Себастиан Фолкс
Птича песен (51)

Елизабет се тревожеше какво ще каже майка й, когато й съобщи, че е бременна. Франсоаз беше толкова строга към подобни неща, че Елизабет дори беше скрила от нея, че приятелят й е женен.

— Работи в чужбина — беше всичко, което успя да издума, когато Франсоаз я попита защо никога не ги е запознала.

Отлагаше момента, но през март започна да наддава на килограми. Вместо да го спомене между другото по време на визитите си за чай в Туикънъм, тя реши да покани майка си на вечеря в Лондон и да отпразнуват случая. Призна пред себе си, че донякъде искаше да обърка Франсоаз, да я постави в отбранителна позиция; но все пак се надяваше майка й да сподели нейното щастие. Уговориха срещата си и тя направи резервация.

Съобщаването на новината пред Ерик и Айрин също беше неловко, защото бременността й означаваше, че известно време няма да идва на работа. Ерик прие вестта като лична обида към него и сина му, за когото ирационално смяташе, че би трябвало да е бащата на децата й, макар да бе щастливо женен за друга жена.

Айрин също не беше доволна. Елизабет не разбираше защо. Айрин беше една от най-добрите й приятелки, винаги беше на нейна страна. Но когато чу тази важна новина, тя изглеждаше неспособна да сподели радостта и вълнението на Елизабет. И дълго мърмори за брака и семейството. Няколко седмици след като Елизабет й каза, Айрин влезе в кабинета й, за да се извини.

— Не знам защо, но бях малко объркана, когато ми съобщи за бебето. Сигурно е било от завист. Много се радвам за теб, скъпа. Вече му направих това. — И подаде на Елизабет книжна торба с чифт плетени вълнени терлички.

Елизабет я прегърна.

— Благодаря ти. Извинявай, че бях толкова нетактична. Наистина трябваше да помисля. Благодаря ти, Айрин.

Когато я питаха кой е бащата на детето, Елизабет отказваше да отговори. Отначало всички се обиждаха.

— Рано или късно ще се разбере — казваха онези, които не бяха чували за Робърт. — Не може едно дете да няма баща.

Елизабет свиваше рамене и отвръщаше, че все някак ще се оправи. Тези, които знаеха за Робърт, предполагаха, че той е бащата.

— Не мога да ви кажа, тайна е — казваше им Елизабет.

Раздразнението им постепенно утихна, както й интересът им. Имаха си свои грижи и щом Елизабет бе решила да постъпи глупаво, това си беше изцяло нейна работа. Така че опазването на тайната се оказа възможно, точно както беше смятала. Хорското любопитство в крайна сметка беше победено от безразличието, или казано по-меко, всеки имаше право сам да управлява живота си.

Елизабет трябваше да се срещне с майка си в събота вечерта. Сутринта довърши четенето на последната от тетрадките на дядо си, преведени с тънкия като паяжина почерк на Боб. Записките бяха извънредно подробни. Имаше дълго описание на времето, в което са били погребани под земята с Джак Файърбрейс, и на разговорите, които са водили.

Елизабет беше особено поразена от един пасаж, преведен малко неясно от Боб, в който си бяха говорили за децата, които щяха да имат след войната. Този епизод завършваше с думите: „Казах му, че ще имам деца вместо него“. Много по-ясен беше откъсът, в който Стивън разказваше за любовта на Джак към сина му Джон.

След като прочете всички тетрадки, както и още две-три книги за войната, Елизабет най-накрая успя да си представи какво е било. Жан, или grand-mère^[1], както я знаеше Елизабет, се появяваше няколко пъти накрая, макар от написаното да не ставаше ясно какво е изпитвал Стивън към нея. В превода на Боб тя най-често беше описана с безличната дума „мила“, а от време на време и с „нежна“. Това не беше езикът на страстта.

Елизабет направи някои изчисления на лист хартия. Баба й беше родена през 1878 година. Майка й беше родена… не беше сигурна на колко точно години е майка й. Между шейсет и пет и седемдесет. Елизабет беше родена през 1940 година. Нещо не й излизаха сметките, макар вероятно причината да беше в собствените й математически способности.

