Андрю Фукуда
Капанът (64)

64

В продължение на близо половин час преглеждам преводите на баща ми. В началото прелиствам страниците бавно, не съвсем сигурен какво точно чета, а смисълът все още ми убягва. Но докато следвам натрапчиво познатия почерк на баща ми да се лее по хартията, отминавам мастилени петна, където като че е задържал писалката за по-дълго, направил пауза заради пълното си смайване, постепенно сглобявам нещата.

Тези листове са пълно сквернословие.

Дърпам се настрани от работния плот, надалече от купа листа, все още прочетени само до половина. Впервам поглед навън. Нищо не е същото; всичко се е променило.

— Докато бяхме в сградата „Домейн“ — шепне Сиси, а думите й са напълно лишени от живот, — на петдесет и деветия етаж видях абсолютно същите документи. Стара мухлясала хартия на път да се разпадне. На всеки лист имаше същия знак във форма на полумесец. Лежаха в отворен наполовина изпразнен кашон. Някой се беше вмъкнал на етажа и беше открил кашона.

Стоя втренчен в страниците и просветващите полумесеци.

— Баща ми е онзи, който се е вмъкнал там — обяснявам. — Очилата, които си намерила, са негови.

Сиси кимва тъжно.

— Откраднал е част от писанията и ги е донесъл в Мисията. Тук ги е превел. И после се е скрил, неспособен да се помири с откритото.

Насочвам поглед към дупката в ъгъла на помещението.

— Ашли Джун — прошепвам. — Била е тук. Открила е написаното, тя е изровила листовете.

Сиси пристъпва към работния плот.

— Погледни луната — промълвява, а пръстите й следват очертанията на знака, отбелязан на една от страниците. — Истината е в луната.

Помня тези нейни думи. Думите на Ашли Джун. И също така помня нещо друго, което каза тя и начина, по който го произнесе, сякаш бе предупреждение.

Понякога истината не ти дава свобода. Преследва те и ти се ще никога да не си я научавал.

Осъзнавам, че съм неспособен да говоря. Не и за това, като че е нещо, което може да бъде обсъждано, анализирано, разчепкано и вкарано под контрол само с някакви си думи. Изхвърчам през вратата, изпитал потребност да съм далече от лабораторията, да се намирам на открито, да няма нищо, което да ме дели от луната и звездите.

— Джийн!

Продължавам да тичам, все едно, че болката в краката и дробовете ми ще може да заличи узнатата истина, придобитите знания, прощаването с наивността. И дори когато препускам с пълна сила, преглъщайки сълзите си, пак успявам да го почувствам: тромавото ми тяло. Така различно е от стремителната пластичност, която ме съпътстваше, докато прекосявах Пустошта като здрачник, от хармонията между движещите се крайници, от единството на брутална сила и грациозност. Сега човешкото ми тяло се подрусва над краката ми грозно и непохватно.

— Джийн! Почакай!

Езерото се изпречва пред мен, не съм избрал посоката съзнателно, но нетърпеливите ми крака сега се движат още по-пъргаво. Вятърът вие, усещам повея му по тила си, по голите си глезени. В следващия момент тичам по стръмния бряг, като прескачам повалени трупи. Пробивам със стъпала гладката повърхност на езерото.

Студът ме прерязва като стъкло. Но преди да успея да нагазя по-дълбоко, Сиси ме сграбчва за рамото.

— Джийн!

Дърпам ръката си. Но тя стиска и внезапна промяна в равновесието запраща и двама ни във водата. Ръката ми се блъска в камък, лежащ на плиткото дъно; от дланта ми потича кръв. Показваме се над повърхността, запъхтени и мокри, а целият въздух се е изцедил от дробовете ни. Чувствам студа като хиляди иглички, забили се в мен.

— Трябваше да се преобразя преди години! — крещя и пляскам водната повърхност. — Защо просто не се трансформирах? Защо беше тази ненужна борба, защо цялото това страдание нощ след нощ, месец след месец, година след година? — Тялото ми замръзва, но очите ми пламтят от гняв. — Защо, Сиси? Защо бяха тези ежедневни мъки да оцелеем, когато не сме нищо друго, освен мутанти? Когато не сме нищо повече от аномалия?

