Себастиан Фолкс
Птича песен (19)

— Ама че си откачено копеле, Рейсфорд — каза Майкъл Уиър. — Искаш да кажеш, че си предпочел да останеш тук, след като си можел да се върнеш у дома?

— У дома?

— Знаеш какво имам предвид. В Англия. Там е толкова хубаво по това време на годината. Обикновено на Петдесетница ходех при леля ми, която живее в Шерингам на брега в Норфолк. В края на май въздухът е толкова чист, че направо те опива. Полетата и храстите оживяват. Най-прекрасното време от годината. Имаше и една кръчма в Бърнам Торп…

— Ще ме заведеш, когато всичко свърши, не преди това. А междувременно аз ще ти покажа нещо. Мястото, където отиваме. Получи ли вече заповедите?

— Да, макар и не много подробни. В петък тръгваме към Албер. Какъв късмет! Мислех, че ще останем тук до края на войната, но там има толкова много за копаене, че от щаба на корпуса са поискали още две роти. И познай кого са избрали. Албер е градът с Мадоната на върха на кулата, нали?

— Да. Ще е страшна навалица. Половината от проклетия Британски експедиционен корпус ще е там. Уиски?

— Добре — каза Уиър.

— В четвъртък вечер, когато тилът се напълни с коли, ще те заведа в селото за прощална почерпка.

— Какво имаш предвид?

— Почакай и ще видиш. Нещо, което отдавна искаш.

Уиър го погледна подозрително, но не каза нищо. Предполагаше какво планира приятелят му. От мъжете, връщащи се от гарнизонен отпуск, беше дочул, че имало някаква ферма, чиито прозорци цяла нощ светели. Говореше се, че една жена и дъщеря й обработвали по цял взвод. Мисълта за това изпълни Уиър с безпокойство. За пръв път беше докоснал женска плът на седемнайсет и се беше уплашил от възможността, която му се предлагаше. Момичето беше само година по-голямо от него, но сякаш принадлежеше на друго поколение. Той имаше задръжки и се чувстваше недорасъл за предложението й, а тя се отнасяше към всичко жизнерадостно и светски, сякаш дългият й опит я караше да разглежда акта като най-простото и естествено нещо на света. Това, което беше чувал и което му се щеше да направи, му се струваше толкова срамно и интимно, че не искаше никой да го вижда как го върши, дори самото момиче. Отклони поканата й; каза си, че ще почака, докато стане по-зрял. Междувременно гледаше озадачено всички женени двойки, които познаваше, особено родителите си. Когато седяха във всекидневната в просторната им тухлена къща, четяха книги или играеха карти, той се взираше ококорено в тях и си представяше сцени на разврат. Когато майка му се обръщаше към него, килнала въпросително глава, или оставяше ръкоделието си и го питаше за какво мисли, той трябваше бързо да се съсредоточи върху пътя на косата й, перлите й и благоприличното й облекло, за да прогони от ума си картините с възбудени органи и плътски игри. Очевидно тези действия бяха естествени, така светът се възобновяваше и продължаваше да съществува, но въпреки това, наблюдавайки как родителите му разговарят със свои приятелски семейства, се чудеше на странния заговор, криещ тази част от живота им под строгото поведение на публични места.

Започна да кани жени на танци или на чай в семейната им къща, но за секс изобщо не ставаше въпрос. От време на време си държаха ръцете или ако извадеше късмет, получаваше целувка за лека нощ по бузата. Отиде в университета, където малобройните момичета се обучаваха отделно и срещите с тях бяха кратки и под строг надзор. Ако го беше направил поне веднъж, щеше да знае как да го направи пак. Когато стана на двайсет и три, си помисли отново да се свърже с онова момиче и да види дали още се интересува от него, но после си каза, че това е абсурдна идея. По-късно разбра, че се е омъжила.