Облече се и се гримира старателно за вечерта. Оправи апартамента си, наля си питие и зачака майка си. Застана пред камината и нареди предметите на полицата: два свещника, покана, пощенска картичка и токата от колан, която беше изчистила и лъснала и която сега блестеше така ярко, както сигурно когато е била отлята._ Gott mit uns._

Когато Франсоаз пристигна, тя отвори една наполовина пълна бутилка с шампанско.

— Какво празнуваме? — попита майка й и се усмихна, вдигнала чаша.

— Всичко. Пролетта. Теб. Мен. — Оказа се, че новината е по-трудна за съобщаване, отколкото беше очаквала.

Ресторантът, който бе избрала, й беше препоръчан от приятел на Робърт. Беше малко тъмно заведение на „Бромптън Роуд“, специализирано в кухня от Северна Франция. Имаше канапета, покрити с ален плюш, и кафяви опушени стени с маслени картини, изобразяващи нормандски рибарски пристанища. Елизабет беше разочарована, когато влезе. Беше очаквала нещо по-ведро, с шумна клиентела, подходяща за вечер с добри новини.

Разгледаха менюто, докато сервитьорът барабанеше с химикалката по тефтера си. Франсоаз си поръча артишок и морски език с винен сос, а Елизабет гъби за предястие и говеждо филе. Поръча и скъпо вино, „Жерве Шамбертан“, но не бе сигурна дали е бяло или червено. И двете пиха джин с тоник, докато чакаха. Елизабет умираше за цигара.

— Напълно ли ги отказа вече? — попита Франсоаз, като забеляза нервните ръце на дъщеря си.

— Напълно. Нито една цигара на ден — усмихна се Елизабет.

— И напълня ли след това?

— Аз… мисля, че малко.

Пристигна сервитьорът с първото ястие.

— За вас, госпожо. Артишок. А за вас гъби. Коя от вас, дами, би искала да опита виното?

Когато най-накрая ги остави и те започнаха да се хранят, Елизабет каза с неудобство:

— Струва ми се, че съм напълняла малко, но не защото отказах цигарите. А защото очаквам бебе. — И мобилизира силите си за реакцията.

Франсоаз я хвана за ръката.

— Браво. Щастлива съм.

— Мислех, че ще се ядосаш — отвърна през сълзи Елизабет. — Нали разбираш… защото не съм омъжена.

— Просто се радвам за теб, стига ти да го искаш.

— О, да! О, да! Точно това искам. — Елизабет се усмихна. — Не ми изглеждаш много изненадана.

— Май не съм. Забелязах, че си понаедряла. И че си спряла да пушиш. Каза ми, че това било новогодишно обещание, но преди никога не си успявала да го изпълниш.

Елизабет се засмя.

— Добре. А сега няма ли да ме питаш кой е бащата?

— Трябва ли? Има ли значение?

— Не мисля, че има. Той също се радва… е, колкото трябва. Ще ми помага финансово, макар да не съм го молила. Мисля, че всичко ще е наред. Той е много добър човек.

— Добре тогава. Няма да задавам повече въпроси.

Елизабет беше учудена колко спокойно Франсоаз бе приела новината, сякаш се беше досетила и беше имала време да се подготви.

— Нямаш нищо против, че внучето ти ще се роди от жена, която не е омъжена?

— Как бих могла да имам? — отвърна Франсоаз. — Собствената ми майка не е била омъжена за баща ми.

— Grand-mère? — Елизабет бе поразена.

— Не. Тя не ми е истинска майка. — Франсоаз погледна с нежност Елизабет. — Много пъти съм си мислела да ти кажа, но някак си изглеждаше, че няма нужда. Наистина никак не е важно. Дядо ти се е оженил за баба ти Жан през 1919 година, след войната. Но аз тогава съм била на седем години. Била съм на пет, когато те са се срещнали.

— И на мен не ми излизаха сметките. Направих някои изчисления, след като прочетох тетрадките. Но го отдадох на това, че не ме бива в математиката.

— В тези тетрадки споменава ли се за Изабел?

— Да, няколко пъти. Предположих, че е негова стара интимна приятелка.

— Тя е истинската ми майка. Била е по-малката сестра на Жан.

Елизабет гледаше с широко отворени очи Франсоаз.

— Значи grand-mère не ми е истинска баба?

