Андрю Фукуда
Капанът (1)

1

Влакът пристига в средата на деня.

Слънцето, кацнало високо в небето, пърли пустинята до ослепяващо бяло. Само тъмната движеща се сянка на влака очерня тази обгорена пустош. Влакът забавя темпо, колоната вагони тракат, сякаш са брънки на влачена метална верига. Никой от пътниците — а те са много и до един напрегнати, с изпънати гърбове и разширени от уплаха очи — не издава и звук.

Миниатюрна черна точка описва кръгове върху синьото небе. Ястреб, който се взира с любопитство в кършещата се сянка на влака под него. Ястребът изграчва изненадано, когато изведнъж обектът му на интерес потъва в един отвор в земята. Изчезва също като змия, която бързо се е шмугнала в дупка. Няма го, като че изобщо не е бил там.

На около петнайсет километра разстояние, от другата страна на група ниски хълмове, е разположена гигантска безформена сграда, обхващаща територия колкото между няколко градски пресечки. Стои на мястото си, потънала в тишина също като надгробен камък, и почти напълно е обградена от защитен насип. Висок и тесен обелиск се издига от самия център на постройката. Остъкленият му връх блести ярко под слънцето, като че е запалена свещ. Иначе обелискът, както и цялата сграда, има цвета на пустинята. Нищо не помръдва вътре или около съоръжението. Не и по това време на деня.

Ястребът наблюдава въпросната сграда със стоманен немигащ взор. После, след едно рязко изграчване, размахва криле и отлита.