Андрю Фукуда
Капанът (18)

18

— Тя е проблемът — заявява Владетеля, а мекият му тон е заменен с язвителност. — Твоята съученичка. Партньорката ти в лова. Придружителката ти на галавечерята. И, както научаваме сега, важен функционер на ГИХ.

Екранът става черен.

— Тя представлява огромен и дори гигантски проблем. — Изговаря думите бавно, с отвращение, предпазливо. — Още докато беше в Института за хепъри, беше ясно, че ще се случи злото. По време на обучението. Заради бунтарския й характер и непокорната природа.

— За какво говориш?

Владетеля изсумтява, бързо изпуска въздух през ноздрите си.

— Спретна напълно детинско изпълнение точно преди началото на лова. Демонстрира огромна липса на умения да преценява правилно, реши, че желае да е център на вниманието. Явно се е напръскала с фалшива миризма на хепъри и накара всички присъстващи в Института да хукнат по петите й. Заключи се в килията във Въведението. След като й дойде малко ум в главата и миризмата отслабна, показа се обратно навън. Щеше да получи наказание от администрацията, ако те не бяха така ангажирани с лова. В резултат на това не й дадоха да се разбере.

Очите на Владетеля се взират право в мен.

— И това се оказа грешка. Защото тя успя да се измъкне, да се върне в метрополиса, да предупреди лидерите на ГИХ. Разкрила им е всичко, което знае, а то според нашите информатори имало нещо общо с лодка за бягство по река Неде. Щяла да превози хепърите до някакъв далечен рай, изобилстващ от мед и мляко. Тази информация не е била пълна изненада за лидерите — всъщност до ушите им са достигнали подобни слухове преди десет години и те се заели системно да трупат собствена флота от плавателни съдове. Но момичето им е дало цялата мотивация, от която са се нуждаели. Бързо организирали плаване по река Неде. В спретнатите си и удобни лодки. — Той поема глътка въздух. — Но въпреки всичко казано, не това е причината, по която тя представлява такъв проблем.

Пръстите му потръпват от вълнение. Дори палецът, надвиснал над бутона, помръдва едва забележимо.

— Тя постигна немислимото: оцеля по време на пътуване обратно — шепне. — Ето защо е такъв проблем. Тя е била там. В Мисията. Сигурно е видяла влаковите релси.

— Откъде сте сигурни? — питам. — Може изобщо да не се е добрала до Източните планини. — Ясно ми е, че това не е вярно. Видях я в Мисията със своите собствени очи — където бях сграбчен и почти доведен до трансформация лично от нея, — но съм любопитен да науча откъде Владетеля разполага с тази информация.

— Приятелят ти — казва той съвсем бавно и спокойно.

— Кой?

— Твоят приятел. Той ми каза.

— За кого говориш?

— Онзи, когото обозначавате с „Епап“.

— Кога…

— Преди няколко часа. Веднага след като научихме новините. Разтревожихме се. Може би е видяла Мисията; може би не е. После ни хрумна — на мен ми хрумна, — че имаме новопристигнали от Мисията, които е възможно да знаят със сигурност. Така че доведохме тук Епап.

— Къде е той сега?

— Той потвърди, че я е видял в Мисията — довършва Владетеля, като пренебрегва въпроса ми. — Така че вече няма съмнение. Тя знае. За Мисията. За влаковите релси. — Пука с кокалчетата на китката си. — Вече е поканена на официално събитие. В Конгресния център утре. Един час след като падне здрач, тя ще разкрие нещо „зашеметяващо“, „напълно разтърсващо“. За петнайсет секунди онлайн са били разпродадени двайсет хиляди билета за проявата.

— Къде е Епап?

Владетеля не заговаря мигом. Умора окръжава очите му.

— Няма начин да допуснем момичето да се разприказва. Ако се раздрънка за Мисията и релсите, всеки ще свърже точките. До минути пет милиона души ще се втурнат към двореца. Ще сринат мястото до основи в търсене на хепъри.

— Къде е Епап?

Но Владетеля продължава да си дава вид, че не ме забелязва. Следващите думи са произнесени шепнешком, но не с приглушения тон, присъщ на хора, споделящи някоя клюка, а с нотка на погнуса.

— Наученото от нея трябва да остане неизречено — прошепва дрезгаво. — Налага се да я накараме да замълчи завинаги. — Поглежда ме. — Нужно е да я убием.

