Андрю Фукуда
Капанът (8)

8

Те пристигат един час по-късно — сиви фантоми, които се носят в морето от тъмнина. От фенерчетата им заструява живачна светлина и им дава оптимална възможност да виждат. Малко над десетина на брой здрачници спират пред всяка ниша, осветяват с фенерчето си намиращия се вътре и после продължават напред.

— Обърни се.

— Нека видим лицето ти.

Когато достигат нишата на Сиси и хвърлят поглед вътре, веднага се оживяват. По силуетите им отгатвам внезапния прилив на енергия, нескритото вълнение. Дори през стъклото успявам да дочуя как пукат шиите им. Ако се съди по тържествените им униформи с богата декорация, тези мъже трябва да са от най-висшия ешелон в двореца.

После се завъртат и приближават към моята ниша. Лицата им представляват сфери от болезнена бледност.

— Обърни се.

— Нека видим лицето ти.

Почукват настоятелно с нокти по стъклото. Чук-чук-чук. Неохотно вдигам глава към тях.

Взират се в мен, без да обелват и дума, а в очите им проблесва разпознаване. Знам кой съм за тях: хепърското момче, което изживя целия си живот в редиците им, който замазваше очите им, като нагло се преструваше на един от тях в продължение на почти две десетилетия. Същият онзи, който се измъкна под носовете им по време на Лова на хепъри.

Едно лице изплува от мрака и едва ли не се притиска към стъклото. На Владетеля е. По-дребен и по-крехък е от внимателно изградения му имидж за пред обществото. От ъгълчетата на устата му се стича слюнка и оформя две идентични вадичики по брадичката, преди лепкавата слуз да полети към пода. Езикът му се показва и облизва тънката му долна устна.

Различавам очертанията на друго лице. На мъж е. Виждал съм го преди. Всъщност не много отдавна, но не мога да си спомня къде. Висок и плещест е, с огромни рамене, напълно различен от останалите наблюдаващи с техните прекомерно големи униформи и тънки като вейки ръце. Устремил е настойчиво очи към мен иззад кръглите си очила без рамки.

Владетеля шепне на свитата си. Секунда по-късно се понасят като един. Става ясно, че не проявяват интерес да оглеждат повече ниши. Открили са онова, което търсят.

Взирам се в другата страна на коридора, като се мъча да зърна Сиси. Не виждам нищо.

— Сиси! Чуваш ли ме? — Притискам ухо към стъклото. Долавям заглушения далечен отговор, но не успявам да разчленя и дума. Крещя отново, но отговорът й е все така приглушен. Накрая и двамата се отказваме и потъваме всеки в собствената си изолираност.

Три минути по-късно подскачам и удрям глава в тавана на нишата. Припомням си мъжа с широките рамене. Бях се натъкнал на него в Института за хепъри по време на галавечерята само преди няколко седмици в навечерието на Лова на хепъри. Мъжът ме притисна в иначе празната тоалетна в Института. Задава ми въпроси за лова, направи някои странни предположения относно него, а аз го пренебрегнах, решил, че е един от папараците. Но после той ми каза — помня точните му думи — нещо озадачаващо в мига, преди да напусне помещението. Нещата не са каквито изглеждат.

Обзема ме страх докато лежа сгушен в този метален ковчег дълбоко в недрата на земята. Какво прави тук този мъж? Кой е?

Нещата не са каквито изглеждат.

И изведнъж в съзнанието ми изниква нещо друго, което той изрече, докато излизаше от тоалетната — думи, произнесени с почти насмешливо нехайство, които обаче сега кънтяха в стените на металната ниша. Тайнствени слова относно Ашли Джун.

Трябва да внимаваш. Тя не е тази, за която я смяташ.