Андрю Фукуда
Капанът (17)

17

— Нужна ти е помощта ми? — изричам, убеден, че не съм чул правилно.

Пръстите му продължават да чешат въздуха, само че сега по-бързо.

— Ще възразиш ли да приглушим малко осветлението? — пита. — Причинява ми доста болка. Не? Благодаря. Намалете осветлението, моля. — След секунди светлината, идваща от аквариумите, отслабва. Стъклената преграда губи качествата си на огледало и групата служители от другата й страна става видима. Само че сега те са удвоили бройката си. И най-отпред с лека паника в изражението, видима, въпреки че очилата закриват половината му лице, стои главният съветник.

— Харесвам те — произнася Владетеля благо. — Искам да го кажа, преди да сме подхванали деловата част. И ако някой ден те изям, знай, че не е нищо лично, защото наистина ми допадаш. Притежаваш остроумие и смелост, при това в изобилие. Де да можехме всички да се похвалим с тези качества. — Дълбоко разположените му очи са потънали сред сенки.

— Какво искаш от мен?

— Онова, което искам от теб, и онова, което ми е нужно от теб, за съжаление са две различни неща. Онова, което искам, е плътта ти, да я разкъсам. Онова, което ми е нужно от теб, обаче, е съвсем различно.

Притеснено хвърлям поглед към тълпата служители, а после към аквариумите, които слава богу сега са твърде мътни, че да различа нещо във вътрешността им.

— Казвай.

Известно време той не реагира. В мълчанието му се усеща смущение.

— Най-просто казано — заговаря Владетеля, — сблъскахме се с определена ситуация.

— Каква ситуация?

Лицето му продължава да не издава нищо, но гърдите му се издуват и опъват металните ограничители.

— Първо малко предистория. По време на Лова на хепъри вие избягахте с лодка. Знаем, че бяхте последвани по река Неде от организацията ГИХ. Наясно си със съществуването на организацията ГИХ, нали?

Кимвам. ГИХ е съкращение от Групата издирване на хепъри и представлява организация от подземния свят, която търси хепъри, за които се говори, че са се инфилтрирали в обществото. Въпреки огромните усилия на Владетеля да унищожи това сдружение (самото му съществуване беше оскърбление срещу позицията на двореца, че хепърите са на изчезване), в последните години то не само беше оцеляло, но дори процъфтяваше. Помня как Ашли Джун ми обясни, че се присъединила с цел, както да избегне всякакви подозрения, така и да държи под око предполагаема активност от страна на хепърите.

Като вижда да кимам, Владетеля продължава:

— Ако се съди по факта, че бяхте принудени да изберете бързо бягство чрез влака, спокойно можем да заключим, че те са ви подгонили в планината, нали така?

Тялото на момичето в аквариума отново се завърта бавно в моя посока. Лицето й се насочва към мен, като че тя иска да ме погледне. Отклонявам взор от нея.

— Тези проклетници — гневи се Владетеля и изкривява устни. — Свариха ни напълно неподготвени. С размерите на организацията си, с броя на членовете, със способността си тайно да построят цяла флота от слънцезащитни плавателни съдове. Явно са унищожили фермата за хепъри. — Тонът му е равен, но думите се процеждат, сякаш мариновани в киселина.

— Но нападението срещу фермата е най-малкият ни проблем — продължава. — Най-много ни тревожат влаковите релси. Всеки мухльо ще осъзнае, че водят към двореца и че Владетеля крие личен запас от хепъри от поколения. Само да стигне подобна новина обратно в метрополиса и… с двореца е свършено. С мен също.

Владетеля извърта очи надясно към тълпата, струпала се зад стъклото. Устремил е поглед към главния съветник.

— Но, както ме информира моят главен съветник, имам причина да съм оптимист. От нападението насам се заредиха все слънчеви дни, което ни кара да вярваме, че всички представители на ГИХ са загинали в ярко осветените от слънчевите лъчи планини. А ако всички те са мъртви, добрите жители на метрополиса няма как да научат за фермата за хепъри или за релсите, водещи към пълните с хепъри катакомби под нас.

— Радвам се за вас — отвръщам, като не си правя труда да прикривам сарказма си. — Поздравления. Но все още не знам защо съм тук.

Остава смълчан за миг.

— Оказа се — обяснява, — че оптимизмът ни може и да е малко прибързан. — Очите му се насочват наляво и той се вглежда в далечната стена. — Би ли ми направил една услуга? Ще включиш ли онзи монитор ето там? Онзи, който виси на стената.

Всички ме следят с очи — чувствам влажните им погледи върху себе си, — докато вървя покрай стъклото към въпросния монитор. Натискам един бутон отстрани на екрана. Той мигом светва.

— Това е запис от телевизионен репортаж — уведомява ме Владетеля. — Новини, излъчени на живо само преди часове.

Чувам звуци, преди образът да се изчисти. Масови безредици, хора крещят. Останали са без дъх от вълнение. После фокусът се прояснява. Зървам фигури да се щурат по едно от главните авенюта на метрополиса. Улиците са препълнени от огромно множество коне с кабриолети, които са принудени да спрат по местата си, а пътниците им изскачат навън. Още кадри от различни места, вероятно заснети от охранителни камери, безсмислени и накъсани, сякаш режисьорът се е затруднил да ги сглоби в едно. За не повече от две секунди зървам сградата „Домейн“, където някога работеше баща ми. Кадри с градската болница. Конгресният център със заснето водно шоу на фонтаните пред него.

Не знам какво се случва, но въпреки това по кожата ми пробягват тръпки. В главата ми шептят гласове, развълнувани, безумни, извисяващи се един над друг, все по-силни и после осъзнавам, че не са в главата ми, а идват от телевизионния монитор.

— … невероятни новини, които разтърсиха жителите на метрополиса…

— … никой не вярваше, че е възможно да се оцелее толкова дълго в Пустошта…

— … лице, познато на всички ни като един от избраните ловци…

И после картината внезапно се променя и вече се намираме в студио; не, обстановката е твърде невзрачна, прекалено студена. В градската болница сме. Покрай стените са подредени сестри в униформи и лекари. Ракурсът и широкоъгълният обектив, с който се снима, ми дават да разбера, че става дума за охранителна камера в коридора. Притичва един медицински екип. Най-отпред са трима лекари, които размахват ръце като обезумели и избутват настрана репортери. Теглят след себе си болнична носилка на колела. Когато носилката — хоризонтална плоскост, носена от две вертикални колони на колела — преминава покрай камерата, в началото не успявам да видя кой е проснат на нея. Гледката е закривана от твърде много репортери, прекалено много сестри и лекари са обградили пациента. Виждам единствено стъпалата му, които са пъхнати в ремъците за краката.

И в следващия момент — проясняване, част от секундата, в която пролука в стената от тела ми позволява да хвърля краткотраен поглед. Но това е всичко, което ми е нужно. Знам кой е. Носилката е откарана по коридора.

Затварям очи невярващо. Още успявам да видя прибраната й в кок коса, няколко освободили се кичура висят и се влачат по покрития с плочки болничен под. Яркочервени са и лъщят като артерии, пълни с кръв. Виждам идеално оформения нос, леките издатини на скулите, ясно очертаната челюст и така бледата кожа на фона на тъмните плочки на болничния под.

Ашли Джун.