Андрю Фукуда
Капанът (48)

48

Напълно изтощени изпълзяваме от платформата. С цел да задържим асансьора и да не позволим да слезе надолу и да натовари още здрачници, запречваме прага с тялото на обезглавения здрачник. То ще спира вратите да се затворят. Или поне за известно време. Ще се плъзгат в двете посоки около него като настойчиви беззъби челюсти и ще мачкат сведената до желе плът. Накрая ще смелят здрачника на пихтия и това ще им позволи да се хлопнат.

Поглеждам към Сиси. Дрехите й са омацани с жълтеникава кремообразна субстанция. Взира се навън към чезнещата слънчева светлина, а в косата й, подобно на скъпоценни камъни, са се заплели блещукащи парченца стъкло.

Изглежда с десет години по-стара от деня, когато се срещнахме за първи път при езерцето. Цялата невинност, съдържаща се под кожата й, се е закалила и е прераснала в неподатливост.

— Епап? — пита.

Клатя глава.

Очите й се навлажняват, но от тях не се откъсва и сълза.

Събличам мърлявата си риза. Използвам не така изпоцапаната вътрешна страна и почиствам лепкавата каша от устните й, скулите, носа. Попивам сълзите й, нежно докосвам миглите й, за да отстраня лигавите капки, преди да са засъхнали и да слепят клепачите й. В небето избледняват и последните гаснещи лъчи. По улиците под нас се излива черно море, изпълзяло навън от околните сгради.

Редно е да действаме, да мислим за начин да се измъкнем. Но засега единственото, което успявам да сторя, е да вадя стъкълца от косата й, едно по едно.

— Проявихме се като пълни идиоти — заговаря тя, а гласът й е притихнал до шепот. — Да се напъхаме право в капана. — Поглежда ме. — Одраскан ли си някъде. Срязан? Ухапан?

Не отговарям, а само гледам навън.

— Не ли? — пита.

— Вече има ли някакво значение?

— За какво говориш? — вперила е въпросителен поглед в мен.

— За нищо — шепна. Бърша лепкавата гадост от ръцете й и избутвам нещо, пъхнато в джоба й. Тупва на пода.

— Намерих ги на петдесет и деветия етаж — обяснява, когато ги вдигам. Чифт тъмни очила.

В този момент от всички ъгли на сградата се разнасят крясъци и вопли. Дори подът започва да вибрира. Ашли Джун беше права. Само в тази сграда трябва да са хиляди. И още милиони, пробуждащи се в сградите в непосредствена близост.

— Да се размърдаме — казва Сиси. Плъзва длан в моята, пръстите ни се преплитат и поемаме към другия край на етажа.

Сиси води към конферентната зала, най-отдалечената точка от асансьора. Сега тъмната паник стая е празна. Ашли Джун я няма в нея. Подът й е отстъпил място на тъмен тунел, водещ към по-долен етаж.

— Джийн — казва Сиси. — Ако счупим стъклото и се спуснем надолу по шахтата, може би ще си спечелим малко време.

Но аз клатя глава.

— И после ще имаме още петдесет етажа, докато стигнем до фоайето. И всеки от тях ще е препълнен с кой знае колко здрачници. Превъзхождани сме числено. Нямаме оръжия. Няма да успеем да минем през един етаж, а какво остава за петдесет.

На небостъргача от отсрещната страна на улицата се чупи прозорец. Здрачник започва да се прехвърля от перваз на перваз надолу по фасадата. Към него се присъединяват още много други, изсипват се от същия строшен прозорец, трима, четирима, десет. Чули са стоновете и воя от тази сграда, разпознали са в писъците вълнението, предизвикано от присъствието на хепъри. Знаят, че сме тук. Всички до един знаят. Друго стъкло, няколко прозореца встрани, също се чупи отвътре. И после още едно, и още едно, докато отломките не заваляват като дъжд от няколко различни участъка от тази страна на сградата. Ето че и в друг близък небостъргач се разтрошава стъкло. Излива се водопад от здрачници.

— Трябва да има някакъв изход — продумва Сиси. — Някакъв начин да се доберем до партера.

— И после какво? — Полагам длан върху лицето й. — Разполагаме с няколко минути. Може би пет най-много. Нека просто… Да спрем да бягаме. Да сложим край според нашите условия. Да се престорим, че сме само двамата и тях ги няма. Само за тези последни мигове. Можем ли да го направим, Сиси?

— Ще се преборим, Джийн. Ще продължим напред.

— Сиси…

— Не, винаги има изход. Начин да спечелим още някоя секунда, още някоя минута…

— Сиси…

— Ще намерим кон някъде на улицата. Може поне да пробваме.

— Сиси…

— Така сме правили винаги, Джийн! Оцелявали сме. После ще се върнем в двореца и ще приберем Дейвид.

— Сиси. — Тонът ми е мек и нежен. И за един последен път си позволявам да прошепна името й. — Сиси.

Няма нужда да казвам повече. Усещам как нещо у нея се огъва и после се пречупва. За пръв и единствен път в живота си познава какво е да се предадеш. Ахва и разтваря широко очи. Изпитваното е ново и нежелано. За нейното пламенно сърце това е леден порив.