— Не и биологически. Но по всякакъв друг начин ти беше баба. Тя ме отгледа и ме обичаше като свое дете. Дядо ти е живял в едно семейство преди войната. С Изабел имали афера и избягали заедно. Когато тя открила, че е бременна, го напуснала и се върнала при съпруга си. Години по-късно, по време на войната, дядо ти срещнал баба ти в Амиен. Тя го завела да се види с Изабел, но била обещала да не му казва за детето.

— И това дете си била ти?

— Точно така. Било е глупаво да увъртат така. Не знам. Просто е щадяла чувствата му. Така и не разбрал, докато не тръгнал да се жени за Жан. Изпратиха ме при нея от Германия, където живеех, защото истинската ми майка умря. Почина от грип.

— От грип? Това е невъзможно.

Франсоаз поклати глава.

— Не. Имаше епидемия. Уби милиони хора в Европа след края на войната. Изабел винаги е казвала, ако нещо се случи с нея, баба ти да ме отгледа. Двете са се разбрали така, преди тя да замине за Германия с един мъж, в когото се влюбила. Той беше немец на име Макс.

— Но той не е ли поискал да те задържи?

— Не мисля. И той самият беше много увреден от войната. Почина малко след това. Все пак не бях негово дете.

— И ти си отгледана от Стивън и Жан като тяхно дете?

— Точно така. Баба ти беше прекрасна. Все едно имах втора майка. Бяхме много щастливо семейство.

Сервитьорът им донесе още храна.

— Това притеснява ли те? — попита Франсоаз след минута. — Има ли някакво значение за теб? Надявам се, че не, защото за мен няма. Когато между хората има истинска любов, както имаше между нас, тогава подробностите са маловажни. Любовта е много по-важна от кръвните връзки и от това кой те е родил.

Елизабет се замисли за миг.

— Сигурна съм, че си права — каза тя. — Ще ми трябва малко време, за да го осмисля, но наистина няма значение. Разкажи ми за баща си. Беше ли щастлив?

Франсоаз вдигна вежди и въздъхна.

— Ами беше… трудно. Не обели нито дума цели две години след войната.

— Как така? Нито дума?

— Не, нито дума. Не знам, предполагам, че поне е казал „да“, когато са се оженили. Сигурно още няколко насъщни думи, колкото да не умре от глад. Но никога не го чух да говори през това време. Баба ти разказваше, че това са били две години тишина. И си спомняше как проговори отново. Беше една сутрин. Той внезапно се изправи до масата, докато закусвахме и се усмихна. После каза: „Довечера отиваме на театър в Лондон. Ще хванем влака по обед.“ Не можех да повярвам на ушите си. Бях само на девет.

— И по онова време вече живеехте в Англия?

— Точно така. В Норфолк.

— А той оправи ли се след това?

— Ами… беше по-добре. Говореше и беше много мил с мен. Направо ме глезеше. Но не беше много здрав.

— А разказваше ли за войната?

— Никога. Нито дума. Според баба ти от този ден нататък тя сякаш не се била случила за него.

— Кога почина той?

— Точно преди да се оженим с баща ти. Беше само на четиридесет и осем. Като повечето мъже от неговото поколение така и не се възстанови докрай.

Елизабет кимна.

— Само две години преди да се родя.

— Да — отвърна тъжно Франсоаз. — Ще ми се да те беше видял. Толкова много ми се иска да те беше познавал. Това щеше да го направи… много по-щастлив.

Елизабет сведе поглед към чинията си.

— Ами баба? Тя как се справяше след това?

— Тя беше невероятна жена. Обичаше го толкова много. Гледаше го като майка. Тя беше героинята в цялата история. Помниш я, нали?

— Да, помня я — отвърна Елизабет. — Разбира се, че я помня.

— Извинявай — каза Франсоаз. И вдигна салфетката пред лицето си. Известно време не можеше да говори. — Не исках да се разплача на публично място. Не искам да ти развалям щастливия ден, Елизабет. За нея това също щеше да означава много.

— Всичко е наред — успокои я Елизабет. — Всичко е наред. Вече всичко е както трябва.

 

 

През лятото Елизабет ходеше на консултации в близката болница. Имаше известни притеснения заради годините си; откри, че персоналът я нарича „възрастна“. Но притеснението й така и не се превърна в реална тревога, защото никога един и същи човек не я преглеждаше два пъти.

— Благодаря ви, госпожо Бембридж — каза лекарят, който я прегледа в осмия месец. — Сигурен съм, че вече сте наясно с правилата.

