята й. Плътта беше набръчкана. Беше заздравяла и изсъхнала и ухото беше възстановено. Променената линия на челюстта обаче издаваше огромната сила на удара, който бе понесла, и макар раната да се беше затворила, усещането за тази сила я правеше да изглежда все още прясна. Лявата половина на тялото й, облегната сковано на стола, сякаш не можеше да се движи сама.

Изабел проследи блуждаещия му поглед.

— Бях ранена от снаряд. Предполагам, че Жан ти е казала. Първо удариха къщата на булеварда, след това и жилището, в което се преместих, на ул. „Комартен“. Лош късмет.

Стивън не можеше да говори. Гърлото му се беше сковало. Вдигна дланта си към нея. Така искаше да й покаже, че се радва да я види жива, че е бил свидетел на много по-страшни неща, че е изпълнен със съчувствие и много други неща, но не успя да предаде почти нищо от това, което изпитваше.

Изабел като че ли се беше подготвила много по-добре. Продължи да говори спокойно.

— Щастлива съм да те видя в такава добра форма. Малко си побелял, май? — Усмихваше се. — Но е хубаво, че си оцелял в тази ужасна война.

Стивън скърцаше със зъби. Извърна се от нея, юмруците му бяха свити. Поклати глава, но от гърлото му не излезе глас. Не беше очаквал да изпита такова физическо безсилие.

Изабел продължи да говори, макар че гласът й затрепери.

— Радвам се, че си поискал да ме видиш. Много съм доволна, че дойде. Не бива да се тревожиш, че съм ранена. Знам, че изглежда грозно, но не ме боли.

Думите й продължаваха опасно да го застигат в гръб. Той бавно започна да овладява чувствата, които бушуваха в него. Гласът й му помагаше. Мобилизира цялата сила на съзнанието си и постепенно установи контрол над себе си.

С облекчение и известна гордост чу как гърлото му най-накрая произведе звук, когато се обърна с лице към Изабел. Произнасяше обикновени кухи фрази, също като нея.

— Имах късмет да срещна случайно сестра ти. Тя беше много любезна.

Срещна погледа й, приближи се до масата и седна срещу нея.

— Изгубих дар слово. Извинявай. Сигурно е изглеждало грубо.

Изабел протегна дясната си ръка през масата. Стивън я хвана между дланите си и я задържа за миг. Отдръпна се, защото не знаеше какво може да направи, ако продължи да я докосва.

— Изабел, имаш ли нещо против да изпия чаша вода? — попита той.

Тя се усмихна.

— Скъпият ми Стивън. На масата в ъгъла има кана. Налей си. След това трябва да пийнеш и малко уиски. Жан излиза специално този следобед, за да купи.

— Благодаря.

Стивън отиде при масата. След като изпи водата, си наля уиски в чашата. Ръката му едва забележимо потрепваше, но успя да се усмихне, когато се обърна към нея.

— Ти си се опазил — каза тя.

— Да, така е. — Извади цигара от металната табакера в куртката си. — Войната ще продължи поне още година, може би и повече. Почти не помня живота преди нея. Тези, които сме оцелели, не си позволяваме да мислим за него.

Разказа й как е бил раняван два пъти и как се е възстановил. Разговорът им изглеждаше доста безстрастен, но той беше доволен от това.

— Надявам се, че не си шокиран от начина, по който изглеждам. Наистина извадих късмет в сравнение с някои други — каза Изабел.

— Не съм шокиран — отвърна Стивън. — Да знаеш какво съм виждал! Не искам да ти го описвам.

Спомни си някакъв мъж, чието лице беше разкъсано от един-единствен изстрел с пушка. Беше се образувал почти правилен триъгълник, чийто връх се намираше в средата на челото, а двата долни ъгъла бяха върху долната му челюст. Беше му останало половин око, всички останали черти бяха заличени, ако не се брояха забитите под ъгъл зъби; другата част от лицето му беше преобърната плът. Мъжът беше в съзнание; чуваше и следваше инструкциите, които му даваха военните лекари. В сравнение с неговите рани тези на Изабел бяха незабележими.

Но все пак Стивън излъга. Беше шокиран. Когато очите му свикнаха с приглушената светлина, успя да види, че кожата на лявото й слепоочие е разтегната, тя леко опъваше окото й и променяше формата му. Но не жестокостта на раната го плашеше, а усещането за брутална интимност. В кожата и кръвта й той беше откривал неща, които трябваше да останат недосегаеми за експлодиращия метал.

