Себастиан Фолкс
Птича песен (29)

Под прикритието на падащия здрач Стивън Рейсфорд присви очи срещу ситния дъжд. Мъжете отпред бяха почти невидими под товара на дрехите си и тежката екипировка, която носеха. Изглеждаха така, сякаш бяха тръгнали на полярна експедиция, изследователи на края на света. Докато правеше поредната крачка, Стивън се чудеше какви ли сили ги движат напред.

От три седмици валеше — ту пръскаше леко, ту се изливаха тежки порои, понякога дъждът спираше за около час, докато над ниския хоризонт на Фландрия отново не се струпваха облаци. Дрехите им бяха подгизнали, всяко влакно от вълната беше пропито с вода, която добавяше по десет килограма към онова, което носеха. Напуснаха квартирите си и крачеха към тила, а кожата на гърбовете им вече беше протрита от движението на ремъците, на които висеше багажът им. С маршове и песни стигнаха до задните линии, но когато падна нощта, забелязаха, че до фронта им остават още три мили. Напевите и разговорите постепенно замлъкнаха и всеки се съсредоточи върху измъкването на краката си от калта, която беше започнала да ги засмуква. Светът се сви по подгизналия гръб на човека отпред.

Комуникационният окоп беше пълен с оранжева тиня, която стигаше до над ботушите и гетрите им. Колкото повече се приближаваха към фронтовата линия, толкова по-силно започваше да мирише. След около километър вече крачеха през зигзагообразна помийна яма, потънали до кръста в просмукалата се кал, размесена с фекалиите от прелелите нужници, по която се носеха разлагащите се тела, които се появяваха след всяко срутване на окопна стена.

През строя се разнесе гневен вик: тези отпред вървяха прекалено бързо, някой беше изостанал. Съществуваше риск да се озоват на погрешно място и всичко да започне отначало. Не за първи път бяха тук обаче; вече почти автоматично намираха пътя си в тъмнината и поемаха по правилното разклонение, когато трябваше да избират накъде да тръгнат; в ругатните и яростните им протести имаше нещо рутинно. В най-добрия случай изпитваха нещо като гордост. Бяха станали свидетели на неща, невиждани от човешки очи преди това, и не бяха извръщали поглед.

Вече се чувстваха непобедими. Нямаше ад, който да ги разтопи, нито буря, която да ги унищожи, защото бяха преминали през най-страшното и бяха оцелели.

В най-добрите си мигове Стивън изпитваше към тях любовта, за която Грей му бе говорил. Отчаяният им кураж, макар роден от необходимостта, беше трогателен. Колкото по-мрачни, по-корави и по-злъчни ставаха, толкова повече ги обичаше. Но въпреки това не можеше напълно да им се довери; не можеше да проумее докъде ще се оставят да ги доведат. Беше любопитен колко далеч могат да стигнат, но интересът му стихна, когато видя отговора: нямаше граница, която не биха пресекли, нямаше предел на това, което биха понесли.

Гледаше лицата им, увити във вълнени шалове, фуражките им стърчаха изпод каските и му приличаха на същества от друг свят. Някои носеха пуловери и жилетки, изпратени от вкъщи, други бяха увили парцалени ленти или бинтове около ръцете си на мястото на ръкавиците, които бяха загубили или други по-безскрупулни от тях бяха откраднали от раниците им. Всяка вехтория, която намираха по селата, се използваше вместо чорапи или за допълнителна защита на главата; някои си бяха напъхали дори фламандски вестници в панталоните.

Бяха създадени да устоят и да се съпротивляват; изглеждаха някак пасивни, приспособявайки се към ада на обстоятелствата, които ги гнетяха. И въпреки това Стивън знаеше, че в сърцата си са заключили ужаса от видяното и ведрата гордост от издръжливостта им не беше убедителна. Хвалеха се шеговито какво са преживели и направили; но в тъжните им, увити в дрипи лица той виждаше бремето на нежеланото познание.

Стивън знаеше какво изпитват, защото беше живял с тях и самият той не се чувстваше нито по-корав, нито по-силен след онова, което бе видял — чувстваше се ограбен и унижен. Участваше в техния заговор да се преструват на непоклатими, но понякога изпитваше към тях това, което изпитваше към себе си, а то не беше любов, а презрително съжаление.