Отвън здрачниците вече изпълзяват от всички небостъргачи и тичат по улицата по посока на сградата „Домейн“. Стартът е обявен, Ловът е започнал. Плячката ще отиде при малцина, при бързите, при поемащите риск, при онези, склонни да понесат изгарящия ефект на последните лъчи от залязващото слънце, фактът, че толкова много от тях са излезли преди сирената, убеждава дори по-предпазливите да ги последват. Сложено е началото на ефекта на доминото. Всеки здрачник в радиус от десет пресечки се бори с всички сили да се измъкне от небостъргачите. Избликват като пот от порите, като гной от пъпки.

— Джийн — шепне тя. Едва успява да произнесе следващите думи. — Наистина ли това е краят?

Не мога да отговоря нищо. Не мога дори да кимна. Успявам единствено да се вгледам дълбоко в очите й.

Хвърляме се един към друг и се прегръщаме със смазваща сила. Стискаме се здраво един друг, като че да оформим щит срещу жестокия и ужасяващ край, които ще настъпи скоро и неизбежно.

Отдръпвам се, за да я погледна в очите. Желая да виждам само нея, а не ужаса навън.

Сиси се взира несигурно в мен, а после се усмихва леко с треперещи устни.

Отвръщам на усмивката й.

— Ще ми се всичко това да беше само ужасен кошмар. А после да се събудим и всичко да изчезне, сградите, здрачниците и да сме само двамата.

— И да си лежим на някоя зелена поляна — добавя Сиси, а очите й са влажни и блестят. — Над нас да се извива дъга, слънцето да грее върху ясното синьо небе. Къщичката ни е съвсем близо, точно до един ромолящ поток.

— Също и дървета. Овощни дървета.

— И мляко, и мед, и…

— Слънчева светлина. — Навеждам се към нея и устните ни се докосват нежно като антидот на предстоящата жестокост. У мен се надигат съжаление и тъга, и после се целуваме страстно, устните ни са отчаяно притиснати едни към други, като че да наваксаме за целувките, които вече е трябвало да поделим, като че да компенсираме хилядите неосъществени целувки от бъдещите години, които така и няма да настъпят.

Слънцето се скрива, хилавите му лъчи изведнъж изчезват напълно. Светът е погълнат от тъмнина.

И сега стените и подът започват да вибрират с по-голяма сила. Със Сиси се откъсваме един от друг. Здрачниците — хиляди на брой — са достигнали сградата „Домейн“ и сега се плъзгат нагоре по стъклените й стени. Влачат се по тях като пиявици, следите от разтопената плът на едни дава тяга на следващите. Докато се изкатерват все по-високо, лигавите им бледожълти тела затъмняват още повече вътрешността на сградата.

Достигат последния етаж за по-малко от една минута. Задъхани са от усилието, гръдните им кошове се издуват под ципестата кожа. Сплескани към стъклото, те втренчват трескави погледи в нас, а звукът от скърцането на кожата им по стъклото е оглушаващ. Мнозина блъскат с юмруци по стъклото в опит да го счупят, някои дори удрят с чела. Но на хлъзгавата стена им липсва сцеплението, нужно да нанесат достатъчно силен удар.

От вътрешността на паник стаята изведнъж прозвучава силен грохот. Здрачници са се промъкнали през шахтата от по-долните етажи и сега се намират в очертанията на паник стаята. Няма време или място да се завъртят; бързо приижда нова порция тела и в това тясно пространство вече има натъпкани близо петнайсет. Отдолу продължават да напират още. Нищо чудно, че Ашли Джун се измъкна навреме от там. Дочувам размазването на плът и трошенето на кости. Ръце, длани, лица, крака са притиснати към стъклото, твърде тясно е да помръднат дори пръст. Вътре не се долавя никакво движение, освен мигането на очи.

Обгръща ни студ. От всички посоки ни засипват животински стонове.

— Погледни ме, Джийн — очите на Сиси излъчват топлота и сериозност. Пръстите й се преплитат с моите с рязка сила. — Не гледай никъде другаде. Само към мен.

Влажни мляскащи звуци. През стъкления под успявам да зърна морето от бледи тела под нас. Също като пакетирано в прозрачни торбички сурово тлъсто месо, сплесканите им лица са насочени към нас, устните им са изкривени и побелели. В малките пролуки между телата лъщи обилно количество слюнка.

Металните греди проскърцват, разтрошаването на стъклото ще настъпи всеки миг.

— Това беше, Сиси. — Ще ми се да не се налагаше да крещя. Не и сега. Не и на Сиси. И единственото, което желая да й кажа е: Прости ми, додето не оправдах доверието ти, прости ми, прости ми.

Кимва, преди да успея да произнеса нещо повече, сякаш успява да чуе мислите в главата ми, сякаш разбира. И изведнъж очите й са по-живи отвсякога, преливат от предизвикателство. Казва нещо, което не успявам да чуя.

— Какво? — виквам.

Устните й са докоснати от лека усмивка, изпълнена е с тъга, с пълно освобождаване. Навежда се към мен и крещи в ухото ми думи, които никой не е изричал за мен.

— Обичам те.