Андрю Фукуда
Капанът (40)

40

Но нищо не може да ме спре. Тичам напред, напускам преддверието пред асансьора и съм безнадеждно придърпван все по-навътре в етажа от умоляващия глас на Епап. Успявам да видя чак до другия му край, защото всичко е изработено от стъкло. Отминавам осемте офиса, все еднакво и доста пестеливо обзаведени: бюро, стол, монитор на бюрото и почти нищо друго. В никой от тях няма и следа от Епап. Всички стени са озарени от снопове лъчи от залязващото слънце с цвета на ръжда и кръв.

Достигам другия край на етажа. Епап го няма, само гласът му ме притегля все по-нататък. Влетявам в конферентната зала. И тук го няма. Гласът му звучи от трепкащ телевизионен монитор, закрепен на стената. Но в мига, щом вдигам очи, той внезапно угасва. Същото важи и за крясъка на Епап, който е прекъснат по средата. През цялото това време гласът му е идвал от видеозапис.

Завъртам се в просторната конферентна зала, убеден, че всеки момент ще ми се нахвърлят отгоре. Но вътре няма друг, освен мен. След като гласът на Епап е замлъкнал, обгръща ме зловеща тишина — такава, зад която се спотайват следящи очи и сдържан дъх.

Заедно с мен на етажа има нещо. Знам го. Успявам да го доловя. Очи, които ме наблюдават, отмерват всяко мое движение и изражение на лицето.

Всички столове са прибрани под конферентната маса в идеален ред. Всичко е по местата си. Под масата няма нищо. Подът е видим ясно през стъкления й плот. Но нещо лежи отгоре й. Голяма игла и спринцовка. Приближавам и я докосвам предпазливо с върховете на пръстите си. Пълна е с жълтеникава течност.

Отново оглеждам помещението. Пропускам нещо. Очите ми обхождат стъклените стени, издигащите се от пода до тавана прозорци, отминават паник стаята, насочват се навън към съседния небостъргач…

Паник стаята. Разположена е на този последен етаж от сградата „Домейн“, подобно на малка черна катаракта на фона на небето. Всичко друго е окъпано в светлина, с изключение на сгушената в североизточния ъгъл кабина, приличаща на килер. Боядисана е в черно като смъртта.

Паник стаята беше построена след СПСС (Смърт, предизвикана от слънчева светлина) на високопоставен служител на същия този етаж. Позволил си твърде много вино през нощта и заспал в офиса си. Изгревът го сварил неподготвен. След този случай във всички офиси бяха демонтирани стойките за спане. И конструираха тази паник стая, чиято цел беше да играе ролята на последен резервен вариант за някой, забавил се да си тръгне. С натискането на един бутон във вътрешността й, озовалият се в нея пропадаше през шахта с височина десет етажа и достигаше до безопасните тъмни етажи по-долу.

Паник стаята пред мен е черна като нощта.

Настройвам очите си в опит да зърна отвъд дебелите й черни стъкла. Тъмният нюанс на стъклото е резултат от сложна технология — изключително скъпо и трудно за производство е — и се предполага, че неутрализира смъртоносните лъчи. Никой не се е осмелил да го изпробва.

— Джийн.

Подскачам при звука от собственото ми име, нарушил тишината. Чуването на глас, на този глас, кара сърцето ми да се свие.

Мислех, че съм забравил гласа й. Но само една прошепната сричка и вместо да се почувствам застрашен, аз изпитвам мигновена дълбока утеха заради присъствието й.

— Джийн, ела при мен.

И аз го правя, привлечен съм към черната камера, неспособен да се спра. Спирам пред стъклената стена, а дъхът ми замъглява повърхността й. И въпреки това не виждам нищо. После тъмнината на стъклото отслабва. Постепенно и съвсем бавно, докато не успявам да доловя бледото очертание на намиращата се вътре фигура. А после още и извивката на раменете й, дължината на косата, формата на очите. Въпреки болката, причинявана от слънчевата светлина, тя не носи очила. Иска да видя очите й.

— Спри, Ашли Джун.

Но тя продължава да трансформира стъклото от тъмно в светлосиво и прозрачно. Пръстите й, които сега вече мога да видя, натискат бутоните на някакъв вид дистанционно управление. Не спира дори когато слънчевата светлина озарява вътрешността на кабината и я кара да потръпне от болка. Най-накрая приключва и се взира в очите ми.

Мислех, че ще усетя страх. Или вина. Но онова, което чувствам вместо това, е напълно неочаквана емоция.

Нежност.

Стоя на по-малко от метър от нея, от нейните остри зъби, от ноктите й, и знам, че с нея съм в безопасност. Че тя не е способна да ме нарани повече, отколкото аз успях да натисна спусъка срещу нея. Усещането да се намиращ пред такива ужасяващи оръжия и все пак да си така спокоен е наистина странно. Дори докато бяхме в Мисията, когато тя лесно можеше да ме погуби с един разрез на острите си като бръсначи нокти, смъртоносният удар така и не дойде.

Очите ни се срещат; зървам от нейните да струи съответстваща нежност и да озарява бледата й като порцелан кожа. