Андрю Фукуда
Капанът (15)

15

Гробовна тъмнина, тежка дрямка.

Бавно изпълзявам от нея и се отърсвам от замаяността на съня. Докосвам страните на нишата — влажни са заради кондензацията. Още съм заключен. Преди часове, когато главният съветник ме транспортира обратно в катакомбите, стъклената преграда беше останала спусната. Отмаляването ми заради източената кръв беше толкова сериозно, че бях потънал в дълбок сън.

Сега ме заобикаля сивота. Успявам да зърна редовете ниши от другата страна на коридора. Очертанията на всяка единица излъчват бледа светлина. Всички други също са заключени. Минало е доста време; колко точно не съм сигурен. Но ако се съди по дълбоко загнездилото се изтощение, допускам, че става дума за поне три или четири часа, откакто ни върнаха обратно тук със Сиси.

Сиси — къде е тя?

Поглеждам право към нишата точно срещу мен, но тя е заемана от момче. Както и всяка друга ниша, към която отправям поглед. Също така няма следа от Епап и Дейвид. Момчетата в нишите им се взират притеснено в мен. Чудят се дали аз съм причината за извънредното задействане на алармата и са любопитни защо ме разкарват напред-назад. Не им е ясно защо още за заключени в нишите си, след като са минали толкова часове.

Любопитството им е на път да бъде възбудено още повече.

Защото моята ниша започва да издава жужащ шум. После минава на вибрации. Очите на всички се стрелват към стъкления ми ковчег, някои са разширени изненадано, а повечето — присвити подозрително.

Отвеждат те обратно в помещението на Основоположниците, казвам си. Но една част от мен осъзнава, че няма как това да е вярно. Главният съветник обясни, че се налага да остана в катакомбите за още един ден. И макар да нямам ясна отправна точка, за да преценя колко време е минало, знам, че в никакъв случай не става дума за ден. Дори не близо до ден.

Мъча се да се изправя, но тялото ми е като налято с олово. Електронни пищящи звуци от вътрешността на нишата, последвани от жужене. После нишата отново се размърдва.

Колебая се дали да ритам по стъклото, да се опитам да го счупя. Но знам, че е безсмислено. Вместо това пазя силите си, съхранявам енергията си за онова, което следва. В ушите ми бучи кръв. У мен започва да се пробужда нещо като паника, но аз я потискам. Вдишвам и издишвам, старая се да се стегна.

Изведнъж нишата полита почти отвесно надолу.