Накрая, когато доверието между тях беше възстановено, тя се осмели да му каже какво й се беше случило. Премина набързо през съвместния им живот, дори през Сен Реми и другите места, които бяха посещавали заедно.

— Върнах се в Руан, в къщата на родителите си. И все едно отново станах дете, но без усещането за невинност и безкрайните възможности пред мен. В известен смисъл беше мило от тяхна страна да ме приемат, но аз се чувствах затворник на собствения си провал. Можеш ли да си представиш? Сякаш ме бяха върнали назад, за да започна отначало, защото не се бях представила добре.

Баща ми внимателно ми поднесе идеята да се върна в Амиен. Отначало не вярвах, че говори сериозно. Смятах, че Азер никога няма да иска да ме види, да не говорим за скандала. Но баща ми е упорит в преговорите. Справи се с тях точно както навремето с уреждането на брака. Доведе Лизет и Грегоар. Плаках от щастие, когато ги видях. Лизет беше толкова пораснала, направо млада жена. Тя нямаше нужда да се връщам, но беше мила, макар че можеше да си позволи и да не бъде. А Грегоар ме умоляваше. Те ме пречупиха. Не можех да повярвам, че ми прощават след всичко, което бях сторила на баща им. Казаха, че всичко е забравено. Мисля, че след като веднъж са изгубили майка си, биха направили всичко, за да не изгубят още една. И ми простиха. Простиха ми, защото ме обичаха такава, каквато съм.

Последва срещата с Азер, от която изпитвах ужас. Най-странното беше, че той изглеждаше доста засрамен. Според мен се чувстваше унизен, защото го бях напуснала заради друг мъж. Беше много мек с мен. Дори ми обеща да бъде по-добър съпруг. Не можех да повярвам, че всичко това се случва. Нямах желание да се връщам. Реших се на това, защото бях ужасно нещастна у дома, от което баща ми хитро се възползва.

— И си се върнала? — попита Стивън. Не му звучеше логично; беше немислимо, освен ако Изабел не беше скрила част от историята.

— Да, Стивън, върнах се, наистина с неохота, но и защото нямах избор и от това се чувствах много нещастна. Изпитах съжаление за решението си в мига, в който пристъпих в къщата. Но вече знаех, че връщане назад няма. Трябваше да остана. За няколко месеца така нареченото „общество“ ме прие отново. Канеха ме на вечери у мосю и мадам Берар. Беше старият ми живот, дори още по-лош. Но войната ме спаси. Може би затова гледам философски на нея. — Тя докосна шията си с пръстите на дясната си ръка. Стивън се запита каква ли е на допир. — През онзи август британските войски минаха през града. Гледах ги и почти очаквах да те видя. Пееха „Боже, краля ни пази“. След това нещата тръгнаха на зле. В края на месеца армията реши да не отбранява града. Оставиха ни в ръцете на германците. Исках да заминем, но Азер беше градски съветник и настоя да останем. Изчакахме два дни. Беше истинска агония. Накрая те пристигнаха — влязоха с марш по шосето от Албер, минаха по ул. „Сен Лю“. Първоначално атмосферата беше празнична. Но след това разбрахме какви са исканията им. Кметът имаше два дни да им осигури огромно количество храна, коне и екипировка. Като гаранция поискаха дванайсет заложници. Дванайсет съветници се явиха доброволно. Съпругът ми беше един от тях.

Превзеха къщата на бул. „Канж“, за да настанят в нея десетина германски офицери. Онази нощ арестуваха съпруга ми в кметството. Много бавно осигуряваха храната и германците заплашваха да убият заложниците. Насочиха огромно количество оръдия срещу града. На другия ден чухме, че всички заложници са били освободени, но после се оказа, че кметът не е платил достатъчно пари, затова четирима от тях, включително и съпругът ми, са били задържани. След три дни несигурност немците заявиха, че условията им са изпълнени и всички градски съветници бяха освободени. Но под тази окупация градът вече не беше същият.

Изабел премина бързо през следващата част от историята. Ситуацията не се отразила добре на никого.

Поискали от всички мъже, подлежащи на набор, да се явят за депортиране. Мнозина избягали, но четири хиляди доброволно се предали. Дори германците били смутени от тяхното покорство. Нямали капацитет да се справят с такъв огромен брой пленници, които обаче все пак извели от града. Докато стигнат до предградието Лонгу, по-безстрашните видели, че не ги пазят много добре и тихомълком се прибрали. В Пирон онези, които не успели да се споразумеят, били натоварени в реквизирани френски коли и откарани в Германия. Азер, който смятал за свой дълг на градски съветник да остане с мъжете на Амиен, също тръгнал. Макар че заради възрастта си получил няколко неофициални предложения да бъде освободен, той бил непреклонен в решимостта си да остане с онеправданите си съграждани.

