Андрю Фукуда
Капанът (12)

12

Нишата спира да се движи. Няколко минути не се случва нищо. После в мрака над мен се очертава тънък отвор, отрязък от приглушена светлина с дебелината на острие на бръснач. Не е ярка, но очите ми — заради дългото стоене на тъмно — примигват изненадано. После изведнъж бивам повдигнат към разширяващия се сноп светлина.

Окъпан съм от сребристо сияние и принуждавам клепачите си да останат вдигнати, въпреки пронизващата болка. Над мен се реят тъмни силуети на слаби фигури с дълги крайници. Яйцевидните им глави почти ме докосват, докато се взират надолу към мен. Не говорят, само наблюдават. Зървам отражението си в очилата, които носят. Изглеждам толкова дребен. Толкова уплашен.

Сенките им се носят над мен като черни облаци и отражението ми се скрива.

Свистене. Стъклената преграда започва да се отделя. В нишата нахлува свеж въздух, а сладостната му чистота изпълва дробовете ми и прояснява главата ми. Потръпвам от облекчение.

Прошепнати думи, тихи и откъслечни. После те ме докосват. Бутат ръцете ми настрани, притискат длани към гърдите ми и ръчкат с пръсти между ребрата ми. След това ме изваждат от нишата. Хладният въздух гали кожата ми и ме охлажда. Мъча се да се изправя, но краката ми са омекнали. Строполявам се на металния под. Мигом започвам да пълзя надалече от тези мъже, а краката ми се пързалят по хлъзгавия под.

Не ме спират, не обелват и дума към мен. Само крачат редом с мен, стъпалата им се движат покрай обезумялото ми влачещо се тяло с изнервящо спокойствие. Блъскам се в стената и се обръщам. Мъжете — трима на брой, източени и реещи се леко, като че поклащани от вятъра — ме заобикалят. Бледата им кожа блести с цвят на вкиснало мляко.

От релсите по тавана се спускат бели завеси, перпендикулярно едни на други, и ни отделят от каквото и да се намира от другата им страна. С усилие се изправям до седнало положение. В далечния ъгъл стои някой висок и широкоплещест, а лицето му е неразличимо.

— Не се бой — произнася мъжът, намиращ се точно пред мен. Студено, неангажирано, без емоции.

— Не възнамеряваме да те нараним.

— Сега си в безопасност — добавя третият мъж. Тънката му горна устна се отдръпва и разкрива чифт остри резци.

На мига скачам на крака, а юмрукът ми среща меката му, по женски гладка буза. Мъжът се строполява на земята, предоставяйки съпротива колкото нарцис. Другите двама обаче незабавно ме погват, бързината им компенсира липсата на сила.

Единият стиска спринцовка с игла.

Первам я. Тя полита, а съдържанието й — тъмнозелена течност — опръсква стената. Трябва да се измъкна през пролуката между завесите, но преди да съм вкарал краката си в действие, усещам силно убождане встрани на шията. Стискам най-близкия до мен мъж за тила и го запращам към стената. Очилата му се блъскат в нея, чупят се на две и падат на пода.

Усещам, че нещо виси от шията ми. Посягам и го измъквам. Друга спринцовка, чието бутало е натиснато докрай, а от върха на иглата капе зелена течност. Мъжът се мъчи да се измъкне.

— Къде е Сиси? — крещя и го притискам към стената, като се държа на разстояние от заострените му кучешки зъби. — Момичето! Какво направихте с нея?

С лице, разплескано върху стената, мъжът клати глава енергично и пелтечи неразбираемо.

— Заведете ме при нея! — крещя, а думите ми са неясни и завалени.

Мъжът прави опит да се обърне. Получил е прилив на сили и сега ръцете му са способни да се изтръгнат от хватката ми. Изпълва ме усещане за замаяност. Мъжът се освобождава и се озовава с лице към мен. Помещението се накланя и застава под остър ъгъл. Краката ми се подкосяват, изведнъж отслабнали. Той ме блъска със злобно изражение на лицето, от което залитвам и едва не изгубвам равновесие. Зрението ми е замъглено. Не той е станал по-силен — аз съм загубил енергията си. Каквото и да е онова, което ми инжектираха, действа бързо и мощно.

В следващия момент нечии ръце ме подхващат в гръб.

— Не се съпротивлявай. — Този глас е мъжествен и звучи авторитетно. Хватката на раменете ми е здрава и надеждна. Обръщам се, осъзнал, че това е същият мъж, който само преди миг стоеше в ъгъла. Краката ми изневеряват и политам да падна. Той ме улавя и ме полага на земята. — Ние не сме те. Не се дърпай. Не сме от тях. — Произнася думите меко и нежно.

— Татко? — продумвам.

Но не е той. Същият онзи едър мъж, който видях в катакомбите преди часове е. Онзи, който разговаря с мен в тоалетната преди няколко седмици. Изглежда по абсолютно същия начин, както изглеждаше тогава, в Института за хепъри, дори носи същите префърцунени очила. Само че сега не е облечен в твърде тесен смокинг, а в царствено облекло на човек с висок ранг.

— Не се бой — казва кротко. — Нищо не е каквото изглежда.

И после загубвам съзнание.