Андрю Фукуда
Капанът (38)

38

Отново в сърцето на метрополиса. Конете припкат нервно, копитата им чаткат шумно върху твърдия бетон, а ушите им са плътно прибрани към главите. Всичко създава усещането за твърде голяма близост: магазините и кафенетата със спуснати щори, небостъргачите, които ни ограждат като затягащи хватката си пръсти. Отсъства чувството за празнота и самота, което винаги ме съпътстваше по време на дневните ми обиколки. Сега изпитвам единствено усещането за милиони здрачници, висящи с главите надолу зад тънките като хартия стени на стоманените небостъргачи.

По времето, когато спирам конете пред сградата „Домейн“ и ги връзвам за един стълб пред нея, слънцето вече е изминало повече от половината си път до хоризонта. По улиците пълзят сенки и сякаш ни сграбчват в лапите си. Остава по-малко от един час слънчева светлина. Приближаваме до главния вход, двойка широки въртящи се врати. Отключени са, както всичко друго денем.

— Това са много етажи, които да огледаме — казва Сиси, отметнала глава назад и отправила поглед нагоре.

— Шейсет и четири, за да сме точни. Но Епап каза, че се крие на слънце. Ще се наложи да претърсим атриума и най-горния етаж — това са единствените места, където може да проникне слънчева светлина.

— Какво друго има в тази сграда?

— Няколко правителствени отдела. Лаборатории, конферентни и лекционни зали. Ще ги избягваме, ясно ли е? Подходът ни ще е прост: ще претърсим атриума, а после, ако се наложи, ще се качим на стъкления асансьор, който води до последния етаж. По целия път догоре ще сме прикривани от слънчева светлина. И после надолу, когато си тръгваме, разбира се.

— Заедно с Епап, нали?

— Заедно с Епап.

Сиси кима. Вади ТекстТранса за последна проверка. Връща го обратно в джоба си и хапе устна.

— Сега можеш да си тръгнеш ако искаш, Джийн. Ще успея да намеря изхода и сама. — Тя полага длан върху ръката ми. — Няма как да предвидим какво ще се случи, като се стъмни. Сега може да е последният ти шанс да напуснеш метрополиса жив.

— Това не е вариант. — Вадя два пистолета от раницата и й подавам единия, а моя пъхам в колана си. — Или и двамата ще умрем, или и двамата ще живеем. Но ще го направим заедно. Разбираш ли?

Тя задържа погледа ми за миг. После кимва. Минаваме през въртящите се врати и вече сме вътре.

Точно както го помня е. Единствената лека разлика се изразява в светлината. Защото е по-късно през деня, отколкото когато двамата с баща ми обикновено се скитахме из сградата „Домейн“, слънчевата светлина е по-разсеяна. Вместо типичните за пладне ярки лъчи, струящи надолу през високия атриум и хвърлящи ослепителни отблясъци в лобито, вътрешността на сградата е изпълнена с приглушено оранжево зарево.

Сиси стои на мястото си смаяна и за миг забравила за обстоятелствата, довели я тук.

— Проектирали са сградата, така че да е най-сигурната в целия метрополис — обяснявам, отправил поглед нагоре. Затова стъкленият атриум е толкова огромен. И последният етаж целият е от стъкло — всички строго секретни документи са пазени там. При толкова много светлина няма как здрачник да проникне тук през деня.

— Е, дневните часове са на път да свършат. Да действаме.

Кимвам. Но в мига, щом се обръща, аз я сграбчвам за ръката.

— Почакай.

— Какво има?

Нещо във въздуха. Свеждам глава съсредоточено. Има нещо нередно. Шестото ми чувство, почти така надеждно като другите ми сетива, се обажда предупредително.

— Джийн?

Ала вместо да му се доверя, аз го отпращам.

— Стой на слънце — поръчвам й.

— Какво има?

— Не знам. Просто бъди на слънце във всеки един момент. Не се изкушавай да останеш на тъмно дори за секунда. И най-добре да сме тихи. Не го викай твърде силно.

Лицето й се изопва.

— Добре.

Първо се захващаме със северната страна, където са разположени малки деликатесни магазини и будки. В ъгъла е поставена стойка за полиране на обувки. До нея има павилион за вестници. Нищо не помръдва. Всичко е лишено от значение, от живот.

— Епап — просъсквам силно, колкото посмявам. — Епап!

Тишина.

— Будката на охраната — казва Сиси. — Не погледнахме зад плота.

— Не е там.

— Провери ли?

Клатя глава.

— Ще хвърля един бърз поглед. — И тя се отдалечава, като прави малки и плахи крачки.

Надниквам в едно малко кафене. Хромираните маси и столове се взират безизразно в мен. Предпазливо проверявам зад щанда. Нищо. Никой.

Сиси вече е до будката на охраната, а главата й изчезва под плота. Подхожда усърдно. Не оставя и кътче без внимание.

Зън.

Това е звукът, който чувам. Едва доловимо, тихо електронно бипване.

Зън.

Обръщам се. Отнема ми около секунда да забележа.

Стъкленият асансьор. Сега е отворен. Преди беше ли отворен? Не мога да съм сигурен.

— Хей, Сиси, ела тук. — Насочвам се към асансьора, като шаря с поглед във всички посоки. Тя измърморва нещо в отговор. Качвал съм се в този асансьор много пъти в миналото. Само чрез него може да се стигне до най-горния етаж. Движи се по две релси, които се издигат чак до върха на сградата. Като дете много обичах да се возя на него, допадаше ми усещането, че летя, когато лобито оставаше далече под мен, а аз се извисявах нагоре през етажите като птичка. Взирах се навън с лице, притиснато към стъклото, а понякога наблюдавах пода на лобито, как всичко по него се смалява и избледнява.

Стоя, прекрачил наполовина в кабината.

— Сиси, насам — повтарям. Чувам как обувките й потропват по мраморния под и стъпките й отекват из атриума. И в този момент забелязвам нещо странно. Вътре в кабината. В горния край на контролния панел е пъхнат ключ за сигурност. Точно на същото място е, където баща ми някога пъхаше ключа, за да си осигури достъп до най-горния етаж. Влизам вътре, за да огледам по-внимателно.

— Джийн!

Завъртам се при прозвучаването на гласа й. Тя върви към мен. Не, тича, а лицето й е изкривено от тревога.

И твърде късно забелязвам защо.

Вратите се затварят. С безумна скорост.

— Джийн!

Хвърлям се напред прекалено късно. Вратите се събират и преди да успея да достигна панела, за да натискам бутони, изпаднал в паника, или пък да ритна по вратите, асансьорът започва да се изкачва. С рязко движение, все едно съм бил изстрелян във въздуха. Сиси изостава долу и скоро е само точка, а воплите й (Джийн! Джийн! Джийн!) заглъхват и чезнат.