— Моля?

— Е, четвърто дете — предполагам, че вече ви е станало втора природа.

Оказа се, че чете грешния картон. Елизабет се запита коя ли жена бъркат сега с нея. Запазиха й легло за деня на термина й и я посъветваха междувременно да не пътува със самолет.

— Запомнете — каза й сестрата, — повечето първи раждания продължават дълго. Не звънете в болницата, докато контракциите ви не станат постоянни и болезнени. Ако дойдете прекалено рано, ще трябва просто да ви върнем.

Айрин я осведоми за някакви курсове, на които ходила дъщерята на нейна приятелка. Елизабет се записа и отиде в апартамент в Кирбърн, където свирепа жена обучаваше група от шест бъдещи майки какви са различните етапи на раждането и какви обезболяващи са на тяхно разположение. Елизабет си отбеляза наум да поиска епидурална упойка в най-ранния възможен момент.

Бебето се въртеше и риташе вътре в нея. Кожата на корема й внезапно се издуваше и нагъваше, докато то се протягаше и обръщаше. Гърбът я болеше и към края на лятото вече копнееше за студените зимни дни, когато всичко щеше да свърши и тя щеше отново да може да диша свободно.

Понякога седеше гола на ръба на леглото между отворените прозорци, за да може да хване някакво течение. Държеше цялата тежест на детето в дланите си, които поставяше под издутия си корем, където беше започнала да се появява тънка кафява ивица, стигаща до слабините й. Кожата на ханша й беше нацепена на малки бели стрии, макар да не беше толкова страшно като обезобразените кореми на някои жени, които беше виждала в кабинките за преобличане в магазините. Повечето дискусии в курса за родилки бяха посветени на това как жените да си върнат формата на тялото и да възстановят сексуалните си отношения със съпрузите. Нито един от тези въпроси не беше сред приоритетите на Елизабет.

Беше я обзело силно любопитство какво ще бъде детето й. Макар у нея да преобладаваше майчинското чувство и желанието да го закриля, тя изпитваше към него и респект, граничещ със страхопочитанието. То беше отделно същество със собствен характер и собствена съдба; беше избрало тя да го износи и роди, но й беше трудно да не си мисли, че е съществувало и преди нея. Не можеше да повярва, че с Робърт бяха създали независим живот от нищото.

След няколко дни на сложни измами, оставяне на фалшиви следи и хитро използване на телефонния секретар, Робърт успя така да си подреди нещата, че да дойде при Елизабет седмица преди раждането. Възнамеряваше да остане с нея и след това, докато тя се съвземе достатъчно, за да отиде при майка си. Жена му си мислеше, че е на конференция в Германия.

Той нямаше желание да присъства на самото раждане, но искаше да е наблизо, в случай че тя има нужда от него. Нае къщичка в Дорсет край морето, където Елизабет да може да се отпусне, а той да се грижи за нея. Смятаха да се върнат в Лондон три дни преди термина.

Робърт все още беше изнервен заради сложната организация, докато двамата пътуваха в колата на Елизабет през полята на Хемпшър.

— Ами ако поиска да се роди по-рано? — попита той. — Какво се очаква от мен да правя?

— Нищо — отвърна Елизабет и с мъка се завъртя на предната лява седалка, за да се обърне с лице към него. — Просто ще трябва да държиш бебето на топло. Както и да е, първите раждания обикновено продължават около дванайсет часа, така че дори със скоростта, с която караш, ще успеем да стигнем до болницата в Пул или Бърнмът. Пък и първите бебета рядко подраняват. Затова нека не се безпокоим.

— Станала си цял експерт, а? — каза той и натисна малко педала в отговор на нейната критика за шофирането му.

— Прочетох някои книги. Нямах какво друго да правя през лятото.

Къщичката се намираше край пътя до един хълм. Имаше изглед към полето и беше на около петнайсет минути от най-близкия град. От входната врата се влизаше право във всекидневната с голяма зидана камина и износени мебели с жакардова тапицерия. Имаше и старомодна кухня с мръсна печка с газова бутилка и шкафчета с плъзгащи се стъклени вратички. Задната врата водеше към доста голяма градина, в дъното на която растеше голям кестен.

Елизабет беше очарована.

— Виждаш ли онова ябълково дръвче? — попита тя. — Точно там ще си сложа стола.