Записа се в инженерните войски две години преди началото на войната. Целомъдреното мъжко командване му осигуряваше прикритие. Тук най-накрая щеше да е като всички останали, просто мъж, който копнее за жени, но за жалост — макар той да прие това с известно облекчение — е лишен от тях заради обстоятелствата. Можеше да се шегува горчиво с въздържанието си заедно с останалите, а забележките му бяха белязани от искрено съжаление.

През първите шест месеца от войната това облекчение го направи почти еуфоричен. Спечели си репутация на ексцентрик, но и на офицер с неизчерпаем висок дух, на когото може да се разчита. Заради университетското си образование бързо получи повишение и войниците се заразиха с ентусиазма му. Но когато битките се ожесточиха и бомбардировките станаха по-интензивни, нервите му започнаха да не издържат. Не беше обучаван да живее в дълбоки подземни тунели, широки само метър. Не му харесваше и усещането, че във всеки миг може да бъде убит в окопа.

Когато стана на трийсет, непостижимият физически контакт с жените престана да му липсва, а стана по-скоро придобивка. Умори се да мисли за своето целомъдрие, престана да завижда на другите хора. Убеди сам себе си, че не е пропуснал нещо изключително. Проста функция на човешкия организъм, напълно незабележителна и вече лесна за пренебрегване. Идеята, че може да сложи край на въздържанието си, му се струваше все по-странна и пълна с практически капани, които нямаше как да избегне; и накрая просто се превърна в немислима.

 

 

Масивният артилерийски обстрел не беше прелюдия към вражеско настъпление, както мнозина се страхуваха. Оказа се предизвестие за нова по-кратка бомбардировка, след която настъпи известно затишие.

Патрулите излизаха нощем и се вслушваха в звуците на германците: поправянето на бодливата тел, шиенето на копчета, посещенията на санитарите с тяхната пудра против въшки и на стария баварски бръснар. Бяха се окопали по-добре от британските си противници и бяха по-добре осигурени с полеви кухни и бурета с бира, складирани в траншеите с провизиите. От време на време вечер се чуваха народни песни. Не бяха сантиментални, каквито предпочитаха британските войници, а въздействащи и тъжни, в които се възпяваше любимата родина.

Стивън лежеше в един кратер от снаряд заедно с Бърн и тялото му се напрегна от омраза, когато ги чу. Много от мъжете от взвода му изпитваха уважение към немците, а по време на затишие проявяваха към тях такава толерантност, която като че ли граничеше с обичта. А той не чувстваше нищо друго освен ярост; искаше да им отвърне със стомана и експлозиви, с рани от метал в меките тъкани и натрошени кости. Когато войната свършеше, щеше да има достатъчно време за размисъл, дори за благородство, но междувременно ценеше омразата си като средство за запазване на собствения му живот и на живота на хората му.

Той се обърна към почерненото със сажди лице на Бърн, приближи устни към ухото му и зашепна толкова тихо, че звукът от докосването на езика му до небцето беше по-силен от самите думи.

— Картечница в далечния край. Никакво движение. Всички спят. Можем да се връщаме.

Нощта беше услужливо беззвездна; луната беше потънала дълбоко зад купчина дъждовни облаци. Непостоянният вятър не беше достатъчен да прочисти небето и да хвърли светлина върху разкъсаната земя, в която лежаха. Спорадичните му пориви се заглушаваха от песента на славей.

Стивън опипа със съжаление ножа си, който не се беше наложило да използва. Бърн кимна. Той носеше половинметрова бухалка, която беше издялал от парче дъб. Веднъж само с едно замахване и извиване на китката беше строшил черепа на немски караул.

Излязоха внимателно от кратера и запълзяха обратно към своите позиции. Най-опасната част от пътя им беше прекосяването на четири прегради от бодлива тел и претъркулването в окопа, без да привлекат върху себе си вниманието на германските картечари, които непрекъснато се целеха в ръба на британските окопи, или на собствените си часови, които можеха да се събудят с чувство за вина заради непозволената си дрямка и да стрелят по посока на първия звук, който чуят.

Като се върнаха в окопа, на пост беше Хънт. Чуха изтракването на пушката му, когато Бърн докосна една консервна кутия, окачена на бодливата тел.

