Андрю Фукуда
Капанът (26)

26

След като всичко приключва, седим на протъркания килим в дневната вече измити, обезкосмени и с изрязани нокти. Последните слънчеви лъчи се промъкват през отворената врата. С лице един към друг сме. Толкова близо, че краката ни се преплитат. Сиси прекарва пръсти през влажната си коса.

— Не можем да отидем в Конгресния център на кон — казвам й. — Хората — здрачниците — обикновено не яздят по двама. Вместо това ще се качим на бус. — Забелязвам объркването на лицето й и обяснявам: — Като дълъг файтон е, теглят го поне двойка коне. Превозва минимум дванадесет пътници.

Тя се смръщва още повече.

— Не съм особено въодушевена да се озова в затворено пространство с тях.

— Ако вървим пеша, ще се изпотим. И ще замиришем. — Полагам ръка на коляното й. — Всичко ще е наред в буса. Някога го използвах непрекъснато. Не се стряскай, ако конете се обърнат да те подушат. Само запомни — седни до прозореца и го отвори широко. Това би трябвало да помогне мирисът ни да се разсее. Също така седни най-отзад, та никой да не може да долови носените от вятъра миризми. Аз ще съм близо, но не точно до теб. По-добре да не сме един до друг. Това може да предизвика разпознаване.

— Колко дълго се пътува?

— Само около петнайсет минути. Но ще ти се стори като цяла вечност, особено ако е претъпкан.

Тя прави гримаса, очевидно недоволна.

— Помни едно. Внимавай с устата си — не допускай формата й да изразява нещо. Не позволявай на ъгълчетата да увиснат. И каквото и да правиш, не се усмихвай.

— Не мисля, че ще открия кой знае каква причина за такова нещо.

— И не говори, ако не се налага.

— Добре, разбрах. Просто да се държа като статуя.

— Това е верният подход. Само че бъди въздържана и незабележима статуя. Не прави нищо, което би привлякло внимание. Дръж противолунния визьор спуснат непрекъснато — поръчвам й, вадя два от раницата и й подавам единия. — Дори вътре в Конгресния център, където ще е тъмно и ще се изкушиш да го свалиш. Без противолунните визьори има огромен риск да ни разпознаят, Сиси. Никога не го сваляй.

— Няма ли да се набиваме на очи, ако ги носим на закрито?

— Всъщност нямаме кой знае какъв избор.

Тя кима разбиращо, а устните й се свиват в израз на решимост.

— Устните ти…

Тя клати глава, ядосана на себе си.

— Ясно.

— Не можеш да си позволиш да си невнимателна.

— Знам, знам. Но няма ли и без друго лицето ми да е покрито с противолунния визьор?

— Само замъглява. Не прикрива напълно лицето. А и се поставя от носа нагоре. Устата ти е изцяло на показ. Не бива да го забравяш.

Тя въздъхва шумно, но преди да успея да я смъмря, пита:

— Ами походката? Нещо специално?

— Движи се плавно, с бавно поклащане на ръцете — инструктирам я. — Върви в крак с околните, нито твърде бавно, нито твърде бързо. Слей се с масата. Не забързвай и не се тътри. Очите им мигом се фиксират върху странна и непостоянна скорост.

— Ясно.

— Не се приближавай твърде много до никого.

— Джийн! Схванах!

— Не, не си, Сиси. Това ще е едно огромно предизвикателство за теб. Ще бъдем заобиколени от хиляди здрачници по улиците, а когато влезем в Конгресния център — от десетки хиляди. И ти нямаш представа как изпъкваш. Целият ти маниер, дори когато просто стоиш на едно място, крещи различна. Мъча се да съм ти от помощ.

Тя изпуска въздух раздразнено, става и започва да диша дълбоко.

Аз също се изправям.

— Ето, нали виждаш тази реакция? Да скочиш така рязко и да въздъхнеш шумно… Там навън сега би била мъртва.

— Просто престани най-накрая.

— Опитвам се да…

— Хей, не само на мен ще ми е трудно.

— Сиси, не че се перча или нещо, но ме бива да изчезна сред тапата. Правил съм го през целия си живот.