Казваха, че поне са оцелели, но дори и това не беше вярно. От първоначалния състав на взвода само той, Бренън и Петросиян все още бяха на фронта. Имената и лицата на останалите вече избледняваха в паметта му. В ума му се мержелееше уморена група от хора с шинели, мръсни гетри и цигарен дим, издигащ се изпод каските им. Помнеше гласове, усмивки, характерни фрази. Сещаше се за крайници, откъснати от телата, за формата на различни рани; представяше си внезапната интимна гледка на открити вътрешни органи, но невинаги можеше да каже на кого е принадлежала тази плът. Двама или трима се бяха върнали за постоянно в Англия; останалите бяха изчезнали безследно, погребани в масови гробове или — като брата на Рийвс — взривени на толкова малки частички, че вятърът ги бе отвял.

Можеха да твърдят, че са оцелели, но в намален състав, премесени с други наборни подразделения. Грей стана командир на батальон, замени Баркли и Търсби, които бяха убити, а Стивън пое неговата рота. Харингтън се отправи по дългия път към дома си в Ланкшър, като остави левия си крак на северния бряг на Анкр.

 

 

Беше мръкнало, когато стигнаха фронтовата линия. Мъжете, които смениха, им предадоха високи до бедрата гумени ботуши, използвани вече осем месеца. Разкапаната им вътрешност беше натъпкана с прогнили парцали, пропити с китова мас, което правеше възможно в тях да влизат стъпала с почти всички размери. Никой не можеше да остане спокоен в часовете на нощта. Внезапните проблясъци от експлодиращи снаряди бяха толкова далеч, че направо вдъхваха спокойствие, но близо до окопа непрестанно се чуваха звуци и се виждаха силуети, които възбуждаха старите им рефлекси. Стивън понякога си мислеше, че само по този начин можеха да бъдат сигурни, че все още са живи.

Землянката, която служеше за щаб на ротата, беше просто дупка с покрив във втория окоп. Макар и малка, в нея имаше вехто легло и маса. Стивън се освободи от част от багажа, който носеше: скицник, шоколад, цигари, перископ и плетена жилетка, която беше купил от някаква старица. Делеше помещението с червенокос млад офицер на име Елис, който обичаше да чете в леглото. Не беше на повече от деветнайсет-двайсет години, но изглеждаше овладян и готов да помогне. Пушеше непрестанно, но отказваше всяка покана за питие.

— По време на следващия отпуск искам да отида до Амиен — каза той.

— Той е на километри — отвърна Стивън. — Няма да стигнеш чак дотам.

— Адютантът ме увери, че ще успеем. Според него това било част от новата философия за боеспособност. Офицерите трябвало да прекарват сносно свободното си време на място, което си изберат.

— Желая ти късмет — каза Стивън, седна на масата и придърпа към себе си бутилка уиски.

— Вие няма ли да дойдете?

— Аз ли? Не мисля. Не е нищо особено.

— Били ли сте там?

— Да. Преди войната.

— И как е?

Стивън си наля питие.

— Има хубава катедрала, ако си падаш по архитектурата. На мен лично не ми хареса. Твърде студено здание.

— Е, аз пък ще отида. Кажете ми, ако си промените решението. Командирът каза, че говорите доста приличен френски.

— Нима? Ще отида да видя дали всички са се настанили. — Стивън пресуши чашата си. — Знаеш ли къде започва тунелът?

— След около петдесет метра, в тази посока.

На мястото, което Елис му посочи, имаше дупка. Стивън попита лостовия кога трябва да излезе смяната.

— След половин час, сър.

— Капитан Уиър с тях ли е?

— Да.

— Ако излезе преди да се върна, кажи му да ме изчака.

— Тъй вярно, сър.

Стивън тръгна през окопа, два пъти се спъна в протегнатите крака на войници, които си бяха изкопали ниши за спане в стената. Зачуди се дали наистина бе възможно да стигне до Амиен. Бяха минали почти седем години откакто с Изабел избягаха с нощния влак. Със сигурност сега беше безопасно да се върне. След обстрела и окупацията на германците, след изминалите почти седем години, без съмнение градът нямаше да събуди у него обезпокоителни спомени.

Майкъл Уиър тъкмо излизаше от тунела, когато Стивън пристигна. Последва миг неудобство между двамата, в който никой не подаде ръка. Ротата на Уиър беше върната на първоначалните си позиции скоро след първата атака през горещата юлска утрин. Той се зарадва, когато след няколко месеца и батальонът на Стивън се върна.

— Добре ли си почина? — попита Уиър.

— Да. Чудесно. Какво става под земята?

— Доставиха ни нови канарчета. Мъжете са доволни. Притесняваха се да няма рудничен газ.