Стивън усети как Хънт протяга ръка и му помага да влезе в окопа. Бърн се плъзна след него.

— Добра работа, Хънт — каза Стивън. — Сега ще почерпя този мъж едно питие. Обичаш ли уиски, Бърн?

— Много.

— Ако Петросиян пита къде е Бърн, кажи му, че е при мен.

— Добре. — Хънт ги проследи с поглед, докато двамата се отдалечаваха по дъсчения под на окопа.

 

 

На няколко метра по-надолу на банкета за стрелба седеше Джак Файърбрейс и пиеше чай. Възстановяваше силите си след шест часа под земята. Мислите му бяха насочени към дома. Преди осем и половина години, когато жена му роди сина им, животът на Джак се беше променил. Докато детето растеше, той забеляза у него някои качества, които ценеше високо и които го изненадаха. Момчето не го уморяваше. В неговата невинност имаше надежда. Маргарет се засмя, когато Джак сподели това с нея.

— Той е само на две — отвърна тя. — Разбира се, че е невинен.

Но не това имаше предвид Джак. Просто не можеше да обясни с думи ефекта, който Джон имаше върху него. Разглеждаше го като същество от друга вселена; в очите на Джак мястото, от което идваше момчето, не беше просто различен, а по-добър свят. Невинността му не беше просто незнание, а могъща добродетел, достъпна за всички хора. Може би точно това в Библията наричаха милост или надежда за слава. На Джак му се струваше, че щом обикновено човешко същество — собственият му син, а не някой специален, може да притежава такава чистота, то тогава отделните прояви на благородство, на които хората се възхищават в по-зряла възраст, не бяха никак изолирани; може би те бяха естественото продължение на невинната доброта, която всички носеха у себе си по рождение. Ако това беше истина, то тогава човешките същества не бяха груби и несъвършени, както повечето от тях предполагаха. Недостатъците им не бяха вродени, а бяха резултат от грешния път, по който бяха тръгнали, или от преживените трудности; но в сърцата си те бяха способни на преображение.

Любовта, която Джак изпитваше към сина си, го накара да цени човешкия живот и придаде смисъл на вярата му в Бог. Преди набожността му беше просто рефлекс на боязлив човек, а сега се превърна във вяра в добротата на човечеството.

Собствените му убеждения вече нямаха значение за него, интересуваше го само синът му. Нямаше възможност да се сбогува с него, когато заминаваше, и общуваше с детето само чрез писмата до Маргарет. В окопа и под земята често беше прекалено зает, за да мисли за тях двамата и да си ги представя, но когато лежеше на кръста в дъното на тунела или напрягаше уши по време на пост, винаги ги усещаше до себе си. Понасяше всичко заради тях; стараеше се да остане жив, за да може отново да види момчето. Загледа се в Бърн и Стивън, които се отдалечаваха в мрака, след това се помоли горещо за живота на Джон. Миризмата на пръст в окопа му напомни за собственото му детство, когато падаше в калта по време на футболен мач или си играеше, строейки бентове в потока зад фабриката — тази миризма за него беше неотменимо свързана с детството. Беше доста самотен, както винаги, но сега сърцето му биеше в ритъм с живота на друго същество.

На другия ден Джак получи писмо от Маргарет. Реши да не го отваря, докато не се върне от смяната си под земята. Можеше да го убият в тунела и щеше да е по-добре да умре в неведение, ако новините от болницата бяха лоши. Ако бяха добри, тогава щяха да са още по-сладки, след като ги отложи.

Беше спокоен ден. Части от дивизията вече се стягаха за път. На сутринта Джак извади скицник и направи няколко рисунки на приятеля си Артър Шоу, чиято голяма глава с нейната плътност и светлосенки направо плачеха да бъдат запечатани от меките линии на молива. Шоу седеше кротко, докато очите на Джак се стрелкаха от листа към лицето му и обратно, а върховете на пръстите му държаха съвсем леко молива. Появи се Тайсън, погледна през рамото на Джак и изсумтя одобрително. Рисунката беше семпла и несръчна, но Джак умееше да пресъздава прилика и това впечатляваше Тайсън, който също искаше портрет. Но Джак избираше мистериозно моделите си. Имаше няколко скици на камиони и складове, на някои от селата, в които бяха отсядали, на някоя и друга групова сцена от концертна зала или механа, изобразени по памет, ала най-голяма част от албума му заемаха портретите на Артър Шоу.

