Андрю Фукуда
Капанът (29)

29

След като излиза от тунела, многохилядната маса поема организирано и тихо по тъмносивите пътеки. На всяко ниво хиляди се отделят от рампата, за да открият своя сектор на съответния етаж. Когато стигам до петия, най-горен етаж, тълпата видимо се е разредила.

Стискам ремъка на раницата. Тук публиката е различна, по-добре облечени са и по-самоуверени. Мъжете са в елегантни костюми с широки кадифени ревери, а жените носят скъпи ефектни рокли в ярки цветове. Каймакът на обществото се изкачва най-горе, където са разположени частните луксозни ложи.

Няма помен от противолунни визьори. С изключение на моя, разбира се.

Разпределението на залата е пълна загадка за мен и нямам никаква представа коя врата накъде води. Когато по високоговорителите прозвучава съобщение, че събитието ще започне след пет минути, започва да ме обзема лека паника. Нямам представа как да се добера до сектора под тавана. Бързо решавам да вкарам в действие план „Б“: да намеря празна ложа. Частните и изолирани ложи всъщност са идеалното място да се настаниш, с цел да убиеш някого. Ще запазя шанса да виждам мишената от по-висока, привилегирована позиция. После ще дръпна спусъка, ще поваля жертвата и ще се изнижа, като се слея с щуращата се тълпа.

Единственият проблем е намирането на празна ложа. Събитието е събудило голям интерес и всяка ложа, в която се пробвам, или е пълна, или е на път да се напълни. Забързвам крачка. Малко прекалено я забързвам. С ъгълчето на окото си забелязвам служители, които разговарят помежду си, да завъртат глави, за да ме огледат. Забелязват някой, който се движи твърде бързо, някой, чието облекло и поведение не пасват на останалите изискани посетители на луксозното ниво. Който носи противолунен визьор. На закрито.

Забавям темпо, като поемам по естествената извивка на нивото. Озовал се извън полезрението им, започвам да се движа по-бързо; тласкани от нарастващата паника, краката ми наподобяват ножици. Очите ми продължават да обхождат всяка отминавана ложа, като се моля за чудо, за което знам, че няма да се случи. Надеждата да попадна на празна е минимална.

Изведнъж по високоговорителите прозвучава съобщение:

— Остава една минута. Заемете местата си.

Малките групички се разпръсват и всички потъват в ложите си. С което на практика ме оставят съвсем сам и напълно на показ.

Остава само една ложа. Когато приближавам, забелязвам изписана със златни букви думата Дворецът. Празна е, казвам си. Трябва да е празна. Владетеля и персонала му са блокирани в Пустошта, неспособни да предприемат пътуването при такова кратко предизвестие. Натискам бравата. И като дар свише вратата се отваря.

Шмугвам се вътре и бързо я хлопвам. Свалям противолунния визьор. Ложата е празна и вътре е съвсем спокойно. Притискам ухо към вратата. Отвън долитат стъпки, твърде забързани, та да принадлежат на друг, освен на последвал ме охранител. Стъпките бързо отминават и постепенно заглъхват. Ще минат няколко минути, преди да направят кръгче и да се върнат, ако това изобщо се случи.

Оглеждам ложата. По-голяма е, отколкото очаквах, може би с размера на две обикновени. С бар в дъното й, кадифени стойки за спане на тавана и плъзгащи стъклени врати, които се отварят към два реда тапицирани седалки с изглед към залата. Приглушеното осветление угасва и чернотата ме поглъща. Шоуто започва.

Промъквам се през стъклените врати към външните редове седалки. Хвърлям поглед над ръба към залата отдолу.

Само сцената е осветена, при това слабо — от голия под се излъчва полукръг от сивкава светлина. Сводестият стъклен покрив на залата, който обикновено е съвсем гладък, изглежда странно неравен и зърнест. Отнема ми минута да осъзная защо: горе има скупчени стотици и дори хиляди балони. Ясно ми е какво са планирали. В мига на кулминацията на тазвечершното събитие се канят да пуснат балоните. Би се получило доста зрелищно: хиляди сфери в различни цветове, спускащи се към пода под лунните лъчи, проникващи през куполовидното стъкло.