За Изабел превзетият град бил вече съвсем различно място; макар на нея окупацията да й донесла свободата.

Германските офицери в къщата на бул. „Канж“ били педантични и добронамерени. Млад прусак на име Макс обръщал специално внимание на двегодишната дъщеря на Изабел. Играел с детето в градината; убедил другите немци, че грижите за момиченцето извиняват Изабел, задето не може да се грижи за техните нужди и задълженията й били поети от войници. Позволили й например да запази най-добрата стая от къщата за себе си.

Но докато разказваше историята си на Стивън, Изабел не спомена за детето. Именно заради бебето се беше съгласила да се върне първо в Руан, а след това и в Амиен: то бе имало нужда от дом и семейство. Не можеше да се застави да каже на Стивън за момиченцето, въпреки че беше негова дъщеря. Беше запазила бременността си в тайна от него и беше принудила Жан да се закълне, че ще мълчи. Беше убедена, че ако той разбере за детето, всичко между тях ще стане много по-болезнено и сложно.

Но по същата причина, поради която премълча за съществуването на детето, тя разказа на Стивън за Макс. Струваше й се, че така за него всичко ще изглежда по-просто и окончателно.

Окупацията беше продължила само няколко дни, но в изкривеното време на войната тя се бе сторила на Изабел достатъчно дълга, за да се влюби във войника, който си играеше с невръстната й дъщеричка и специално се грижеше за удобствата й. Той беше не само много галантен, но притежаваше въображение, стабилност и чувство за хумор. За първи път в живота си беше усетила, че е срещнала някого, с когото би могла да бъде щастлива при всякакви обстоятелства и във всяка страна. Той бе отдаден на това Изабел да се чувства добре и тя беше осъзнала, че ако му отвърне със същата непринудена преданост, никакви обстоятелства, никакви промени и дори войни не биха могли да разрушат тяхното простичко и затворено удовлетворение. В сравнение със страстта й към Стивън аферата им беше приглушена, но не и повърхностна; тя я изпълваше със задоволство и увереност, че ще се реализира като жена, без да бъде ограничавана или мамена, че ще живее спокоен живот, който ще се отрази добре на детето й.

Макс изглеждаше искрено развълнуван от връзката им и смяташе, че е извадил голям късмет. За изненада на Изабел той сякаш не можеше да повярва, че тя отвръща на чувствата му. Неговото неверие му придаваше лекота и светлина през краткото време, което бяха прекарали заедно. Единствено националността му помрачаваше мислите на Изабел. Понякога, докато лежеше будна през нощта, тя си мислеше, че е изменничка; не само че два пъти беше изневерила на съпруга си, но сега предаваше нещо много по-важно — страната и народа си. Не разбираше защо я беше сполетяла тази странна съдба, при положение че в собствените си очи не беше сложно същество, а все същото момиче, което още докато живееше в дома на родителите си искаше просто малко любов и внимание, едно естествено човешко общуване. Защо нейните обикновени желания я бяха тласнали към такъв екстравагантен живот?

Този проблем упорито не можеше да разреши, колкото и да се опитваше. Когато размишляваше над него, се чувстваше нещастна, но все пак бе развила у себе си и един практичен инстинкт за оцеляване. Макс бе мъж от плът и кръв, добряк, човешко същество, а и в края на краищата това беше по-важно от нещо толкова случайно като националността му, макар и в тези ужасни времена. Заради вродения си талант да взема дългосрочни и трудни решения Изабел продължаваше да се придържа към онова, което смяташе за правилно.

С Макс си пишеха писма. Тя беше ходила тайно до Виена, за да се срещнат, когато той беше в отпуск. Дългата им раздяла с нищо не беше накърнила чувствата й, само беше затвърдила решимостта й. Това беше последният й шанс да се спаси и да осигури добър живот на дъщеря си.

През юни 1916 година полкът на Макс беше пратен да подсили доскоро спокоен сектор по река Сома край Маме. Изабел получи писмото на Стивън от фронта. В продължение на шест месеца не можеше да чете вестници. Мисълта, че Макс и Стивън се бият един срещу друг, й беше непоносима. Писа на Макс от болницата. Новината за нейното раняване удвои неговата преданост. Колкото по-трудно ставаше, толкова повече и двамата осъзнаваха важността на обещанията, които си бяха дали.

