Андрю Фукуда
Капанът (34)

34

Настъпването на деня пълзи с агонизиращо бавно темпо. Водните струи най-накрая са изключени. Разпенената и движеща се повърхност бързо отстъпва място на огледална неподвижност. Не се тревожим, че може да бъдем видени. Сега плаващите тела се движат из басейна на фонтана и ни предлагат прикритие с пелената на смъртта. Наблюдаваме как небето преминава от катраненочерен цвят в светлосив.

Когато зазвучава сирената, оповестяваща изгрева, за нас звънтят райски камбани.

Не е твърде рано дори с минута. Особено за Сиси. Кожата й е станала бледа и е студена като мрамор. Вече от часове трепери почти непрестанно. Обгърнал съм тялото й с моето възможно най-плътно, но аз самият съм почти безчувствен от студа. Като лед, долепен в лед.

И все пак си налагаме да останем потопени още мъничко. Не сме страдали толкова часове в това водно чистилище, за да запратим всичко на вятъра, като изплуваме няколко минути по-рано. Най-накрая, най-накрая, когато отблясъците на зората озаряват небето и плаващите тела започват да димят, ние двамата със Сиси показваме глави, рамене и гърди над водата.

Телата ни тежат цял тон. Като че силата на гравитацията се е увеличила десетократно. Сиси се обляга на мен и се олюлява.

— Сиси?

Тя не отговаря. Тялото й се отпуска и аз я улавям. Нося я до ръба на басейна, като бутам настрани плаващите трупове. От удавените тела се издигат струйки пушек и гнусната воня от разпадането им под слънчевата светлина изпълва ноздрите ми. Полагам Сиси на бетоновия бордюр и отмятам мократа коса от лицето й.

— Сиси?

Отронва нещо неразбираемо. Гърдите й се издуват и тя повръща с лице, обърнато на една страна. Бълва бяла жлъчна течност, после жълта и пак бяла. В продължение на осем часа, прекарани под водата, я е задържала в себе си.

— О, Сиси — шепна и я галя по бузата.

Тя промърморва отново.

Озъртам се. Остъкленият вход на Конгресния център зее, а отпред има изпопадали парчета стъкло. Металните рамки и колони в лобито са изкривени и обезформени, всичко е огънато навън, като че във фоайето е изригнала експлозия. На улицата цари пълен хаос. Във всички посоки са разпръснати сака, счупени очила, шапки и обувки. Навсякъде се валят доказателства за вандалското им препускане из града.

Между небостъргачите се промъкват струи светлина и къпят празните улици. Единствените движения идват от изгубени коне, които тичат без посока. На тях принадлежат единствените звуци, нарушаващи утринния покой. Двойка коне, все още впрегнати в кабриолет, чакат послушно на ъгъла.

Сиси никак не е добре. Дори след като я преместих на слънце, кожата й продължава да става все по-студена, а тялото й да се вдървява все повече. Събирам разни дрехи, нахвърляни по улицата — пуловери, панталони и други такива. Свалям подгизналото й облекло и потръпвам, когато докосвам гърба й. Кожата й е ледена и подпухнала. Бързам да я облека, макар че моите собствени ръце се тресат от студ. Клепачите й пърхат от усилието да ги повдигне.

— Джийн — продумва.

— Всичко е наред — казвам й. — Оцеляхме. Успяхме. Ще се погрижа за теб, Сиси.

— Епап. Намери Епап. — А после клепачите й спират да трептят. Изпада в милостива дрямка.

Бъркам в джоба си и вадя ТекстТранса. В него е проникнала влага и капките изкривяват екрана. Натискам няколко бутона. Нищо. Съсипан е. Остави го да изсъхне, казвам си. Поставям го на слънце до Сиси. Може още да е използваем, когато изсъхне.

Колкото до Сиси: дай й слънчева светлина, дай й топлина, дай й време и скованото й тяло може да се върне към живот. Но най-важното, дай й храна, нещо да подсили организма й.