— Джийн…

— Ние сме онези, наопаки на Вселената! Трябвало е просто да се преобразим! — Сега от очите ми бликат сълзи и прогарят симетрични пътеки по лицето ми. — Когато бях на пет, когато бях на шест, на седем, на осем, когато бях на тринайсет… Просто е трябвало да се преобразя! И този неописуем ад би свършил. Намирал съм се на едно порязване и капка слюнка от промяната — от трансформирането обратно към нормалното ми състояние, към истинската ми природа, естествената ми същност. А не това! — Блъскам по гърдите си, зашлевявам лицето си. — Не онова, което винаги съм смятал за истинско! Не този изрод, който представлявам.

Тя ме гледа, а устните й треперят и не знае какво да каже. Лицето й се изкривява и от обезформената й уста се откъсват странни стонове и въздишки. Защото осъзнава, че е истина. Ние сме отхвърлените, ненормалните. Ние сме паразити и в този свят на чистота няма място за нас.

— Проклетият ми баща! — крещя, отправям поглед към звездите и давам воля на яростта си. — Трябваше да ме оставиш да се преобразя! Вместо да ме използваш като опитна мишка, трябваше…

— Той не е знаел, Джийн!

— Трябва да е знаел! Открил е формулата за Ориджин. Трябва да е бил наясно с предисторията. — Поглеждам към Сиси, като повдигам тежко гърди. — Знаел е. Бил е наясно, че ние сме храна.

Забелязвам, че посърва още повече. Трепери и мига учестено. Но после нещо се случва. В очите й се четат отпор и настоятелност.

— Не е знаел — настоява с изтънял глас. — Поне не в началото, не и през всички онези години, когато беше с нас в купола. Отнасяше се към нас, сякаш сме специални. Все едно ние сме оригиналът, а те са аномалията.

Хвърля поглед към лабораторията.

— Не мисля, че е имал изобщо някакво подозрение до завръщането си в Мисията. Докато не е превел всички онези книжа. На хартия на Мисията, както сигурно си забелязал. Чак тук е осъзнал истината, дълго след като е напуснал купола.

— Откъде би могла да знаеш какво се е въртяло в главата му…

— Никога не забравяй кой си. — Поглежда ме от упор. — Никога не би казал такова нещо, ако ни смяташе за…

— Изроди?

— Не бих се изразила точно така.

— Е, по-добре да свикваш с тази мисъл. Защото ние сме именно това. — Сълзите парят очите ми като киселина. Едва сега започва да ми става ясно. Може би Сиси е права; може би баща ми е открил истината чак след като се е върнал в Мисията. Само мога да си представям ужаса от наученото, преживян в тъмнината и усамотеността на лабораторията му. Така смайваща и отблъскваща истина, че му се е наложило да се махне от Мисията, да заживее в гората сам като отшелник. Далече от противните, заразените, нечистите, далече от колонията на хепърите.

Тя отмята настрани мокрите кичури коса, увиснали пред лицето й.

— Аз не се чувствам така. Не се смятам за изрод.

Думите й ме разяряват. Изливам гнева си отгоре й.

— Браво на теб, Сиси! Продължавай с опитите да се самозалъгваш. Но знаеш ли какво? Като че не е достатъчно зле, но за нас двамата е още по-зле. Ние не сме просто изроди, не сме просто хепъри. Ние сме нещо повече. Нещо по-лошо. Може да си въобразяваш, че представляваме чудото Ориджин. Но знаеш ли какво представляваме всъщност? Мръсна бомба. Движещ се инкубатор на смърт и зараза. Лекът, който баща ми си е въобразявал, че е открил… Открил е единствено изгубената формула за смъртоносен вирус. Ние не сме лек, а зараза. Не олицетворяваме спасение, а напаст. Това се опитваше да ми каже Ашли Джун. Ние сме смъртоносна бомба, която ще доведе до изчезването на всички хора.

Отпуснати и наполовина потопени във водата, пръстите на Сиси потрепват и по повърхността на езерото се появяват вълнички. Отраженията на звездите, преди идеални точки в огледало, сега се размиват в неясни петна.

Обръщам глава в друга посока, взирам се в езерото, дърветата, планинския връх, силуетите на далечните постройки.

— Затова ни е изоставил. Затова е отлетял на изток. За него сме станали нещо извратено.

— Не говори така — казва. Бавно изпъва рамене назад. — Остави ни инструкции да се придвижим на изток и да се срещнем с него. Искал е да ни види отново. Не помниш ли какво ни каза Клеър в Мисията? Думите й бяха: Това желаеше баща ти. Да отпътувате на изток. Налице са интриги, каквито дори не можете да си представите. Ти и Сиси трябва да отпътувате на изток.