В късния следобед пристигна сержант Адамс заедно с Джоунс и О’Лоун, и мъжете се приготвиха да слязат под земята.

Майкъл Уиър беше инструктирал Адамс да поеме командването, докато той прекарваше вечерта в землянката си с книга в ръка. Около осем часа Стивън дръпна завесата на вратата и влезе. Беше нервен и превъзбуден.

— Да вървим — каза той.

— Къде?

— При изненадата, за която ти казах. Хайде. Вземи и бутилката уиски.

Уиър се изправи колебливо. Боеше се от онова, което Стивън бе намислил. Отпи голяма глътка от бутилката и усети въздействието й заедно с това на предишните, които вече беше погълнал. От държането на Стивън разбра, че и той беше пил.

Когато излязоха в мрака, Уиър си пое дълбоко дъх. Беше суха лятна вечер, чуваше се само далечният тътен от вял артилерийски обстрел на около миля надолу по фронтовата линия — рутинната метална приспивна песен, предупреждаваща забравилите, че смъртта може да ги навести дори в съня им.

Уиър следваше Стивън надолу по комуникационния окоп, през резерва и после през тиловата част, където се виждаха предните фарове на приближаващите камиони, пъплещи по очертания от дърветата път. Те осветяваха големи купчини екипировка, завити с брезент и готови за транспортиране. Сержант Прайс се суетеше около железопътния терминал, където с усилие качваха артилерийско оръдие в някакъв вагон. С папка и списък в ръка той временно се беше върнал към някогашната си работа на склададжия.

Стивън забави крачка от страх да не го види Прайс и поведе Уиър към един кален участък в края на редицата от тополи, където двама мъже се бяха облегнали на мотоциклет и пушеха.

— Този мотор ми трябва — каза той. — Майор… Уотсън го иска спешно. — И кимна към Уиър.

— Майор кой? — попита мъжът и погледна подозрително Уиър, който носеше бял пуловер и цивилни обувки без никакви отличителни знаци за чин.

— Специална операция — каза Стивън. — Вземете това и повече нито дума по въпроса. — И им подаде метална кутия с петдесет цигари.

— Не мога да ти го дам, приятел — отвърна редникът, който въпреки всичко взе цигарите. — Но ей там долу зад бараката има мотоциклет, който никой не ползва. Един фермер рани куриера в задника. С ловджийска пушка! — засмя се той.

Стивън намери мотоциклета и го разклати, за да види дали има бензин. Чу се тихо, но окуражително плискане на течност в резервоара. Запали мотора и го включи на скорост. Уиър се качи внимателно зад него и го хвана здраво. Мотоциклетът имаше само една седалка, така че трябваше да седне на багажника, прикрепен над задната гума. Краката му увиснаха в празното пространство.

Когато набраха скорост по изровения път, Стивън усети прилив на бодрост. Бяха оставили зад гърба си смъртта, хаоса и мръсотията; летяха свободни в тъмнината на нормалността, където имаше ядене и пиене, женски гласове и мъже, които не искаха да ги убиват. Мотоциклетът ревеше с пълна сила по чакъления път.

Видяха светлините на селото — оскъдни и приглушени. В най-западния край имаше светещ прозорец, който слуховете бяха направили популярен. Стивън усети как Уиър заби пръсти в ребрата му.

Беше ферма с ниска тухлена жилищна постройка от едната страна и наредени в квадрат плевници за сламата и добитъка. Стивън подпря мотоциклета до входа, а Уиър извади бутилката от джоба си и я засмука жадно.