От нишите вляво и вдясно от мен се чуват приглушени шумове. Звънтене на чаши за вино, сдържани разговори, проведени шепнешком. Дърпам се назад от парапета, тъй като не желая да бъда видян и се настанявам на втория ред. Подходящо място да заемеш позиция за убийство незабелязан.

Конферансието се качва на сцената. Дърдори нещо, но аз не му обръщам внимание. Налага се да се съсредоточа върху задачата, която ме очаква. Вадя пушката със снайпер. Монтирам кухия цилиндричен заглушител. Зареждам и вкарвам два патрона в отвора. Няма да има време да прибера гилзите, а после да заредя и да вкарам трети патрон. Хаосът ще се разрази бързо, ще ми се наложи да изоставя всичко и да изчезна оттук точно за две секунди.

В този миг до съзнанието ми достига, че хладното и съвършено оръжие в ръцете ми представлява инструментът, който ще причини смъртта на Ашли Джун. Че куршумът ще се забие в главата й, ще премине през огнената й коса. Помня всички онези години в гимназията, когато седях зад нея в класната ни стая, как само копнеех да се протегна и да докосна тази коса. Припомням си моменти, случили се не твърде отдавна, как в Института за хепъри в нощта на галавечерята седяхме един до друг и аз галех косата й. Помня как усещането за тези копринени кичури беше едно истинско чудо, топлината на ръцете й в моите, начинът, по който гласът й милваше слуха ми.

От многохилядната публика прогърмяват аплодисменти, силни и напористи. Те са живи, а не просто образи на екрана. Живи са и са тук, навсякъде около мен и тази мрачна мисъл кара кожата ми да настръхне. Взирам се надолу към партера, представляващ бездна, пълна с чернота. Някъде сред тази маса от хиляди се намира Сиси. Колко ли пъти неволно е била побутната или докосната и нечия кожа се е отъркала в нейната? Колко пъти беше сподавила вик, потръпване, отскачане?

Тонът на конферансието се повишава и прераства в пламенно кресчендо. Думите му достигат до периферията на съзнанието ми от километри разстояние. Говори за Лова на хепъри; споменава за ловците; коментира Ашли Джун. Ловецът победител, така е наричана сега, Храбрата победителка. Публиката е нетърпелива, започват да пляскат в ритъм, все по-бързо и по-силно, тропат с крака по пода.

Някъде там долу Сиси подражава на всички около себе си. Мъчи се да следва пляскането с ръце и потропването с крака. Едно погрешно плясване, едно закъсняло потропване и към нея ще се насочат очи, ще се обърнат глави, ще се сбърчат носове.

Не биваше да я оставям сама.

Клатя глава. Не мога да допусна тези мисли да ме разсейват. Ако допусна умът ми да се отклони и на милиметър, отместената траектория ще запрати куршума на метър встрани от мишената. Трябва да опразня главата си, да изостря фокуса си. Защото пропусна ли, Сиси умира.

Осветлението в залата отслабва още повече. Само един прожектор пронизва мрака, искрящият сноп лъчи осветява сцената странично.

Под светлината пристъпва фигура. Искри в перленобяло, а от върха й се спуска каскада от червена лава. В началото това е всичко, което виждам: бяло и червено, бляскаво и набиващо се на очи, ярко.

Ашли Джун е. Носи бяла рокля и бели сатенени пантофки. А косата й е по-буйна и дълга, отколкото я помня, пулсираща в червени отблясъци. Тя отива уверено до центъра на сцената, походката й е отмерена и енергична. Не носи очила. Но има нещо особено в очите й. В ръката си държи предмет, достатъчно малък почти да се скрие в дланта й. Взира се в публиката, поглъща с поглед десетките си хиляди нови и обожаващи я фенове. Подобни публични изяви й се удават много естествено.

Коленича на позиция, подпирам цевта на снайпера на облегалката на предната седалка и поглеждам през окуляра. Бавно нагласям фокуса с палец. Старая се да определя мястото на Ашли Джун, откривам я, размазаните очертания на тялото й постепенно се избистрят и образът й става кристално ясен.