Очите му обхождат лицето ми.

— Застинал си в мълчание. Ясно ми е защо. Но струва ми се, вече си минута напред в разговора. Мисля, че най-накрая и почваш да разбираш защо беше доведен в покоите ми.

Изучава ме.

— Виждам как очите ти търсят по стените часовник или дори незатворен прозорец, през който да надникнеш. Личи колко силно желаеш да разбереш часа. Защото искаш да научиш дали е ден или нощ. Позволи ми да потвърдя онова, което вече подозираш. Три часът следобед е.

— И днес е слънчево, нали? По небето няма и облаче — довършвам с едва доловим глас.

— Най-токсичносиньото небе, което можеш да си представиш.

Не реагирам. Телата в аквариумите се раздвижват. Косите им се реят, а крайниците им помръдват леко.

— Знаеш го, нали? — пита Владетеля. Тонът му е възвърнал свенливостта си и той ме пита с неподправено стеснение. — Знаеш какво искам от теб, нали?

Главният съветник стои сред останалите служители, а лицето му е потънало в сенките. Но раменете му са напрегнати и позата му излъчва паника. Взира се в мен, в неговия безценен Ориджин.

— Между нас и метрополиса стои непреодолима бариера от километри разстояние под ярката слънчева светлина — обяснява Владетеля. — Все едно, че помежду ни с момичето има непробиваема стена. Колкото и да сме отчаяни, истината е, че просто няма начин да се доберем до нея. Не и преди да се появи в Конгресния център веднага след настъпването на нощта. Не и преди да сподели с целия свят тази фатална тайна. — Прешлените на шията му пропукват. — Но не е като да нямаме варианти.

— Аз няма да отида. Дори не си го помисляй.

Той се взира в мен извинително.

— Знам как се чувстваш. Наистина знам. — Палецът му потърква бутона. — Искрено съжалявам, че така изведнъж се струпа на главата ти. В един идеален свят вече би било тъмно и бихме могли да изпратим собствен екип убийци. Но светът не е идеално място, нали така? Налага се да сме практични, да бъдем реалисти. Както виждам аз нещата, единственият човек, разполагащ с шансове успешно да унищожи момичето, притежава две качества: първо, способен е да издържи под слънцето и второ, наясно е как да се слее с тълпата въпреки новооткритото си амплоа. И това — казва той и ме поглежда с възхищение — си ти.

— Няма да го изпълня. Не съм ви момче за всичко. Нека поданиците ви да цъфнат тук и да…

— Наистина съжалявам да го кажа, но ми е ужасно лесно да натисна този бутон. Имам предвид, ако не отстъпиш.

— Давай.

— Хм — колебае се той. — Ще водя тук по един хепър, който да бъде жертван, докато не се отзовеш на молбата ми.

— Направи го.

Той мълчи за кратко.

— Добре, ще доведа само един. Момичето. Онази хубавичката от купола. Онази, която обозначаваш като „Сиси“. Появи ли се, ще натисна този бутон. Хората от персонала ми ще й се нахвърлят.

— Давай. — Но отговорът излиза от устата ми с миг закъснение, гласът ми е с една идея по-тънък, отколкото е редно. Те знаят. Чешат китките си от другата страна на стъклото.

— Да, бих могъл да я доведа тук горе още сега. Няма да отнеме повече от две минути. После лапането ще започне. Ам-ам. — От другата страна зазвучава хоров вой. Владетеля ги подмамва, подстрекава желанията им.

— Направи го — заявявам. — И без друго всички сме мъртви.

— Наистина ли? Ами ако ти кажа, че нещата не стоят така? Ако ти дам обещание? — Вперил е в мен поглед, пълен с невинност, която граничи с цинизъм. — Ами ако се закълна, че елиминираш ли момичето, преди да е разкрила истината, аз ще те даря със свобода? Двамата, теб и „Сиси“. И само за да демонстрирам добра боля, ще добавя и малкото момче от купола, ако го желаеш. Онзи, когото обозначавате като „Дейвид“. Ще освободим и трима ви.

— Също и Епап.

Владетеля прави пауза.

— О, да, Епап. — Стиска устни. — Тук може да възникне малък проблем.

— Какво имаш предвид?

— Той… Ами, чуй ме, наистина съжалявам. Разкайвам се. Моля те да приемеш извиненията ми.

Гърлото ми се стяга от тревога.

