Андрю Фукуда
Капанът (39)

39

Асансьорът прелита бързо покрай всеки етаж. Забавя едва когато наближава последния етаж. Стъклените врати се отварят.

Слънцето е надвиснало над по-ниските небостъргачи, блести директно в очите ми и оцветява вътрешността ма клепачите ми в червено.

Преддверието пред асансьора на този етаж е празно. В далечина се виждат само бюрото на рецепционистката и малка стъклена скулптура на Владетеля, която беше поставена там преди години. С изключение на това — нищо. Стъклената стена от другата страна на рецепцията е под ъгъл и аз успявам да видя призрачните отражения отвъд, неясните очертания на бюра и столове. Нищо не помръдва.

Стоя, притиснат към задната стена на асансьора. Протягам се и натискам няколко пъти бутона за потегляне. Нищо не се случва. Натискам бутона за затваряне на вратите. Нищо.

Поглеждам надолу през стъкления под. Зървам дребничката като карфица Сиси да стои до будката на охраната.

— Натисни бутона за викане на асансьора! — изкрещявам. Тя не помръдва. — Сиси, натисни бутона за викане на асансьора! — виквам отново, като оформям фуния с ръце. Виждам и, че тръгва към стената. Но не се случва нищо. Вратите остават отворени.

Блъскам разярено по няколко бутона.

— Епап! — надигам глас в празното преддверие. — Джийн е. Епап! Тук ли си?

Тишина.

Оглеждам контролния панел, като се чудя дали има начин да го отделя от стената и да разместя жиците отзад. В този момент забелязвам наличието на интерком. Натискам оранжевия бутон.

— Сиси, чуваш ли ме? Иди до будката на охраната! Използвам интеркома. Иди на бюрото на охраната.

Под мен миниатюрната точка затичва към поста на охранителите. Няколко секунди по-късно зазвучава гласът й, изкривяван от статични шумове.

— Джийн!

— Сиси, асансьорът е блокирал на този етаж! Виж дали ще откриеш някакъв външен контролен панел около бюрото.

— Добре — прозвучава накъсано отговорът й.

— Сиси, чуваш ли…

— Помогни ми.

Тези думи не идват от интеркома. Гласът не е на Сиси. Произнесени са ясно и от доста непосредствена близост. Идват някъде от този етаж.

— Помогни ми! — Вече звучат по-силно и страхът, който излъчват, не подлежи на съмнение. Също така вече е ясно на кого принадлежи гласът.

— Епап! — извиквам. — Джийн е. Ела насам. Епап, към асансьора!

Но той продължава да крещи, сякаш не ме чува.

— Помогни ми! Помогни ми! — Тревожността му прераства в неудържима паника.

Сиси заговаря по интеркома:

— Епап?! О, по дяволите, това е неговият глас, това е Епап — крещи, преди отново да бъде прекъсната от пращене.

А Епап продължава да моли за помощ. Надниквам навън от вратите в опит да го видя. Но ъгълът ми не е добър. Не мога да огледам останалата част от етажа, освен ако не се покажа изцяло.

— Епап! — викам го отново. Ела насам!

Но той продължава да крещи, а думите му се сливат с моите.

— Помощ… Недей, моля те, недей! Не! — стене оглушително.

И в следващия момент аз изскачам от асансьора.

В мига, щом съм навън, вратите му, като че чакали тъкмо това през всичкото време, се затварят зад гърба ми, подобно на стоманен капан.