Андрю Фукуда
Капанът (25)

25

Банята на Ашли Джун е точно такава, на каквато се надявах. Непокътната и пълна с почистващи средства. Домашно приготвените й смеси са сходни на моите, само че по-съвършени. Всичко е подредено в спретнати отделения, по рафтове, стелажи, в шкафчета и кошчета. Пудри, неутрализатори на миризма, калъпи сапун, нокторезачки.

Върху стъклената полица до огледалото има шишета с прозрачна течност, за която осъзнавам, че е сапун за коса — в течна форма. Гениално. В най-горното чекмедже на малък скрин за баня се намират фалшивите й уголемени кучешки зъби. Близо петнайсет чифта с различни размери, всички носени от нея още от детска възраст. По някаква причина ги е запазила. Потърквам с палец притъпения връх на един от по-малките. Толкова е дребничък. Вероятно е била на пет, когато е слагала тези за последно. Видът на всички фалшиви кучешки зъби с промеждутъка от време, който олицетворяват, изведнъж кара гърлото ми да се стегне.

— Трябва да се захващаме — произнасям тихо. — Залезът е след по-малко от час. — Проверявам нивото на водата за душа. Добре. Двата високо поставени резервоара са пълни с речна вода до ръба. Не са били използвани със седмици. От нощта на лотарията, казвам си. Това е последният път, когато Ашли Джун е била тук, в часовете, преди да падне здрач и да се проведе лотарията.

— Аз ще действам първа — казва Сиси.

Кимвам и излизам.

Минута по-късно чувам да се плиска вода. Сиси ще има нужда от чисти дрехи — онова, в което дойде облечена, е размъкнато и вони. Не би трябвало да е проблем да й намеря някакви дрехи. Двете с Ашли Джун са с доста близки размери. Отварям няколко чекмеджета и измъквам три четвърт панталон с подгънати крачоли и проста риза от дънков плат. Изваждам бельо, без много да оглеждам и бързо го пъхам между ризата и панталона.

Почуквам леко на вратата на банята.

— Хей. Избрах ти дрехи. — Тя не отговаря. Разтревожен, аз отварям и влизам.

Тя си е съвсем добре. Пред душа няма завеса и всичко е на показ. Мократа й коса, тъмна като конска грива, е полепнала по гърба й и се спуска до средата му. Водата се стича на струйки, оформя малки локвички на кръста й и се спуска по белите й задни части. Плъзва се по кривината на мускулите на прасците. Лицето й е насочено нагоре и се намира на сантиметри от душа, устата й е разтворена широко, поглъща част от водата, докато тя се разплисква шумно върху кожата й. Затова не ме е чула, като почуках.

Бързо свеждам поглед. Поставям дрехите върху едно плетено кошче и се обръщам да изляза. Но не преди да забележа, че тя държи калъп сапун в дясната си ръка и бавно го плъзга по лявата. Твърде деликатно, твърде нежно. Не се почиства достатъчно усърдно.

Правя крачка навън. Ще говоря по-силно, след като се озова от другата страна на вратата. Ще й обясня, че трябва да търка по-старателно.

— Какво има? — пита тя и аз подскачам стреснато. — Какво не е наред?

Думата „съжалявам“ е на път да се откъсне от устните ми, докато вече прекрачвам прага. И в този момент се спирам.

Тя е обърната странично към мен. Не показва свян или притеснение, не се прикрива. Отворените й широко очи гледат директно и спокойно. Ръцете й са спуснати покрай тялото, а бодната струя среща раменете и оформя облак от миниатюрни капчици.

Отклонявам поглед. Студени плочки, метални рамки, сиви контейнери. Насочвам очи обратно към нейните и топлината в тях е като пламък, който ме изпълва.

— Трябва да търкаш много силно — обяснявам.

— Правя го.

— Не го правиш.

Тя задържа погледа ми.

— Покажи ми — предлага кротко.

Приближавам и поемам калъпа сапун от ръката й. Вземам една груба кесия от кука на стената и я наквасвам с вода.

— Обърни се — нареждам й. Гласът ми звучи кухо в малкото затворено пространство, а думите ми са заглушени от плискането на водата.