— Слушай, Рейсфорд, не мисля, че искам да го направя. Погледни това място, много е мизерно и…

— Хайде. Там има жена — меко същество, което ще бъде мило с теб и ще те накара да се почувстваш добре. Не е някой въоръжен мъж.

Хвана Уиър за ръката и го поведе през двора. Уиър запреплита крака, когато наближиха вратата. На входа направо започна да трепери.

— За бога, Рейсфорд, пусни ме да си ходя. Искам да се прибирам. Не искам да влизам тук.

— Да се прибираш? Къде? В окоп, пълен с плъхове?

— Ако военните полицаи ни хванат, ще ни разстрелят.

— Разбира се, че няма да ни разстрелят. Може би ще ни накажат. Или ще ни понижат. Я се стегни!

Влязоха в мрачна дневна с печка по средата. Вътре една старица пушеше лула. Когато застанаха на прага, тя им кимна. Поклати глава, когато Стивън проговори, и му посочи ухото си.

— Искам да си ходя — просъска Уиър.

Стивън го стисна за китката.

— Почакай.

Старицата изписка по посока на вратата, която водеше навътре в къщата. Чуха се стъпки, а след това и женски глас. Жена на около петдесет се появи на тъмния праг.

— Днес не очаквах хора — каза тя.

Стивън сви рамене.

— Приятелят ми много искаше да дойде при теб. Тревожа се, че може би е малко нервен. Трябва да си много търпелива. — Стивън говореше колкото може по-бързо с надеждата, че Уиър няма да разбере какво казва.

Жената мрачно се усмихна.

— Много добре.

— Нали имате дъщеря, мадам?

— Това пък какво те интересува?

— Доколкото разбрах и тя…

— Не е твоя работа. Кажи на приятеля си да дойде с мен.

— Хайде. — Стивън бутна Уиър в гърба и го загледа как влезе колебливо и уплашено в мрака от другата страна на вратата.

Стивън се обърна към старицата и й се усмихна. Направи знак с ръка, че иска да пие и извади банкнота от пет франка от джоба си. Тя отиде вдървено до ъгъла на стаята и донесе бутилка вино и прашна чаша.

Стивън седна на един стол до печката и подпря лакът на дългия кюнец, който минаваше напречно на стената. Вдигна чаша към старицата и отпи от горчивото бяло вино.

Искаше Уиър да разбере какво е да си с жена, да усети плътската интимност. Не го беше грижа дали приятелят му щеше да си умре целомъдрен, но смяташе, че е необходимо да узнае нещо за процеса, чрез който е дошъл на този свят.

След като избегна унищожението си, Стивън вече не се боеше от нищо. В съществуванието, в което се върна, толкова чуждо и толкова далеч от всичко естествено, можеше да избира само между насилствената смърт и живота; по-фини нюанси като любов, предпочитания или доброта бяха излишни. В ограничената реалност, която населяваха с Уиър, плътта на фермерската вдовица, платена с надница за убиване, беше по-добрата алтернатива от плътта на Уилкинсън, разкъсана от шрапнел, и изтичащия му мозък, с който по рамото му капеха спомени и надежди.

Протегна крака и видя как токовете му оставят следи в отъпканата пръст на пода на къщата. Почти беше привършил бутилката вино и усещаше как алкохолът задушава и последната искра предпазливост у него, последните фалшиви правила на поведението във време на мир. Чувстваше се стар и уморен, но много спокоен.

Старицата беше заспала. Стивън отиде тихо до ъгъла на стаята и намери още една бутилка в шкафа. Наля си и седна да чака в приглушената светлина.

Когато Уиър се върна, изглеждаше потресен и блед. Черните кръгове под очите му се виждаха дори в мрака на всекидневната. Стивън го погледна въпросително. Уиър поклати глава.

— Ти върви.

— Не, благодаря. Това си е твоята мисия. Тя изобщо не ме интересува.

— Тя иска теб. Върви при нея. Върви при нея, копеле. Ти започна това. И ти трябва да го довършиш.

