Андрю Фукуда
Капанът (28)

28

За да се доберат до основната зала на Конгресния център, всички дошли първо трябва да преминат през голям тунел, който се разделя на все по-малки ръкави, водещи към по-високи нива и сектори. Тук, в основния тунел, всеки звук се усилва и кънти, а грохотът от стъпките е такъв, сякаш е причиняван от много по-голям брой, отколкото от хилядите прииждащи.

Въпреки идеално начертания ни план да се държим на известно разстояние, Сиси и аз вървим редом. Твърде тъмно и претъпкано е, че да рискуваме да се изгубим един друг. Дори сме свалили противолунните визьори, рисковано действие, но като се има предвид почти непрогледната тъмнина, която ни заобикаля, абсолютно необходимо. Успокоявам се с мисълта, че тази навалица, наброяваща хиляди, е насочена в една посока, без никой да поглежда назад или встрани.

До мен Сиси затреперва. Едва доловимо е, незабележимо за масата. Но аз виждам как потрепват пръстите й. Мъчи се да потисне страховете си и да демонстрира спокойно поведение, но е свръхнапрегната. Устните й са изкривени в странна извивка, ръцете й се полюляват без контрол. Не можем да продължаваме така. Рано или късно някой ще забележи.

Вдясно от нас се намира малка ниша, предлагаща храна, която е почти празна. По периферията й са подредени щандове с изложени леки закуски, парчета синтетично месо и някаква помия с изкуствени аромати. Побутвам Сиси към една маса в далечния ъгъл, където лицата ни няма да са на показ. По другите маси седят още няколко двойки, които разговарят и отпиват от чашите си. Това е добре. Вписваме се.

— Съжалявам — произнася тя, когато сядаме. — Просто нещо ме прихвана. Твърде много са и ни притискат отвсякъде. Въздухът започна да не ми достига. Почувствах, че се задушавам.

— Всичко е наред. Да си дадем минута за прегрупиране на силите.

Тя бавно поема дълбоки глътки въздух. Разтърсва глава, ядосана на себе си.

— Въобразявах си, че съм по-силна — продумва, а от гърлото й излиза само дрезгав шепот. — Какво ми става?

— Не си свикнала. Чуй, може да останем заедно. Сигурно идеята да се разделяме беше глупава.

Но тя вече клати глава.

— Не, ще се придържаме към оригиналния план.

— Сиси…

Тя докосва ръката ми. Бързо дърпа своята, припомнила си указанията.

— Не, Джийн. Взехме решение, че така е най-добре. Ти — на по-горните нива. А аз — долу до сцената. Простреляй я със снайпера и бързо се измъкни. Ако пропуснеш, или снайперът ти засече, или… — Тя прехапва устна за секунда… — Аз ще й видя сметката.

— Такова нещо няма да се случи, Сиси.

— Просто трябва да…

— Няма да позволя да се случи. Няма да пропусна. Няма да те оставя да стреляш от основното ниво, защото знаем какво значи това. Там долу няма да имаш шанс да избягаш.

— Знам. Но трябва да планираме всякакви неочаквани ситуации. — Тя отмята коса на една страна. — Без значение какво ще се случи там вътре, трябва да се постараем да се срещнем при фонтана.

Изпитвам отчаяна потребност да плъзна ръка под линията на челюстта й, където се срещат меката плът и твърдата кост. Но единственото, което мога да сторя, е да се взирам в неподвижните си ръце.

— Трябва да проверим ТекстТранса — напомня ми след малко тя.

Вадя го. Нищо. Набирам кратко съобщение.

Епап, ние сме в Конгресния център. Ти къде си?

Рисковано е да издаваме позицията си по този начин и пръстът ми се колебае над бутона за изпращане.

Но Сиси ме подтиква да го изпратя.

— Това е верният ход — настоява. — Може неговият ТекстТранс да е повреден и да получава, но да не праща съобщения. Ако случаят е такъв, налага се да го уведомим, че сме тук. Поне да му дадем шанс да ни търси.

— Наистина ли мислиш, че той може да е наоколо?

Тя кима.

— След като не е успял да я убие предишната нощ — а като се съди по факта, че събитието още е на дневен ред, явно е точно така, — би решил да дойде тук. По същата причина, по която и ние сме тук: защото и тя е тук. — Сиси кима. — Да го изпратим. Играй на едро и печели на едро.

Или губи на едро, помислям си, но не го произнасям гласно.

Зад гърбовете ни тълпата от здрачници се сгъстява с всяка минута. Стъпките им са като гръмотевици, отекващи в стените и тавана.

Сиси се завърта леко да ги погледне. Стиска още по-здраво ръката ми под масата.

— Това не е нещо, което не сме очаквали — казвам й.

— Знам. Но е толкова по-зле, отколкото си представях.

Накланям се по-близо до нея.

— Още можем да си тръгнем. Просто да забравим за…

— Не. Да го направим.

— Сигурна ли си?

Тя кима сковано.

Някой сяда на масата до нас. Мястото започва да се пълни с такива, които са пристигнали в сградата с празни стомаси.

— Трябва да тръгваме — промълвявам с неохота. — Преди да сме привлекли внимание.

Ръката й стиска още веднъж моята, преди да я пусне.

— Тук пътищата ни се разделят, Джийн.

— Не го формулирай така.

Повей от усмивка.

— Тогава доскоро, така става ли? — казва.

— Да.

Но никой от двама ни не помръдва. Не искаме да се разделяме.

Като използва тялото си за прикритие, тя вади пистолета и прибира в джоба си заглушителя.

— Ще се придържаме към плана, Джийн. Не се отклонявай, ясно ли е? — Плъзва пистолета в колана на панталона си и придърпва ризата над издутината. — Ще се видим след малко.

Кимвам, защото нямам доверие на гласа си.

Един последен поглед към мен и тя тръгва. Изпитвам желание да сграбча ръката й, да й попреча да си иде. Стоя като закован на мястото си, с ръце увиснали надолу. Едно от най-трудните неща, които някога съм правил. Тя се придвижва към очертанията на множеството — за нея усещането трябва да е като да докосва острието на бръснач — и после изчезва като дъждовна капка в река. Там е и после вече я няма.

Минута по-късно и аз се присъединявам към тълпата. Стъпалата ми влизат в техния ритъм. Ще ми се да зърна Сиси някъде отпред, но е твърде тъмно. Вървя с раница, увиснала на рамото, и не мога да се отърся от мисълта, че като оставих Сиси да тръгне, допуснах фатална грешка.