— Веднага се връщам, Сиси — обещавам, макар че тя спи. Сгъвам едно сако под главата й вместо възглавница и поемам обратно към Конгресния център. В началото съм предпазлив, защото се притеснявам, че вътре може да има здрачници, които да се крият от дневната светлина. Но през отвора на строшеното стъкло на покрива струи светлина и достига до всяко ниво. Никой не би потърсил убежище тук.

Ала също така няма и храна, вече не. Всички щандове и стелажи представляват вече просто деформирани метални рамки. Каквото е останало от храната, размазано е по пода и стените, а суровото месо вече започва да намирисва на развалено. На всяко ниво опустошението е сходно. Където и да отида, не спирам да викам Епап.

Но ме посреща само тишина.

Вече най-горе, в луксозните ложи, впервам поглед надолу към залата; сноповете слънчева светлина падат върху разнебитените седалки и изкъртения под. Нищо не помръдва. Отбивам се за кратко в ложата на Владетеля и прибирам раницата си. Не се надявах още да е там, но тя лежи под дивана точно където я оставих. Пистолетите изтракват един в друг, когато я мятам на рамо.

Излизам обратно навън. Слънцето се е издигнало по-високо и грее по-силно, като осейва повърхността на водата с точици. Сиси лежи, където я настаних. Чувствам пристъп на вина, задето съм я изоставил, но върша само необходимото. Нужна ни е храна. Тъкмо се каня да се втурна към друга сграда, когато се спирам. Осъзнавам нещо обезпокояващо. За разлика от Конгресния център, който е осветен отвътре, тези сгради са тъмни зад стените си и представляват възможно убежище за много от хилядите, обикаляли улиците цяла нощ и вероятно изненадани от сирената, оповестяваща изгрева.

И това важи не само за сградите на тази улица. При такъв голям брой жители на метрополиса, бродили по улиците снощи, сигурно всяка сграда в бизнес района е по същността си черна пещера, пълна с изостанали здрачници. Опирам длан в стъклото на въртящата се врата пред мен и се колебая. Бутам напред. Тя се завърта и ме изтласква навътре.

Така и не излизам от очертанията на вратата. В мига, щом тя се обръща към тъмното лоби, долавям звуците, издавани от стотици спящи, острото скърцане на джвакащите им челюсти. Успявам да различа групите тела, висящи надолу с главите от тавана на лобито като колонии от сталактити. Оставам между стъклата на въртящата се врата, докато не се добирам обратно навън.

Сградите около нас. Никоя от тях не е убежище, което да ни предложи храна и място да се възстановим. До една са свърталища на смъртоносни зъби и нокти.

Сиси избъбря нещо. Вдигам я и я притискам към тялото си с надеждата да я стопля. Прибирам ТекстТранса в джоба си. Не можем да останем тук. Това място не ни предлага нищо. Няма храна, водата не става за пиене заради разлагащите се тела в нея, а безопасността е само временна — до падането на нощта. Освен това няма и следа от Епап. Трябва да се махнем. Сиси ще ме мрази, когато се събуди, ще ме обвинява, че съм изоставил Епап. Но нямам кой знае какъв избор.

Отнасям я до кабриолета с двата впрегнати коня и тогава ми хрумва нещо. Знам къде да отидем. На едно място не твърде далече, което ще ни предостави безопасност и слънчева светлина и най-важното — храна. Полагам я върху тапицерията от кадифен плюш вътре в кабината и я завивам старателно с мекото одеяло, което намирам. После проверявам хамутите и затягам яремите и ремъците, преди да хвана юздите. Още един последен поглед към лобито с надеждата да зърна Епап и дърпам юздите. Конете, вероятно доволни да им бъде дадена насока и заповед след предишната нощ на безредици, покорно поемат в тръс и после преминават в галоп.