— Какво сте му направили?

Владетеля се поколебава.

— Ами… Просто аз… Наистина не е лесно…

Насочвам поглед към заобикалящите ни аквариуми, осъзнал потресаващата истина. В тях плават тъмни тела, някои са с лице към мен, а други с гръб. Но никое от тях няма физиката на Епап. Което оставя само една друга възможност.

— Изяде ли го? — питам.

Владетеля облизва долната си устна.

— Не. — Не казва нищо повече.

— Някой друг ли го изяде?

— Не. Поне не мисля така. Не знам.

От ъгълчето на устата му капе слюнка и се стича до върха на брадичката. Капката се задържа там, расте, но не се откъсва.

— Ще бъда откровен с теб — подхваща. — Бях си наумил за Епап онзи аквариум там. Празен е от цяла седмица, плаче да бъде населен. Епап би бил идеален за него. Обикновено не ни попадат такива зрели и високи момчета; би бил идеално допълнение към колекцията ми. Така различен от обичайните дребни хлапаци.

— Просто ми кажи къде е — настоявам.

Владетеля посърва заради острия ми тон.

— Ние… Отпратихме го — заеква. — Изборът му ни се стори обоснован. По-възрастен, по-зрял, както вече споменах, по-умен от малките момчета тук. Стори ни се способен да се справи със задачата…

— Отпратили сте го? Поръчали сте на него да убие момичето?

Безмълвният отговор на Владетеля ми стига.

— Как сте могли да пратите него? Той няма абсолютно никакви познания за метрополиса. Няма представа как да се слее с пейзажа, как да остане незабележим сред тълпата. Секунди след като кракът му стъпи там, ще бъде разкъсан, ако не и по-рано.

Владетеля се намръщва заради моето избухване.

— Съжалявам. Наистина съжалявам. Ти беше първият ни и безспорен избор, но главният ми съветник беше твърдо против. Убеди ме, че след като си така мускулест и добре сложен, вкусът ти ще е несравним. И че не е редно да се лишавам от най-фините ястия от хепърско месо на рождения си ден утре. Главният ми съветник категорично настоя да пратя Епап вместо теб. Все пак момчето изглеждаше способно.

Главният съветник. В опит да защити мен, своя скъпоценен Ориджин, е изпратил Епап да ме замести. Впервам поглед в тълпата в опит да го открия, но той се слива с тъмната маса тела.

— Става ясно, че той вече не е в състояние, така че не ни остава друг избор, освен да пратим теб — обяснява Владетеля. — Всъщност далеч по-логичен избор, като се вземе предвид способността ти да преживяваш там. Познаваш метрополиса; придобил си всички нужни умения. Моят главен съветник продължава да е против. Можеш ли да повярваш, че дори предложи да отиде самият той? Каза, че щял да надене всички слънцезащитни плащове, нужни да прекоси изгаряната от слънцето земя. Подиграх му се за тази идея. Би било истинско самоубийство да се осмели да излезе там навън. Не би оцелял и десет минути със слънцезащитния плащ.

— Кога пратихте Епап?

— Трябва да са минали поне три часа. Снабдихме го с чанта с оръжия — все добри неща — кинжали, снайпери, противолунен шлем да прикрива лицето си, пушки, все неща непознати за жителите там, както и карта на метрополиса с посочени местата на болницата и Конгресния център. Качихме го на кон. И той потегли.

— И вече го броите за мъртъв?

Той отклонява неспокойно поглед от мен.

— Точно така. Съжалявам.

— Откъде знаете?

— Дадохме му още едно нещо. ТекстТранс. Много авангарден уред в действителност. Чрез него може да ни пише съобщения — които ние получаваме на мига — и ние да пишем на него. Проверявахме го на всеки час и всичко вървеше добре. През първите два часа. — Замълчава. — Но преди около час изгубихме всякаква връзка с него. Последното съобщение показа, че тъкмо е влязъл в границите на метрополиса. После нищо.

— Ще тръгна — заявявам.

— Ще тръгнеш?

— В зависимост от това дали ще изпълните условията ми.

— Казвай.

— Няма да го направя сам. Ако искате работата да бъде свършена както трябва, ако искате момичето да бъде елиминирано, ще ми трябва помощ. Нужно ми е да ме придружат още двама.

— Двама? Кои?

— Сиси и Дейвид.

Той мълчи.

— Не.