Толкова е близо, само на една ръка разстояние. Кожата й е прозрачнобяла, а косата й е с цвета на разтворена роза. Тя сияе. Красотата й е на върха си. Изглежда по-истинска, по-жизнена, отколкото във всичките години, когато я познавах.

Ръцете ми треперят. Губя образа й в окуляра.

Тя заговаря със своя неповторим глас, който е едновременно нежен и съблазнителен. Само че сега е по-дрезгав, някак по-плътен отпреди.

Затварям очи и поемам въздух. Отново я откривам с мерника и центрирам кръстчето върху нея. Показалецът ми се плъзва по спусъка, сгъвам го около металното ухо. Започвам да го дърпам.

Ашли Джун говори, върти глава отляво надясно, а после обратно наляво, насочва лице към всяко от нивата на залата. Установява контакт с очи с множеството, кара всеки присъстващ да се чувства съпричастен. Дори когато разбирам, че погледът й е достигнал луксозното ниво, дори когато се плъзва към моята ложа, пак не мога да помръдна. Замръзнал съм на място. Пръстът ми, побелял от притискането на спусъка, застива.

Тя не е Ашли Джун. Притежава само обвивката, но Ашли Джун всъщност вече я няма. Това е милосърдно убийство. Покоси я сега. Покоси я на мига. Избави я от мъките й. Преди очите й да ме фиксират, преди да ме вземе на мерника си. Защото макар за мен наоколо да е сумрак, за нея е като бял ден.

Дръпни спусъка. Дърпай спусъка най-сетне.

Не мога. Пръстът ми е блокирал на мястото си. Или пък може да е спусъкът, може да заяжда. Дърпам по-силно и чувствам как помръдва едва доловимо. Всеки миг, само след част от секундата, снайперът ще произведе откат в ръцете ми.

Погледът й се плъзва към моята ложа. После спира. За миг ми се струва, че ме е видяла, очите й срещат моите през окуляра. В мен се взират две черни мъниста. Тя носи черни контактни лещи, които да я защитят от мержелеещата светлина на прожекторите. Косъмчетата по тила ми настръхват. Помежду ни се осъществява връзка, по-здрава от въже. Чувствам я осезаемо като студения метал в ръцете си. Ашли Джун се намира от другата страна на въжето и го подръпва. После очите й ме отминават, отклоняват се от моята ложа и се прехвърлят на следващата.

Покоси я. Действай. Убий я.

Но пръстът ми явно не е способен да се задейства.

После ме връхлита осъзнаване. Цапардосва ме по главата.

Сиси още е там долу. Сърцето ми блъска бясно при проясняването на ужасяващата мисъл. Сиси ще реши, че съм пропуснал и ще понечи да извади пистолета си. А ако Сиси стреля, Сиси умира. Няма начин да се измъкне от навалицата на партера.

Дърпам по-усърдно спусъка. Един милиметър. И още един. Само още един и куршумът със сигурност ще бъде пуснат във въздуха. Прицелил съм се съвсем точно. Сега. Сега.

И после вече я няма. Просто така. В един миг е на мерник; в следващия е изчезнала. Оглеждам страничната част на сцената. Ето: точно зад завесата е, заобиколена е от униформени охранители, които я дърпат по-навътре зад сцената.

Стреляй, мамка му. Просто стреляй — може пък да я улучиш.

В главата ми се мярка друга мисъл.

Къде е Сиси? Защо не произведе изстрел?

Може би Ашли Джун е слязла от сцената твърде бързо, та Сиси да реагира, да успее да извади оръжието. Или може би нещо се е случило на Сиси. Нещо фатално.

Нещо вибрира на бедрото ми.

ТекстТрансът е. Получено съобщение.

Пренебрегни го, нареждам сам на себе си. Стреляй. Преди Ашли Джун да се е скрила напълно. Отново свеждам глава. Мъча се да я открия през окуляра.

ТекстТрансът вибрира настоятелно и се затопля.

Изпускам раздразнено въздух, дърпам пръст от спусъка и вадя ТекстТранса от джоба си.

Съобщение. От Епап.

Това е капан. Бягай.