Андрю Фукуда
Капанът (56)

56

Изстрелът е достатъчно силен, че да запрати Ашли Джун към прозореца. При контакта с тялото й в стъклото се появява вдлъбнатина и то изпъква навън като очна ябълка, но не се чупи.

— Недей — казвам.

Но тя не ме слуша. Ашли Джун се надига, а краката й се подгъват. Тялото й е осеяно с дупки, очите й са стиснати от непоносимата болка, заслепена е от проблясъка. Не се е досетила да затвори очи при изстрела, както сторих аз. Души въздуха, а ноздрите й се разширяват. Мъчи се да определи местоположението на Сиси.

— Недей.

Ашли Джун продължава да се движи. Право към Сиси.

Стрелям отново. Предупредителен изстрел в прозореца. Пробива огромна дупка с диаметър на човешки ръст точно до Ашли Джун. Вятърът духа през нея. Свисти и развява косата на Ашли Джун, а кичурите й сякаш са протягащи се към мен окървавени и молещи ръце.

— Недей.

Прикляка в готовност да се хвърли към Сиси.

Стрелям още веднъж.

Вълната почти запраща Ашли Джун през дупката. Успява да се спре, само защото разперва ръце и се задържа за нащърбената й обиколка. Орбитите й са се разтопили; под спуснатите клепачи от ъгълчетата на очите й се стичат струйки ужасяваща бяла течност. Също като сълзи.

— Моля те — казвам.

Тя скача още веднъж и аз дърпам спусъка за един последен път.

Тътенът поглъща отчаяния ми крясък.

Изтласкана е навън под открито небе. Като че за много дълго остава да виси в огромната празнота на нощта. Изглежда така сама. И после пада. Около нея валят отломки от прозореца, блещукат и примигват. И после всичко свършва.