Андрю Фукуда
Капанът (19)

19

Нишата е превозена право до крепостната стена на двореца. Открива се тясна пролука и това е всичко, което виждам, преди да бъда опърлен от парещите слънчеви лъчи. Прикривам очи с ръка. Прозвучава електронно бипване и чувам как стъкленият капак на нишата се плъзва встрани. Заслепяван от светлината, но притеснен, че може да се затвори, докато съм вътре, аз пристъпвам навън.

Стъпалата ми не докосват нищо, освен празно пространство и аз падам от известно разстояние, може би около метър, върху твърдата почва на пустинята. Свежият допир на слънчевите лъчи по кожата ми след толкова дълго под земята ми се струва като истинско прераждане.

Постепенно очите ми привикват към яркостта. Зървам ведросиньото небе и простиращите се до безкрайност пустинни полета. Чувствам полъха на вятъра, който ми действа освежаващо въпреки песъчинките, които полепват по потното ми лице. Променил съм се; сега копнея за всичко онова, което някога избягвах: слънчевите лъчи, гъделичкащи кожата ми, откритите пространства, топлия бриз, рошещ косата ми, усещането за потта, стичаща се по гърба ми. Всичко това ме кара да се чувствам жив.

Конят изцвилва. До самия крепостен вал е, завързан е за стълб. Тръгвам към него, а под краката ми се вдигат облаци пясък. Конят наостря уши притеснено и аз забавям крачка, като се движа така, че да съм в полезрението му. Потупвам го по шията и цъкам тихо с език. До предните му копита лежат обърнати наопаки купи с храна и вода. Малко от водата се е разляла върху раницата.

Раницата е пълна с оръжия. Много оръжия. Четири пистолета, няколко кинжала, два противолунни шлема, няколко пълнителя. Няколко кутии с патрони. И метално куфарче, което не отварям. Още не. Сега изведнъж започвам да го възприемам като нещо реално. Това са смъртоносни оръжия, предназначени за убийството на Ашли Джун. Трябва да натисна спусъка на някое от тях; да пратя някой от тези куршуми към нея, та да пронижат плътта й.

Замислям се за сделката, сключена с Владетеля. Колко категорично бях настоявал Сиси да ме придружи. Разбира се, че трябваше да е Сиси. Исках да бъда с нея. Но така и не ми хрумна — не и до този момент, — че изборът ми може да се е дължал повече на пресметливост, отколкото на чувства. Че може да е съществувал скрит мотив. Гърдите ми се сковават.

Звукът от стържене на метал ме откъсва от мислите ми. Точно до моята ниша, която още стърчи навън от крепостния вал, от един отвор изведнъж се появява друга ниша. Сиси е, протегнала е ръце и крака и ги е притиснала към стените в опит да открие солидна опора. Прозвучава свистене и после стената, сочеща навън, се вдига. Сиси мигом закрива очите си с ръце.

— Кой е там? — пита, а тонът й е едновременно уплашен и предупредителен. Мъчи се да види, но е заслепена от светлината.

— Сиси.

Рязко завърша глава към мен.

— Джийн? — Излиза от нишата и също като мен не съобразява, че я очаква кратко падане. Просва се на земята.

Отивам до нея и от топлината на кожата й ме жегва чувство за вина.

Опитва се да отвори очи, но не успява.

— Къде сме? Какво става?

— Навън сме. Всичко е наред.

— Какво? Защо ни пуснаха? В един миг съм в катакомбите, заключена в ниша, а в следващия съм запратена навън. — Извива глава на една страна. — Дейвид? Епап? Тук ли сте?

— Не, Сиси, само ние с теб сме.

Тя ме стиска здраво за ръката.

— Какво не е наред, Джийн?

Клатя глава.

— Кажи ми какво става! В нищо от това няма логика!

Разказвам й. Нищо не премълчавам — от Сиси не криеш нищо, тя и без друго би измъкнала всичко от теб, — а я запознавам с абсолютно всичко за покоите на Владетеля, за аквариумите, за отминалите часове, откакто Епап за последно е пратил ТТ съобщение. Даваш й всичко и дори повече с надеждата, че потокът от думи, купищата информация ще замаскират тайната ти подбуда. Стоиш с гръб към слънцето, докато лъчите заслепяват нея самата и се надяваш, че лицето ти се крие в сянката. А когато тя те прегръща в отговор, силно и страстно, и започва да реди уверено как вие двамата ще откриете Епап, заедно ще убиете Ашли Джун и заедно ще се върнете за Дейвид, ти отвръщаш на прегръдката й с още по-голяма сила, за да прикриеш отвращението и ненавистта към самия себе си.

А минути по-късно, когато вече препускате, си доволен, че тя седи зад теб и не успява да зърне лицето ти. И макар да те стиска здраво през кръста, гърдите й да са притиснати към гърба ти, а вътрешната страна на бедрата й да е долепена към външната на твоите — подобна близост е истинско мъчение, — ти изпитваш облекчение, че поне не вижда лицето ти и че не се налага да я погледнеш в очите. Защото тогава може би ще успее да разчете какво се случва в душата ти и да й стане ясно защо изобщо е с теб. Тогава може би ще разкрие и тайния ти мотив.

Че не възнамеряваш да убиеш Ашли Джун.

А да я спасиш. Да я върнеш обратно към човешката раса.

И за да сториш това, не може да си сам, защото си непълен. Не ти достига една половина.

Нужен ти е още някой. Нужна ти е Сиси.