— Не е лесно — каза Изабел. — Този избор е много, много труден. Но колкото по-дълго продължава войната, толкова по-непоколебими ставаме.

Когато спря да говори, тя погледна към Стивън. Той не беше изрекъл и дума по време на разказа й. Зачуди се дали изобщо я беше разбрал. И тъй като не беше споменала нищо за детето, се оказа, че й е по-трудно да му обясни, отколкото беше очаквала. Беше наясно, че е озадачен.

Променил се е почти до неузнаваемост — помисли си тя, — със сигурност много повече, отколкото самият той си даваше сметка. Косата му беше прошарена, както и неравните му мустаци. Беше зле обръснат и постоянно се чешеше, очевидно без да го осъзнава.

Винаги мрачните му очи сега изглеждаха хлътнали. В тях нямаше никаква светлина. Гласът му, който някога вибрираше от значения и нюанси, от сдържана страст и емоции, бе станал монотонен и груб. Приличаше на човек, преминал в някаква нова реалност, където се беше окопал и укрил от всякакви естествени чувства и реакции.

Изабел беше покъртена от тези промени, но се боеше да направи нещо повече от това да протегне ръка към света, който той сега обитаваше. Щеше да плаче за него, когато той си тръгнеше, но не и преди да му каже всичко, което бе намислила.

Стивън взе нова цигара от табакерата си и я потупа бавно по масата. Внезапно се усмихна, диво и сардонично.

— Май не ти се удава да вървиш по лесния път, а?

Изабел поклати глава.

— Никога съзнателно не съм предизвиквала съдбата. Всичко сякаш ми се случи от само себе си.

— Как е Лизет?

— Омъжи се. За ужас на мъжа ми стана съпруга на Люсиен Льобрун. Помниш ли го? Човекът, който организира стачката.

— Помня го. Ревнувах те от него. Щастлива ли е?

— Да. Много е щастлива, само дето Люсиен е в армията. Догодина и Грегоар заминава за фронта, ако войната продължи.

— Бих искал да се видя с Лизет. Беше мило момиче.

— Тя живее в Париж.

— Ясно. — Стивън кимна. — Какъв е този шум?

— Сигурно са котките. Жан има две.

— Прозвуча ми като дете.

Чуха стъпки в коридора. Някаква врата се отвори и затвори.

Изабел усети, че под безизразната поза на Стивън се надига мощна вълна от чувства.

— Изабел — започна той, — радвам се за всичко, което ми разказа. Не искам да те виждам повече. Това трябваше да разбера. Желая ти всичко най-хубаво с германския ти приятел.

Изабел усети как, без да иска, очите й се пълнят със сълзи. Със сигурност нямаше да го остави да си тръгне с този жест на мълчаливо и отчаяно великодушие. Не искаше да го вижда съкрушен.

Той се наведе през масата и каза леко задавено:

— Може ли да те докосна?

Тя се взря в тъмните му очи.

— Имаш предвид…? Да.

Той бавно кимна. Протегна дясната си ръка. Тя я взе в своята и усети голямата му загрубяла длан. Ръката й леко потрепери, но насочи неговата бавно към лицето си и я плъзна по челюстта под ухото си.

Почувства как пръстите му нежно пробягват по ръба върху кожата й. Запита се дали в тях беше останала някаква чувствителност, за да усетят в какво се беше превърнала плътта й, или бяха прекалено загрубели и не регистрираха разликата.

Обзе я силно желание, докато пръстите му докосваха белега й. Сякаш не бяха на бузата й, а се плъзваха между краката й; спомни си мекия му настойчив език; изпита отново екстаза от срама и обладаването. Лицето й почервеня от придошлата кръв; усети как нещо в корема й се разтопи и потече обилно. Беше пламнала от възбуда, кожата й пулсираше и пареше под роклята.

Лицето му беше неподвижно, очите следваха ръката му по линията на белега. Когато стигна деколтето на роклята й, той спря и остави пръстите си да почиват върху зарасналата рана. След това погали с опакото на дланта си здравата мека кожа на лицето й, както беше правил толкова много пъти в миналото.

Изправи се и излезе от стаята, без да каже и дума. Изабел го чу да говори с Жан в коридора, след това стъпките му отекнаха надолу към първия етаж. Тя покри лицето си с ръце.