Не беше виждал Уиър толкова развълнуван дори по време на обстрел. Внезапно Стивън беше обзет от паника.

— Какво си направил? — попита той. — Какво си направил, бълнуващ идиот такъв?

Уиър се отпусна тежко на един стол и зарови глава в ръцете си.

През ума на Стивън минаха ужасни сцени, докато тичаше през вратата. Озова се на площадка, от която тръгваха четири коридора. Извика.

Осветлението беше толкова лошо, че едва виждаше. Тръгна, опипвайки стената, и бутна една врата. Отвътре се чу пърхане на кокошки. Затръшна я с всички сили. Затича по втория коридор, отваряше врати и като не виждаше нищо тревожно, ги затваряше с облекчение, но продължаваше отчаяно напред.

Чу женски глас зад себе си:

— Мосю?

Беше млада тъмнокоса жена. Имаше големи благи очи, а косата й беше вързана на тила с червена панделка. Стивън загуби ума и дума.

— Какво искате?

— Търся… майка ти.

— Насам.

И тя го хвана за ръката. Влязоха в стая с червен килим и параван с ориенталски мотиви. Около вратата имаше дърворезба във формата на минаре. Подът беше от същата отъпкана пръст като във всекидневната. Стивън изглеждаше объркан. Младата жена го заведе зад паравана, където имаше двойно легло с домашно изработен балдахин от памук и коприна. На пода и на прозореца бяха поставени пет-шест запалени свещи.

— Не се притеснявай. Дай ми парите сега.

Последното изречение му върна усещането за нормалност.

— Не искам да… Просто дойдох да видя дали всичко е наред.

Чу смях от другата страна на паравана. Беше жената на средна възраст, която беше отвела по-рано Уиър със себе си.

— Чудесно! По-добре не би могло да бъде. — Приближи се и застана до Стивън. Миришеше на нещо сладникаво. — Приятелят ти е много странен. Аз го хващам така — и тя похлупи с длани слабините на Стивън, — а той се дърпа. — Тя се засмя. — Беше дълъг и мек и когато го докоснах, приятелят ти започна да плаче.

Беше по-възрастна, отколкото Стивън си мислеше. Под светлината на свещите я виждаше по-добре отколкото във всекидневната. Тя седна на леглото и вдигна полата си до кръста, след това легна назад и разтвори крака. Стивън никога не беше виждал гол човек на тази възраст. Тя постави ръката си в купа с дезинфектант, след това прокара пръсти по цепката между краката си, през грубите косми и алената плът, която се раздели под познатото докосване.

Стивън започна да се дърпа също като Уиър. След това се засмя. Посегна към младата жена и я хвана за ръката.

— С теб, мадмоазел, да. Но иначе — нищо.

По-възрастната жена стана от леглото, тръгна към него и пусна полата си надолу. Усети ръцете й отпред на панталоните си. Тя пъхна пръсти вътре в тях и извади онова, което търсеше — парчето отпусната плът — също както месарят взима нещо от витрината и го хвърля на дървения тезгях. Когато усети устата й да се затваря около него, Стивън се насили да не избяга от олигавеното й внимание. Вдигна поглед и видя младата жена да се съблича. Светлината от свещите се отразяваше в заоблените й бели бедра, докато се измъкваше от долните си дрехи. Стивън усети как част от него се размърда в устата на другата.

Тя стана и се усмихна, хванала в ръка втвърдяващата се плът.

— Ах вие, англичаните! — каза тя и изчезна зад паравана.

На Стивън дори не му мина през ум колко абсурдно изглеждаше. Кожата му щеше да се пръсне, разтегната почти до прозрачност от изпомпаната кръв. Момичето му се усмихна от леглото. Имаше малки кръгли гърди. Седеше с изпънати крака, ръцете й бяха скръстени на скута. На леглото нямаше чаршаф.

— Съблечи се — каза тя.