— Добре. Ела да пийнем, ако искаш. Изглежда доста спокойно. По-късно трябва да пратя патрул, но всичко ще е наред.

— Имаш ли уиски?

— Да. Райли все успява да достави отнякъде.

— Добре. На мен ми свърши.

— Не вярвах, че е възможно. Не можеш ли да си поръчаш още?

— Очевидно съм си изразходвал порциона.

Ръцете на Уиър трепереха, когато в землянката пое бутилката и си наля в чаша. Елис ги наблюдаваше мълчаливо от леглото, плашеше се от размъкнатия вид на Уиър и неспособността му да говори смислено, докато алкохолът не вкара малко сили и разум в главата му. Изглеждаше прекалено възрастен да се завира под земята с експлозивите, особено с тези тресящи се пръсти.

Уиър отпи голяма глътка и потрепери, когато течността се спусна по хранопровода му. Беше му все по-трудно да издържа дългите смени под земята, дори и с помощта на това, което си носеше в манерката. Постоянно си намираше поводи да изпрати някой друг с мъжете долу.

 

 

Уиър си беше ходил в отпуск в Англия. Пристигна привечер пред викторианския дом на родителите си в Лемингтън Спа и позвъни на вратата. Отвори му прислужницата и го попита кой е. Телеграмата му се беше загубила; не го очакваха. Майка му беше излязла, но според прислужницата баща му бил в градината. Беше октомврийска вечер, три месеца след атаката при Анкр.

Уиър си свали шинела и го остави на един стол в коридора. Пусна раницата си на пода и се отправи към дъното на къщата. Зад нея имаше голяма равна морава с чимширени храсти и огромен кедър в единия ъгъл. Видя комарите във влажния въздух и усети как ботушите му потъват в ниско окосената трева. Гъстата растителност създаваше приятно усещане за стабилност под краката му. В здрача въздухът беше изпълнен с уханията на градината. Тишината притискаше ушите му. Сетне чу трясване на врата в къщата, после песен на дрозд, а след това звука на потеглящ камион в тихата уличка.

В лявата част на моравата имаше голям парник. Уиър забеляза, че от вратата му излиза струйка дим. Приближи се и усети познатата миризма от лулата на баща си. Застана на входа и се огледа вътре. Баща му беше коленичил под една полица със спретнато подредени малки кутийки със семена. И като че ли говореше с някого.

— Какво правиш? — попита Уиър.

— Храня жабата — отвърна баща му, без да вдига поглед. — Тихо сега.

Взе едно умряло насекомо от малка метална кутийка от тютюн, стисна го между палеца и показалеца си и протегна бавно ръката си напред под полицата. Уиър виждаше само лъснатото дъно на панталоните му и плешивия му тил, нищо друго.

— Точно така, красавецо. Този е истински шампион. Трябва да го видиш колко е голям. От седмици нямаме и едно насекомо. Ела да го погледнеш.

Уиър тръгна по каменната пътечка, която баща му беше направил по средата на парника, и коленичи на чакъла до него.

— Виждаш ли? Ей там в ъгъла?

Уиър чу силно крякане, идващо от посоката, в която сочеше баща му.

— Да — отвърна той. — Страхотен екземпляр.

Баща му се измъкна изпод кутиите със семена и се изправи.

— По-добре да влезем. Майка ти е на репетиция на хора. Защо не ни предупреди, че ще идваш?

— Пратих телеграма. Сигурно се е изгубила. А и аз не знаех по-рано.

— Е, няма нищо. Получихме писмата ти. Може би ще искаш да се изкъпеш след пътя.

Уиър огледа набитата фигура на баща си, докато вървяха през моравата. Носеше жилетка върху ризата си, все още беше с колосана яка и тъмна раирана вратовръзка след работния ден. Уиър се зачуди дали изобщо ще чуе дума на поздрав от него. Но докато стигнат до френския прозорец, водещ към всекидневната, стана ясно, че моментът е отминал.

— Ще накарам прислужницата да ти оправи легло, ако ще останеш — каза баща му.

— Ако нямаш нищо против — отвърна Уиър. — Само за една-две нощи.

— Разбира се, че нямам нищо против.

