Себастиан Фолкс
Птича песен (22)

Стивън лежеше в кратера на хълма край Тиепвал и чакаше да падне пълен мрак.

Майкъл Уиър се промъкна при него.

— Тайсън ми каза къде си. Как е кракът ти?

— Добре е. Ще мога да вървя. Ти какво правиш тук?

— Доброволец съм. В нашите позиции е пълен хаос. Няма достатъчно вагони да натоварят хората. Превързочните пунктове са претъпкани. Окопът, от който тръгнахте сутринта, е пълен с телата на войници, които така и не успяха да излязат. — Гласът на Уиър трепереше. Той лежеше до ранения крак на Стивън. — Двама от генералите са се самоубили. Ужасно е, ужасно е…

— Успокой се, Уиър, успокой се. Мръдни малко натам.

— Така по-добре ли е? Какво се случи с теб?

Стивън въздъхна и се отпусна на земята. Шумът утихваше. Артилерията и от двете страни прекрати огъня, от време на време се чуваха само картечни откоси и снайпери.

— Не помня — каза. — Не знам. Видях как убиват Бърн. Отначало си мислех, че всичко върви добре. След това се озовах при реката. Не знам. Толкова съм уморен.

Най-накрая се стъмни. Нощта се изливаше на вълни от хребета над тях и оръдията най-после бяха замлъкнали.

Земята се раздвижи. Вдясно от тях един мъж, който беше лежал неподвижно през целия ден, се изправи, но падна отново, тъй като раненият му крак не успя да понесе тежестта му. И други се размърдаха и започнаха да изпълзяват като червеи от кратера, куцаха, влачеха се по корем, залитаха. След минути склонът закипя от движенията на ранените, които се опитваха да се върнат на позициите си.

— Боже — каза Уиър. — Не знаех, че има толкова много хора тук.

Беше като възкресение в гробище, дълго двайсет километра. Сгърчени, агонизиращи силуети се възправяха от разровената почва и се опитваха да се върнат към предишния си живот. Сякаш земята бълваше едно цяло осакатено поколение; всеки от тях различен, но и свързан с обезобразените си събратя, надигащи се от пръстта, която сякаш не искаше да ги пусне.

Уиър трепереше.

— Всичко е наред — каза Стивън. — Оръдията спряха.

— Не е това — отвърна Уиър. — Чуваш ли този шум?

Стивън не беше забелязал нищо освен тишината, настъпила след тътена на оръдията. Но сега, когато се заслуша, разбра какво имаше предвид Уиър — беше протяжен непрекъснат вопъл. В него не се открояваше отделно страдание, но звукът се спускаше до реката вляво от тях и се катереше към километър нагоре по хълма. Когато слухът му се адаптира към мълчанието на артилерията, Стивън го чу по-ясно — сякаш самата земя стенеше.

— О, боже, о, боже. — Уиър се разплака. — Какво направихме, какво направихме? Чуй само. Сторили сме нещо ужасно, никога няма да е като преди.

Стивън сложи длан върху рамото му.

— Спокойно — каза. — Трябва да се държиш.

Разбираше какво чувства Уиър, защото чувстваше същото. Докато се вслушваше в протеста на земята, долови звуците на един нов свят. Ако не положеше усилия да се контролира, можеше никога да не се върне в реалността, в която беше живял.

— О, боже, о, боже. — Уиър трепереше и хлипаше, докато звукът се надигна като дъждовен вятър, стържещ по небе от стъкло.

Стивън остави изтощеното си съзнание да се изпусне от контрола му. Усети как заедно със звука се пренася в свят, в който съществува само паника. Сепна се и се събуди, върна се с усилие в стария си живот, който може и да не беше същият като преди, но ако вярваше в него, щеше да продължи.

— Прегърни ме — каза Уиър. — Моля те, прегърни ме.

Той пропълзя през пръстта и положи глава на гърдите на Стивън.

— Наричай ме по малко име — каза той.

Стивън го прегърна и го притисна.

— Всичко е наред, Майкъл. Всичко е наред, Майкъл. Дръж се, не се разпадай. Дръж се, дръж се.