— Казал го е само за да ни отдели от тях! — Засмивам се с маниакален и горчив смях. Сега разбирам истината. Противната и ужасна истина. — Ако замисълът с Лова наистина би подействал, ако всъщност би довел и двама ни в планината, в тази ситуация вече му е бил нужен план, с който да ни примами надалече. На много далече. — Разплисквам водата и забелязвам, че раната на дланта ми кърви. — По този начин, ако бомбата се задейства, ще е отстранена на безопасно разстояние от населението. Скъпоценното и чисто оригинално население — това, състоящо се от здрачници.

Сиси трепери — дали от страх или от студ, не ми е известно, — а вече пепелявото й на цвят лице е още по-бледо.

— Не би изпитвал подобна лоялност към здрачниците. Не и след като…

— Не е било от лоялност към тях! А от лоялност към собствените му безценни принципи. Защото баща ми никога не е подкрепял унищожението, никога не е бил за геноцида. Държеше единствено на спасението! Помниш ли какво каза главният съветник? Как баща ми е проповядвал, че няма по-издигната цел от това да лекуваш болните, да пречистиш нечистите. Как няма по-възвишено призвание от това да спасиш здрачниците. Само че сега баща ми вече няма какво да спасява, нищо, което да лекува. С изключение на самия себе си. В това се крие жестоката ирония. Гледал е на себе си като на спасител, докато не е осъзнал, че в ръцете си не държи нищо друго, освен мръсна бомба. Която се е налагало да запрати далече, колкото е възможно.

Сиси се свива на мястото си и прави гримаса. Противи се, безпричинно отлага неизбежното.

Нещо топло се плъзга по ръката ми. От раната се стича кръв.

— Виждаш ли това? — питам и тикам окървавената си ръка пред лицето на Сиси. — Виждаш ли тази кръв? Това е напаст, Сиси. Инфекция. Смърт. Нещо отвратително. Ненормално!

Сиси клати глава с широко разтворени очи. Постепенно я напуска всякаква борбеност. Силата й я предава и стената от отричане около нея се срутва, като че построена от карти. Мига неудържимо, краката й омекват.

— Помисли за кръвта, течаща в моите вени, в твоите…

Тя крещи.

Вопълът й е протяжен и изпълнен с агония и ехото му се разнася в планината. Млъква едва когато се свлича на колене. Притиска глава в гърдите си. Започва да се тресе. Подгизналите й дрехи се надиплят на гънки около тънката й бледа фигура.

Толкова е различна от момичето, което срещнах в купола. Отишъл си е закачливия блясък в очите й, прямотата, с която ме гледаше, топлината и силата, излъчващи се от бронзовото на цвят тяло. Момчетата постоянно се въртят около нея, а ръцете й като че винаги са преметнати през раменете им, за да ги защитят и насочат. Маниерът, по който се усмихваше със затворени очи и глава, отметната назад, в състояние на чиста наслада. Начинът, по който пееше. Начинът, по който ме целуна. Вярата й, че лоялността е доказателство за обич.

Всички тези качества, които ме привлякоха у нея и караха сърцето ми да тръпне, не представляват нищо повече от странични ефекти на вече изчезнал вирус, резултати от хранителен експеримент, излязъл от контрол.

Вече не виждам никое от тези качества, не и у това съсипано създание с кичурите черна коса, залепнали към хлътналите бузи и тънката шия, приведена напред сякаш е пречупена. Изцедена от цвят, безмилостно потопена в палитра от живак и сребро.

Трепери; цялата се тресе. На ръба е, тялото й е на път да изпадне в неконтролируеми спазми, а от очите й ще бликнат сълзи. Моята силна и смела Сиси. Най-накрая е на път да се пречупи.

Изведнъж у мен настъпва някаква промяна. Размества се нещо из основи. Заговарям. С внезапна и неудържима нежност.

— Сиси.

Тя вдига поглед към мен. За миг се колебае, все едно не е сигурна дали разчита изражението ми правилно, дали тълкува вярно тона ми. И в следващия миг газя през водата към нея, обгръщам я с ръце и нежно я вдигам.

Потънали сме в мълчание, само тракащите ни зъби нарушават тишината. После дори този звук заглъхва, когато се притискаме плътно един към друг, за да се топлим. Луната озарява цялото езеро и в него ясно се вижда отражението на покрития със снежна шапка връх. Сега вече е съвсем тихо. Всичко е спокойно. Дори телата ни са спрели да потръпват. Езерото е огледало за безкрайния небосклон над него. Сами сме в целия широк свят.

— А сега какво? — шепне Сиси и устните й се движат, притиснати до моята шия.

Притискам я още по-плътно към себе си.

— Да си вървим у дома — казвам.