Уиър занесе раницата си на горния етаж и влезе в банята. Водата зашумя в тръбите, задави се и се смеси с въздуха в тях, от което цялото помещение се разтресе. След това се спусна с грохот от широкия кран. Той хвърли дрехите си на пода и се потопи във ваната. Очакваше бързо да се почувства у дома си. Влезе в старата си стая и внимателно се облече във фланелени панталони и карирана риза — очакваше мига, когато познатата нормалност ще го обгърне и предишната му личност ще се възстанови; когато преживяното през последните две години ще се впише в по-ясна перспектива. Забеляза, че дрехите му бяха твърде широки. Панталоните едва се крепяха на кръста му. Намери някакви тиранти в чекмеджето и си ги сложи. Нищо не се случи. Полираната махагонова ракла му изглеждаше чужда; беше му трудно да си представи, че не я вижда за първи път. Отиде до прозореца и се загледа в познатия пейзаж — края на градината оттатък кедровото дърво и ъгъла на съседната къща, чиято тераса и дълъг улук запречваха хоризонта. Припомни си скучните следобеди от детството си, през които беше съзерцавал тази гледка, но спомените не събудиха у него усещане за принадлежност.

Когато слезе пак долу, майка му вече се беше върнала. Целуна го по бузата и каза:

— Изглеждаш ми малко отслабнал, Майкъл. С какво те хранят във Франция?

— С чесън — отвърна той.

— Е, нищо чудно тогава — засмя се майка му. — Получихме писмата ти. Бяха много хубави. Много ободряващи. Кога пристигна последното?

— Преди около две седмици. Пишеше, че са те преместили. — Бащата на Уиър стоеше до камината и пълнеше лулата си.

— Точно така — спомни си Уиър. — Преместиха ни в Бокур. Скоро пак ще ни местят, този път към Ипър. Към място на име Месин, където бяхме в началото. Не ми е позволено да ви казвам много.

— Ще ми се да знаехме, че ще идваш — каза майка му. — Пихме чай по-рано, за да мога да отида на репетиция на хора. Има парче студена шунка и език, ако си гладен.

— Ще ми дойде добре.

— Чудесно. Ще накарам прислужницата да сложи масата.

— Боя се, че закъсня за доматите ми — добави баща му. — Имахме рекорден добив тази година.

— Ще питам момичето дали не може да намери малко маруля.

Уиър яде сам в трапезарията. Прислужницата му сервира храната заедно с чаша вода и чиста салфетка. В помощна чинийка му поднесе филия хляб и масло. Той преглъщаше мълчаливо, а звукът от дъвченето му се усилваше от отсъствието на разговор.

Сетне до десет часа игра карти с родителите си във всекидневната, след което майка му обяви, че е време да си ляга.

— Радвам се да те видя жив и здрав, Майкъл — каза тя, докато се загръщаше с жилетката, тръгвайки към вратата. — И да не стоите будни цяла нощ и да си говорите.

Уиър седна с лице към баща си от другата страна на камината.

— Как е в работата?

— Добре. Бизнесът си е все същият.

Настъпи тишина. Уиър не се сещаше какво да каже.

— Ще поканя гости, ако искаш — обади се баща му. — В случай че останеш до уикенда.

— Да, добре.

— Предполагам, че ти се иска малко компания след всичко… след, сещаш се…

— Франция?

— Точно така. Малко промяна.

— Беше ужасно — каза Уиър. — Трябва да ти разкажа. Беше…

— Четохме във вестника. Всички се надяваме да свърши по-бързо.

— Не, беше по-лошо. Имам предвид, че дори не можеш да си го представиш.

— По-лошо от кое? От това, което описват? Да не би да е имало повече жертви?

— Не, не е това. Ами… не знам.

— Не се натоварвай. Не се разстройвай. Всеки прави каквото може, нали разбираш. Всички искаме това да свърши, но междувременно трябва да си гледаме работата.

— Не е това — продължи Уиър. — То е… Дали не мога да пийна нещо?

— Да пийнеш? Какво?

— Може би чаша бира?

— Нямам. В шкафа трябва да има малко шери, но едва ли ще искаш. Не и по това време, нали.

— Не, предполагам, че не.

Бащата на Уиър се изправи.

— Наспи се добре. Това е най-доброто. Ще помоля прислужницата утре да купи бира. Ще трябва да те възстановим, все пак.

Протегна ръка и потупа сина си по лявото рамо.

— Лека нощ — добави. — Ще ида да заключа.

— Лека нощ — отвърна му Уиър.

Когато стъпките на баща му заглъхнаха нагоре по стълбите, той отиде до ъгловия шкаф и извади бутилката шери, която беше две трети пълна. Излезе в градината, седна на пейката, запали цигара и надигна шишето с трепереща ръка.