Андрю Фукуда
Капанът (47)

47

— Помогни ми — прошепвам през стиснати зъби.

— Джийн — произнася Сиси. Очите й казват останалото. Умоляват ме. Защото не може да ме задържа повече.

Над нея изниква тъмна сянка. Здрачник е.

— Сиси! — крясвам. — Пусни ме.

Тя продължава да стиска. Сянката му пада върху нея.

Аз се освобождавам от ръката й. В същия този миг тя се завърта с лице към него.

Във въздуха съм, не докосвам нищо, освен празното пространство. Падам. С вик се вкопчвам в нещо — каквото и да е — и ръката ми улавя нещо плътно, стърчащо от долната страна на врата. Търся опора, докато ръцете ми не се добират до металната рамка на асансьора и вече съм способен да изтласкам тялото си на пода на кабината. Гравитацията ме притиска, докато асансьорът продължава да пътува нагоре.

Сиси стиска здрачника за шията. Тя е по-слабото създание от двама им, но не и сега, не и след всичко, през което е преминал той. Кожата, ставите, мускулите и плътта му са омекнали, изложени на слънчевите лъчи и в момента представляват по-скоро гъста каша, отколкото твърда маса. Изравяйки скрити запаси от енергия, Сиси запраща главата му към все още прелитащата покрай нас стена. И я задържа там. Заради светлината черепът му е придобил консистенцията на обелено варено яйце. И макар че здрачникът се съпротивлява, като размахва ръце и се мъчи да рита, Сиси не отпуска хватката си. Притиска главата му към отминаваща стена и, като настъргано сирене, скоро тя е накълцана и вече не съществува.

Асансьорът достига последния етаж.

Зън.