Стивън се подчини като оглупял. Застана гол пред нея. Момичето беше търпеливо, сякаш беше свикнало да се занимава с непохватни войници. Стивън я погледна. Бяха минали почти шест години откакто не беше докосвал жена. Тя беше красива. От тъмнокафявите й очи струеше светлина; крайниците й излъчваха живот. Тялото й беше младо и здраво. Искаше да се потопи в нея, да се гмурне в клетките на кожата й и да остане там. Тя беше мир и нежност; обещание за любов и бъдещи поколения.

Когато пристъпи към леглото, си спомни деня, в който друга жена беше лежала така гола, с разтворени пред очите му крака, а той я беше целунал там, бе отворил плътта й с език, сякаш това щеше да отключи най-дълбоката й същност. Спомни си как тя затаи дъх от изненада.

Той се беше забравил в нея; беше пречистил копнежа и желанието си; беше се отдал напълно на тялото й. На нейното доверие и любов към него той бе поверил нерешените противоречия в своя живот. Може би все още беше в нея — предаден и неизлекуван.

Тялото е само плът, а тя му бе отнела своето; отсъстваше физически, но не просто плътта й му липсваше — той се чувстваше изоставен.

Нежността, която почувства към тъмнокосото момиче, си беше отишла. Тя му се усмихна и се обърна на една страна, а той отново видя извивката на бедрото й.

Когато погледна момичето над кръста, ребрата и гръбнака й, си спомни за шрапнела, който се беше забил в корема на Рийвс; за дупката в рамото на Дъглъс, която беше притискал, почти докосвайки белия му дроб.

Отначало нежността му отстъпи място на отвращението, което го накара да потръпне. Сетне умът му се изпразни. Вече виждаше само купчина телесна маса. Губеше контрол. По-възрастната жена, която беше размазала дезинфектант между краката си, нямаше нищо общо с това, което бе познал с Изабел. Тялото на дъщеря й беше просто животинска материя, по-малко скъпа и по-малко ценна от плътта на мъжете, които бяха умрели пред очите му. Не знаеше дали да обладае момичето, или да го убие.

В джоба на панталоните в краката му имаше нож, който носеше, когато патрулираше. Наведе се и го извади, отвори го и го опря в дланта си. Приближи се и седна на ръба на леглото.

Момичето го погледна с широко отворени очи, устата й се отвори, но от нея не можеше да излезе и звук. Той изпита съжаление към невежия й страх.

Обви острието с дланта си и прокара дръжката между гърдите й, после по бедрата й.

Нямаше представа какво прави. Мразеше я, защото не беше видяла онова, което бе видял той. Усети как кожата на краката й поддава леко под натиска му. Ножът остави тънка бяла следа там, където плътта беше потънала, преди кръвта отново да нахлуе под кожата. Искаше му се там да има нещо повече от плът. Постави дръжката върху космите между краката й, острието сочеше към корема й. Момичето погледна ужасено надолу към проблясъците на светлината в стоманата.

Стивън пусна ножа. Остана неподвижен. Момичето беше прекалено уплашено, за да помръдне. Накрая плъзна бавно ръка нагоре по бедрото си и взе ножа, без да изпуска Стивън от очи. Стисна острието с пръсти, затвори ножа и го хвърли в далечния край на стаята. Той се търколи върху пръстения под.

Стивън сведе поглед към леглото. В доскоро празния му ум нахлуха спомени и обвинения.

Момичето се беше успокоило. Не викаше за помощ и не протестираше; погледна съкрушения Стивън, който седеше на леглото, наведената му глава, спадналата му ерекция. Облекчението я направи благородна.

Докосна ръката му.

Стивън подскочи и вдигна очи. Не можеше да повярва. Докосването й беше нежно. А трябваше да го убие.

Той поклати озадачено глава.

— Какво…?

Тя вдигна пръст пред устните си. Силата й ставаше все по-голяма с всяка изминала секунда, подхранвайки се от собственото й облекчение и неговото отчаяние.

— Много е трудно. Войната — каза тя.

— Извинявай, извинявай — повтаряше той.

— Разбирам те.

Той я погледна с невярващи очи, след това вдигна дрехите си и се облече набързо зад паравана.