— Аз ще го направя — каза Робърт. — Най-добре да отида да купя храна, преди да затворят магазините. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не, направила съм списък. Имам ти доверие.

— Имам предвид — в случай че започнеш да раждаш.

Елизабет се усмихна.

— Не се тревожи. Терминът ми е чак след осем дни. Само занеси стола там, ако нямаш нищо против, и аз ще съм добре.

Когато шумът от колата заглъхна, тя усети кратка остра контракция. Беше като крампите, които понякога получаваше в крака си през нощта, но близо до утробата.

Пое дълбоко въздух. Нямаше да се паникьосва. Беше предупредена, че седмици наред може да има фалшиви тревоги. Носеха името на лекаря, който ги беше описал. Бракстън някой си. Въпреки това нямаше да й навреди да намери телефонен указател и да си запише номера на най-близката болница.

Отиде във всекидневната и откри каквото търсеше. На предната корица на указателя беше прикрепен лист хартия с „полезни телефони“. Болницата и местният доктор бяха само на около седем километра.

Облекчена, Елизабет се върна в градината и седна под ябълковото дърво. Последва нова остра контракция, която я накара да затаи дъх и да се хване за корема. След това болката утихна. Премина и след нея остана странно усещане за спокойствие и сила. Животът чукаше вътре в нея и искаше да излезе. Щеше сама да роди дете, което да продължи чудноватата история на семейството й. Замисли се за баба си Изабел и се запита как и кога е родила тя. Дали е била сама и уплашена в позора си, или е имала някого до себе си, дали Жан не е била наоколо, за да й помогне? Елизабет изпита лека тревога, докато си представяше как Изабел е била сама с тази плашеща болка. Не, каза си тя. Сигурно е планирала всичко. Жан трябва да е била до нея.

Робърт се върна след час с покупките и си донесе питие под дървото. Седна в краката й, а тя прокара пръсти през гъстата му заплетена коса.

Душната августовска жега беше отминала, беше топла септемврийска вечер.

— След няколко дни вече нищо няма да е същото — каза Елизабет. — Просто не мога да си го представя.

Робърт хвана ръката й.

— Ще се справиш. Аз ще ти помагам.

Той приготви вечеря, като следваше инструкциите, които тя му даваше на висок глас от всекидневната. Беше тъмно, когато седнаха да ядат, и достатъчно хладно, за да запалят камината. Мирисът на дървесния пушек се надигна през решетката и изпълни стаята. Оставиха входната врата леко отворена и така успяха да го върнат обратно към комина, но заради течението от огъня нямаше голяма полза.

Елизабет отиде да си вземе жилетка и докато се качваше по тесните стълби, усети нова контракция. Не спомена нищо на Робърт. Той със сигурност щеше да поиска да я закара в болницата, където или щяха да я задържат с дни, или — което беше по-вероятно — да я отпратят. Къщичката й харесваше и се радваше на малкото дни, които имаше възможност да прекара насаме с Робърт.

Спа зле през нощта. Беше й трудно да си намери удобна поза. Селското легло беше дълбоко и меко, с дебел пухен дюшек. Зарадва се, когато зората настъпи и навън птиците запяха силно в дисонанс. По-късно заспа.

Робърт погледна спящото й лице, когато й донесе чай на сутринта. Помисли си, че това е най-красивата жена. Отметна кичур тъмна коса от бузата й. Чувстваше жал към нея заради изпитанието, което й предстоеше. Заразителната й увереност не й даваше възможност да осъзнае колко болезнено и изтощително ще е преживяването. Остави чая до леглото и слезе тихо на долния етаж.

Разходи се из градината, отиде до кестена, после се върна до къщата. Утринта беше слънчева, от близкото поле се чуваше шум от трактор. Въпреки че беше спокоен, той чувстваше, че животът му е влязъл в период, над който нямаше да има контрол; сякаш се движеше по релси по инерция. Това беше изпитание и за него.

Същата вечер Елизабет пак получи контракции. Видя я да се превива във всекидневната, когато влезе там от кухнята.

— Нищо ми няма — каза тя. — Просто онова нещо, наречено на Бракстън.

— Сигурна ли си? Изглеждаш ми много бледа.

— Добре съм — отвърна тя през стиснати зъби.

Легнаха си в полунощ и Робърт веднага заспа. Около три през нощта се събуди, защото Елизабет пъшкаше от болка.