— Не говоря да се смесиш с тях. Знам, че ще се справиш това.

— Тогава какво имаш предвид?

Тя замълчава, а по лицето й личи, че съжалява, задето е повдигнала темата. Но когато ме поглежда, очите й излъчват непоколебимост.

— Убеден ли си, че ще си способен да произведеш изстрел?

Задържа взора си сключен с моя, като ме предизвиква да погледна встрани.

— Знаеш какво имам предвид. Ти трябва да стреляш пръв по Ашли Джун. От разстояние, скрит нависоко при тавана. Когато я вземеш на прицел, ще си способен ли да дръпнеш спусъка?

Избърборвам следващите думи бързо. Просто ги оставям да се отронят от устните ми.

— Разбира се. Не е проблем. Просто ще се прицеля в нея и ще стрелям. Готово.

Сиси клати глава, но съчувствено, а не с язвителност.

— Наистина ли, Джийн? Защото аз не съм така сигурна. Наясно съм какво означава тя за теб. Знам, че заема специално място в сърцето ти. Видях какъв ефект има върху теб дори самото ти присъствие в нейния дом.

— Какво означаваше за мен. — Подръпвам козирката на шапката си. Отвръщам на взора на Сиси с убеденост, за която знам, че е искрена и съм доволен, че вече взех своето решение, докато бях под душа. — Защото създанието, което ще застрелям след няколко часа… може да изглежда и да звучи като нея, но това не е тя. Ашли Джун вече я няма. Не съществува. Ще застрелям един здрачник, това е всичко. Убийство от милосърдие.

Залязващото слънце се спуска под линията на покривите от другата страна на улицата. Помещението потъва в сивота. Нощта почти е паднала.

— Докато бяхме в Мисията — заговаря Сиси, като снишава глас — когато те нападна, тя се поколеба, Джийн. Поколеба се. Канеше се да нападне теб, но после промени посоката си и нападна мен. — Пръстите на Сиси инстинктивно се насочват към шията й и докосват фините драскотини, оставени от зъбите на Ашли Джун. — Не съм така сигурна, че тя се е променила напълно, както казваш ти. Може да е запазила някои неща. Като например чувствата си към теб.

Къщата притъмнява още повече. Слънцето вече е избледняващ спомен.

У мен се надига отбранителен инстинкт.

— Ще стрелям, Сиси.

— Наистина ли? — Тя нежно докосва ръката ми. — Защото си обременен с тежко чувство за вина. Правилно или не, още се смяташ отговорен, че тя се е превърнала в онова нещо. — Погледът на Сиси пробива през сгъстяващия се мрак и се вперва в мен. Търси, налучква. — Твърдо ли си решен да произведеш изстрела? Защото ако имаш съмнения, можем да сменим позициите си. Нека аз поема снайпера…

— Не. Мога да го направя.

Тя полага длан на ръката ми. Хватката й е нежна, но въпреки това силна.

— Разбери защо го казвам, Джийн. Ако не можеш да натиснеш спусъка, аз ще бъда принудена да стрелям. От малка дистанция. Ясно ти е какво значи това, нали? Стрелям ли в близост до сцената, тълпата наоколо ще насочи вниманието си към мен. До секунди. Няма да съм способна да се измъкна сред такава навалица. Ще ми скочат, преди да съм успяла да пусна оръжието.

Оглеждам рисунките и снимките, всеки щрих или ярък цвят върху тях, все по-наситената тъмнина ги поглъща. Поглеждам Сиси от упор.

— Мога да го направя. Както вече казах, ще е милостиво убийство. Ще я отърва от страданието й.

Къщата тъне в сенки. И в следващия миг кварталната сирена, обявяваща настъпването на нощта, завива като траурен вопъл. В рамките на една минута капаците се вдигат, а вратите и прозорците се отварят. Метрополисът се буди и тънката и крехка преграда, която ни отделя от тях, е отстранена. Между милионите им остри зъби и кожата ни вече не стои нищо.

Вдигам пълната с оръжия раница и слагам единия от противолунните визьори.

— Време е да се залавяме с това, Сиси. Трябва да тръгваме.