— Тогава забравете.

— Помъчи се да разбереш мотивите ми. Тримата заедно почти мигом ще бъдете забелязани в метрополиса. Снимките ви са навсякъде. Достатъчно опасно е да те пратим сам, но за теб поне знам, че имаш уменията да се държиш незабелязан. Тримата вкупом ще бъдете като крещяща табела.

— Ще носим противолунни шлемове. Те ще покриват лицата ни достатъчно добре.

Замисля се.

— Подготвили сме само два. Така че нямате достатъчно. При всички случаи никой не носи такъв на закрито. Какво ще стане, като се наложи да влезете в сграда?

— Оставете този проблем на нас. Но става дума за нас — и тримата — или никой не тръгва. Момичето с нейните бойни умения ще ни даде много по-големи шансове за убийство. А тя няма да се съгласи, освен ако и момчето не тръгне с нас.

— Както вече казах, не.

— Тогава може просто да чакаме милиони да щурмуват стените. До десет-дванайсет часа, нали така?

Ръката на Владетеля се напряга над контролния пулт.

— Старая се да бъда сговорчив — произнася след малко, — но не съм глупак. Ако пусна и трима ви, просто ще избягате. Ще съм изгубил единственото нещо, което държа срещу теб, за да си осигуря твоята лоялност и сътрудничество. Защото знам какво означават спътниците ти за теб. Както виждаш, главният ми съветник си подготвя добре домашните.

— Вече си се уверил, че е било грешка да пратите някого сам — отвръщам, като се мъча да звуча убедително. — Не повтаряй грешката си. Защото и двамата знаем: това е последният ви изстрел. Няма да ви се отвори трета възможност.

Гледа ме с безстрастни и неразгадаеми очи. Нацупва устни.

— Много добре — произнася се след минута. — Ще направим компромис, ще се срещнем по средата. Ще ти дадем един. Другият ще бъде застраховката ни.

— Като заложник?

— Нека го наречем поощрение — за теб да се върнеш — и да не го коментираме повече. Ще ти позволим да вземеш момчето.

— Не — противя се. — Момичето идва. Това не подлежи на обсъждане.

— Казах, ще ти дадем момчето…

— Значи няма сделка.

Отправя ми гневен поглед, а очите му шават нервно в орбитите.

— Много добре — обявява и в тона му личи възмущение. — Можеш да вземеш момичето. Но ще задържим момчето тук.

С периферното си зрение долавям как някой се размърдва зад стъклото. Нечий висок и широкоплещест силует — на главния съветник — се втурва към страничната част, където взема някакво ъгловато приспособление, закрепено със спираловиден шнур към панел на стената.

— Ваше Владичество? — прогърмява гласът му през колоните.

— Намали звука, преди да ми спукаш тъпанчетата! — крясва Владетеля.

— Съжалявам, Ваше Владичество. — Когато заговаря отново, гласът на главния съветник е по-тих, но тонът му е все така рязък и тревожен. — Не можем да пратим момичето, ваше владичество. Като стана дума, нека още веднъж повторя съвета си да не пращаме никого от двама им.

— Това вече го коментирахме и темата е приключена. Момчето ще остане. Момичето тръгва. Престани да се опитваш да ме разубедиш. Просто направи цялата нужна подготовка.

Силуетът на главния съветник застива.

— Може ли да предложа действие, което ще стимулира допълнително завръщането им?

Търпението на Владетеля започва бързо да се изчерпва.

— Какво, какво е то?

— Да прехвърлим момчето в резервоар в покоите на Ваше Владичество. Да го държим в свободния аквариум до завръщането им. Едва след това ще го освободим.

— Няма начин… — намесвам се.

— Отлична идея — съгласява се Владетеля. — Погрижи се да се случи.

— Може да е малко самонадеяно, Ваше Владичество, но вече програмирах дистанционно той да пристигне. На път е. — Главният съветник свежда глава, за да погледне към таблета си. — Всъщност ще бъде тук след четири, три, две, едно…

И като по часовник в аквариума започва да се случва нещо. От потопената в течността маска за лице започват да излизат мехурчета въздух. После подът изчезва и в резервоара влетява тяло също като някое торпедо. Резервоарът мигом се изпълва с множество балончета; едва когато подът се връща на място, течността се успокоява.

Дейвид се мята вътре, върти глава във всички посоки, размахва ръце и рита паникьосано. Втурвам се към него и започвам да блъскам по външната страна на стъклото.