Седеше на леглото. Виждаше само лицето й под лунната светлина, която се процеждаше през пердетата.

— Започна, нали? — попита той.

— Не съм сигурна — отвърна тя. — Контракциите са болезнени, но не съм сигурна доколко са постоянни. Имаш ли часовник? Искам да ги засека.

Робърт светна лампата и се загледа в минутната стрелка на часовника си, която пълзеше по циферблата. Чу как Елизабет отново изпъшка. Бяха минали шест минути.

— Е? — попита той.

— Не знам. Май вече започна. Сигурно е така. — Звучеше объркана. Робърт се запита в кой миг болката и страхът ще направят така, че да не може да разчита на познанията и инстинктите си и ще се остави на неговата преценка.

— Изчакай малко — каза тя. — Не искам да ходя в болницата.

— Това е глупаво, Елизабет. Ако…

— Остави ме!

Тя го беше предупредила, че е вероятно да стане раздразнителна. Много жени в това състояние използваха език, какъвто почти не бяха чували преди.

Мина час и контракциите станаха по-силни и по-чести. Елизабет се разхождаше из къщата и той я остави на мира. Предполагаше, че се опитва да си намери удобно място, където да изтърпи болката, и не го искаше край себе си. Чуваше я как крачи през различни стаи на къщата.

Тя извика името му и той затича към нея. Беше във всекидневната, облегнала глава на дивана.

— Страх ме е — простена тя. — Не искам да раждам. Страх ме е. Много боли.

— Добре. Ще звънна на лекар. И ще повикам линейка.

— Не. Недей.

— Съжалявам. Но ще го направя.

— Не викай линейка.

— Добре.

Когато позвъни на лекаря, се обади мъжки глас.

— Всъщност търсите съпругата ми. Боя се, че е на повикване. Ще й кажа веднага щом се върне.

— Благодаря. — Робърт изруга, след като остави слушалката на мястото й.

— Излиза! Усещам главата му. О, боже, излиза. Помогни ми, Робърт, помогни ми.

Робърт си пое дълбоко дъх. Изведнъж под напора на паниката съзнанието му се избистри. Детето беше негова плът и кръв; нямаше начин да не оцелее.

— Идвам, скъпа, идвам. — Отиде в кухнята, а след това се качи в банята. Грабна цял наръч кърпи, които свали долу и постави на килима под коленете на Елизабет, която се беше навела над дивана.

— Кърпите — проплака тя — ще ги изцапаш.

Той събра купчина вестници от камината и ги сложи върху кърпите.

Коленичи до Елизабет. Тя беше вдигнала нощницата си над кръста. Когато стисна пак очи и простена, той видя между краката й да се стича кръв и слуз.

— Боже, излиза, излиза — каза тя. И заплака отново. Горната част на тялото й се сви и повдигна отново, но от нея излезе само кръв.

— Махай се — изкрещя му тя. — Махай се. Искам да съм сама.

Робърт се изправи и отиде в кухнята, където наля за Елизабет чаша вода. Навън бе започнало да просветлява. От прозореца видя малка къщичка далеч в долината. Завиждаше на обитателите й. Запита се какво ли е да живееш нормално, а не на ръба на смъртта и драмата, да спиш кротко в очакване на закуската и един обикновен ден след нея.

— Робърт! — извика Елизабет и той хукна.

Коленичи до нея в кръвта.

— Не знам — простена тя. — Не знам дали да напъвам или не. Не си спомням.

Той я прегърна с една ръка.

— Мисля, че щом ти се иска, значи трябва да напъваш. Хайде, скъпа, тук съм. Хайде, напъвай.

Още един огромен спазъм премина през нея и Робърт видя между краката й да се появява плът. Шурна кръв и под светлината на лампата във всекидневната той зърна от отварящия се канал между бедрата й да излиза сив череп.

— Виждам главата, виждам я. Излиза. Справяш се чудесно, направо невероятно. Почти свърши.

В паузата Елизабет се облегна на дивана и зачака следващата контракция. Робърт се беше взрял във вестниците под нея, един от които беше отворен много подходящо на обявите.

Елизабет си пое дълбоко дъх и той погледна темето, което напираше да излезе. Тялото й се разтвори заради него; главата се появи цялата оцапана в кръв и слуз, заклещена до врата в разтворената плът на Елизабет.