Тя изпълнява. Водата струи по гърба й и се плъзга във вертикалната хлътнатина, оформена от гръбначния стълб.

— Не гледай на това като на миене — подхващам аз. — Приеми го като заличаване.

Насапунисвам гърба й, като очертавам малки кръгчета. Старая се да не допускам пръстите ми да докосват кожата й.

— Заличаване на всичко, което те прави различна. Заличаване на всичко човешко.

С другата си ръка притискам кесията към кожата й. Търкам в началото нежно, а после все по-силно и по-силно, докато не става аленочервена, сигурно усещането е, като че се мъча да я сваля. Сиси не протестира. Изобщо не помръдва.

— Трябва да заличим всичко. Миризмите. Мастните секреции. Мъртвите клетки. А после трябва да отрежем ноктите на краката и ръцете си, да оскубем веждите си, да обръснем космите от краката, ръцете и под мишниците. Унищожаваме всички белези.

— Правил си това всяка сутрин?

— Всяка вечер.

Тя вперва поглед напред към покритата с плочки стена и не говори. Водата се спуска надолу, отмива пяната и покрива тялото й като с пелена.

— Не мога да си представя да върша всичко това абсолютно всяка вечер. Не мисля, че мога да го направя дори сега.

Мек като мъгла фин спрей от водни капки опръсква лицето ми.

— Аз ще ти покажа как — шепна. — Ще помогна.

Тя завърта глава да ме погледне и погледът й е неописуемо нежен.

Поемам ръката й и прекарвам сапуна по цялата дължина на тялото й. Тя потреперва при допира и настръхва. Притискам калъпа сапун още по-плътно към меката и поддаваща се плът. Тя не откъсва взор от мен, а в очите й се мярка нещо във вид на тънък прозрачен филм. Искра на съмнение или дори подозрение. Изчезва също така бързо, както се е появило.

— Добре ли си?

Тя кима. Търкам със сапуна горната страна на ръката й. После се насочвам към меката вътрешна част. Тя потръпва.

— Съжалявам. Забравих за това. — Обръщам ръката й. Раната във форма на „Х“ е с коричка, но скоро ще се превърне в траен белег. Поднасям ръката й под душа, оставам водата да се стича отгоре й, като че тя ще отмие, ще заглади, ще изтрие всички нежелани следи и белези.

Сиси се завърта изцяло към мен и поема лицето ми между дланите си. Очите й проникват надълбоко в моите. Те са като скосени черни полумесеци с тъмни кръгове под тях и видът им пробужда у мен инстинкта да я защитя. Взорът й не се отделя от моя, дори не и за едно примигване. Притегля го и го задържа като продължителна прегръдка в дъжда.

Именно това ме привлича у Сиси. Не толкова красотата или вътрешната й сила. Дори не предаността към онези, които обича. А пълната липса на лукавство у нея. Тази откритост — нещо, което с годините аз потъпках и забравих. С вечната мисъл да оцелея, вместо това носех маска, плътна и непробиваема като загрубял белег. И в старанието си да избегна излагане на действието на стихиите, съм се съсухрил и отдалечил от природата.

Сиси стои пред мен гола и открита. Потърква страните ми отново и отново, все едно се опитва да отстрани нещо от там. Чувствам как най-външният пласт от маската се отлющва и усещането наподобява онова, което изпитах щом скочих от планината с делтапланера. Плашещо и стимулиращо.

Пръстите й галят лицето ми. Моята ръка се мъчи да изчисти белега й.

И в този момент у мен се пречупва нещо. Плъзвам палец по горната й устна, следвам изящната форма на лицето й.

Именно тогава ми става ясно. Планът ми да я използвам заради кръвта й, да я подложа на риск, с цел да спася Ашли Джун — това е план, който няма да успея да последвам. Няма да причиня това на Сиси.

Не дори заради Ашли Джун.

Ще се придържаме към нашия съвместен план. Само след няколко часа ще изстрелям куршум в черепа на Ашли Джун.

— Джийн — шепне Сиси. Сякаш най-накрая е открила нещо, което търси отдавна.

Навеждам глава и я пъхам под струята от душа. Като затворя очи, солта от сълзите ми ще е отмита и доказателствата за вината ми ще бъдат унищожени завинаги.