— Дейвид! Маската! Сложи маската на устата си.

Очите му срещат моите и зървам неистов страх.

— Маската, Дейвид!

Най-накрая ме разбира. Сграбчва я и прехвърля връзката през главата си. Поема жадно огромни глътки въздух, а бледите му мършави гърди се издуват облекчено.

Думите на главния съветник, макар и прошепнати, прокънтяват през колоните в помещението:

— Момчето ще остане в аквариума до завръщането ви. Докато и двамата се върнете.

— След като сте се справили с унищожението на онова момиче, разбира се — добавя Владетеля.

Дишането на Дейвид се нормализира. Но това не го успокоява. Озърта се трескаво, обезумял от страх. Представям си какво трябва да му е в момента: изведнъж се озовава блокиран в аквариум с искряща течност, а съвсем отблизо го зяпат група здрачници и адски странно, но Владетеля стои завързан на метри от него. Нищо чудно, че започва да вършее отчаяно с ръце и да рита по извитата стъклена стена.

— Дейвид! — крещя, без изобщо да съм сигурен дали е възможно да ме чуе през стъклото. Когато поглежда към мен с очи, излъчващи неописуемо отчаяние, започвам да чувствам безгранична решимост.

— Ще се върна за теб, Дейвид. Няма да те изоставя. Ще. Дойда. Обратно. За. Теб.

От маската на лицето му се откъсват безброй мехурчета, когато той започва да хипервентилира. Не мога да сторя нищо друго, освен да притисна длан към стената на аквариума. Той полага своята от другата страна точно срещу моята ръка.

Владетеля заговаря зад гърба ми.

— Времето ни свършва. Боя се, че трябва да потеглите незабавно. Ще ми се да имахме повече възможност да побъбрим.

Обръщам се с лице към него. У мен кипи ярост.

— Вече направихме нужната подготовка — продължава. — Ще бъдеш превозен навън в нишата си. Там ще те чака кон. Готов е за двучасово галопиране до метрополиса и е натоварен с всичко, от което може да се нуждаеш. Има също така и няколко бутилки вода, защото сме наясно с потребностите ви. О, и още едно нещо. В малка кесийка на седлото ще откриеш ТекстТранс. Свързан е с този на Епап. Просто за всеки случай.

— Ами момичето?

— Ще се погрижа да бъде транспортирана навън веднага. Няма да има време да подготвяме втори кон за нея. Двамата ще трябва да яздите заедно.

Блъскане по стъклото зад мен. Дейвид го рита в опит да привлече вниманието ми. Очите му се приковават в моите разбиращо. Но вместо паника излъчват някакво странно прояснение.

— Нека обясня какво ще се случи, ако стане така, че не успеете с мисията си или пропуснете да се върнете обратно — продължава Владетеля. — Ще удължа съществуването на момчето в аквариума, доколкото е възможно.

Дейвид вдига ръка и дърпа маската от лицето си. Клатя глава към него, но самоубийство чрез удавяне не е онова, което той има на ум. Оттласква се от стъклото с две ръце и се плъзга надолу, докато не се добира до едно ниво с мен.

— Ще си получавам ежедневните няколко глътки, естествено — говори Владетеля замечтано, без да му прави впечатление, че вече не обръщам внимание. — Но ще си получавам и ежедневното прилапване. Като използвам щипци, ще си късам малки хапки от плътта му. Установил съм, че след няколко дни тя става много податлива, откъсва се само с леко докосване.

Дейвид приковава поглед в моя. Очите му някога ме бяха гледали с блага невинност под яркосиньото небе и аз бях видял мъжа, в който щеше да израсне това чувствително и нежно момче. Такъв, който ще умее да се смее с тъга и да плаче с радост.

— В началото се заемам с второстепенни участъци и избягвам жизненоважните места… — продължава да реди Владетеля.

Дейвид отваря уста и устните му оформят старателно думи.

Бягай. Бягай.

— … особено меката част на ушите, която е така апетитна…

Всичко е наред.

Преглъщам сълзите си и се обръщам.

— … ако успееш да избегнеш… на ръцете или.

— Достатъчно — произнасям рязко и твърдо. — Достатъчно.

Устата на Владетеля застива насред думата.

Отивам до нишата и влизам в нея.

— Придвижете ме навън — процеждам през стиснати гъби.