Андрю Фукуда
Капанът (4)

4

В продължение на пет минути не се случва нищо. Достатъчно време, че въздухът в плътно затворената кабина да започне да не достига. И да ни сграбчи клаустрофобия.

— Какво следва? — проплаква Каси. — Какво да правим?

Никой не отговаря.

После започваме да се движим. Настрани. Мудно тътрене, което постепенно набира скорост. Явно сме върху някакъв вид релси, но в тъмното е трудно да се каже. Отново спираме, после пак потегляме, но този път в различна посока. Асансьорът се накланя и завива, а постоянната смяна на посоката и скоростта ни дезориентират. След няколко минути внезапно спираме.

Чакаме със затаен дъх.

Обгръща ни изгаряща светлина. Затваряме рязко очи, а после почти мигом ги отваряме отново, отчаяно копнеещи да видим какво ни чака. Асансьорът стои в центъра на затворено пространство, просторно като зала. Около нас обикалят релси, които се пресичат и оформят осморки.

Изпаднал в паника, Дейвид започва да рита вратата.

— Недей — произнася кротко Сиси и полага ръка на рамото му. — Не помага.

Чакаме пет минути. Дишаме плитко в опит да запазим намаляващия въздух.

— Сиси — промърморва Дейвид. — Не мога да дишам.

— Опитай се да запазиш спокойствие — отговаря му тя. — Има достатъчно въздух за всички ни. — Отмята назад мократа му от пот коса.

— Ще умрем тук вътре — казва той.

— Не, няма. Сиси е права — намесвам се. — Просто трябва да бъдем спокойни. Целта на светлината е да изтребва здрачници, а не хора. Ако някой здрачник беше успял да се вмъкне в асансьора, досега да е мъртъв.

Дейвид утихва, а изражението му е умислено.

— Можем да си позволим да имаме някаква надежда — казвам. — Нямаше да я има цялата тази светлина, която да избие здрачниците, ако в края на това пътуване не ни очакват хора.

Дейвид полага длани върху вратите на асансьора.

— Колко дълго, докато потеглим отново?

— Ще се случи всеки миг…

Светлината угасва. Внезапно отново сме потопени в мрак. Асансьорът пак се раздвижва. Изведнъж тъмнината е прорязана от тънка вертикална линия светлина, която постепенно се разширява до цял сноп, колкото повече приближаваме. Най-накрая се озоваваме точно отпред и потъваме в нея, заслепени от яркостта й, която кара цялата кабина да сияе. Серия от няколко електронни сигнала ни карат да подскочим. Неочаквано вратите на асансьора се отварят. И също така бързо започват да се затварят.

— Побързайте! — настоява Сиси и избутва всички ни през ярко осветения отвор. Изсипваме се от асансьора и падаме на земята.

Първо долавяме миризмата. Воня на немити коси, потни мишници и канализация. Осветявани сме от флуоресцентните лампи по тавана.

Вратите на асансьора се затварят с прещракване зад гърбовете ни.

От ярката светлина пред нас изплуват кокалести и ъгловати силуети. Гласовете са на млади мъже.

— Петима са!

— Няма начин. Не и пет. Просто няма начин…

— Сам ги преброй.

— Никога не сме имали повече от трима наведнъж.

— Няма логика.

Тръгвам с препъване по посока на гласовете и силуетите.

— Погледнете го този — прозвучава от мрака млад момчешки глас. — Доста е стар, не мислите ли? Трябва да е поне на двайсет. Определено античен.

Примигвам в опит да фокусирам очите си. Успявам да зърна лица, млади и все още незрели, с подигравателни изражения.

— Къде сме? — питам.

— Къде сме? — имитира ме някой с груб и хаплив тон. Групата момчета започват да се отдалечават.

— Почакайте — заговаря Епап.

Те го пренебрегват и продължават да вървят по коридора.

Епап сграбчва намиращия се най-близо за рамото.

— Къде сме?

Момчето поглежда студено Епап и после размахва драматично ръка около себе си. По устните му пробягва усмивка, но очите му остават ледени.

— Това е Цивилизацията! Където всичките ти скъпоценни мечти се сбъдват! — Усмивката прераства в подигравателна гримаса, когато се обръща към другите момчета, стоящи наблизо. — Все същото питат. Това Цивилизацията ли е? Без изключение.

Момчетата избухват в грубиянски презрителен смях.

— Братко? — произнася Каси.

Мигом смехът спира. Едно от по-високите момчета пристъпва напред. Само кости и остри ъгли е. Скулите му са силно изпъкнали.

— Ти ли си? — пита тя. — Матю, това наистина ли си ти?

Устните му затреперват.

— Каси? — Произнася името дрезгаво и с усилие, сякаш отдавна отвикнал от него.

Другите момчета се отдръпват. Правят го бързо, все едно знаят какво следва, и искат да се дистанцират.

Каси пристъпва колебливо към Матю. Очите й трепкат в орбитите и проблясват.

— Сега си толкова висок. — Протяга ръка нагоре и понечва да докосне лицето му, но после я отдръпва. — И кльощав. Колко време мина? Откакто… беше пратен тук?

— Една година. — После додава с кротък и тъжен тон. — Три месеца и двайсет и три дни.

— Къде е Тими?

Той бързо свежда поглед.

Устните й потреперват, а очите й се пълнят със сълзи.

Матю потърква ръка.

— Ела с мен. Ще ти намеря дрехи, в които да се преоблечеш. — Поглежда към нас. Може би е заради промяната на светлината, но изражението му се е смекчило. — Доведи и приятелите си.