— Хайде — каза той, — хайде, един последен напън и готово.

— Не мога — каза тя. — Трябва да изчакам контр… — Гласът й заглъхна. Той приближи лице до нейното и я целуна. Докато беше облягала глава на дивана, по бузата й бяха полепнали мокри от пот кичури. Той хвана главата на бебето в ръце.

— Не дърпай — каза тя задъхано. — Опипай врата, за да видиш дали около него не се е увила пъпната връв.

Робърт внимателно пъхна пръсти в нея, но се боеше да не разтегне и без това измъчената й плът.

— Всичко е наред — каза той.

След това Елизабет отвори очи и той видя, че са изпълнени с такава решителност, каквато никога преди не беше виждал на човешко лице. Тя отметна глава и жилите на врата й изпъкнаха като кости. Дивият й поглед му напомняше за кон, който току-що е надушил дома си и е стиснал със зъби металната юздечка в устата си: нямаше сила на света, която да спре комбинацията от мускулна сила, инстинкт и воля, която го водеше към целта.

Елизабет извика. Той погледна надолу и видя как раменете на бебето излизат след главата. Протегна се и ги хвана с ръце. Сега вече щеше да го издърпа.

Раменете на бебето бяха хлъзгави, но той дръпна по-силно и то изскочи със звук като огромна коркова тапа от гърлото на бутилка. Плъзна се в поток от кръв в ръцете му и изстена веднъж. Кожата му беше сива и покрита с белезникава материя, гъста и мазна, особено плътно наслоена по гърдите и гърба му. Той обърна очи към ярко моравата връв, която изскочи измежду оцапаните с кръв крака на Елизабет, след това към гениталиите на бебето, подути от майчините хормони. Духна в лицето му. Бебето проплака несигурно. Беше момче.

Той изгуби дар слово, но намери кърпа, по-малко изцапана с кръв от останалите, в която зави детето. Подаде го на Елизабет. Тя седна върху стъпалата си във вестниците и кръвта, прегърнала детето си.

— Момче е — каза дрезгаво Робърт.

— Знам. Той е… — тя сви рамене, когато произнесе името му — … Джон.

— Джон? Да, да… Чудесно.

— Това е обещание — каза тя. Задавяше се от сълзи. — Обещание… дадено от дядо ми.

— Добре, добре. — Робърт коленичи до Елизабет и момченцето; прегърна и двамата с една ръка. Останаха така на пода, докато на вратата не се почука. Вдигнаха очи. Жена с куфарче беше влязла, без да й отворят; не я бяха чули, затова бе почукала отново.

— Май съм закъсняла — усмихна се тя. — Всички добре ли са?

— Да — отвърна задъхано Елизабет и й показа бебето.

— Прекрасен е — каза лекарката. — Ще срежа пъпната връв.

Тя коленичи на пода. Погледна към Робърт.

— А сега най-добре да отидете малко на чист въздух.

— Да. Добре. — Той погали Елизабет по косата и докосна с пръсти бузата на Джон.

 

 

Навън слънцето бе изгряло. Беше свежа ясна утрин, изключително ярка след тъмнината и паниката в къщичката.

Освободен от необходимостта да пази спокойствие, Робърт вдишваше и издишваше, изпускайки няколко дълги стенания.

Направи две-три крачки в градината и тогава радостта го заля.

Усещаше как препуска по ръцете и краката му; темето му започна да пулсира, сякаш искаше да се издигне над главата му. Чувствата, които се събудиха в него, набираха скорост, духът му вече не можеше да се задържи в тялото му и се зарея във въздуха.

В екстаза си не усети как стигна до края на градината. Спря и погледна надолу. Краката му бяха потънали до глезените в кестени, нападали от дървото, лъскавите им ядки бяха изскочили от бодливите зелени обвивки. Коленичи и взе два-три красиви блестящи кестена в ръката си. Когато беше малко момче, чакаше този ден всяка година. Сега вече го имаше Джон, имаше още един шанс.

Хвърли кестените нагоре, обзет от велико щастие. Те уплашиха враните на дървото, които се разхвърчаха от клоните с яростен размах на крилата и се издигнаха в небето. Неясният им дрезгав зов се разнесе на дълги хрипливи вълни към земята, за да го чуят онези, които все още бяха живи.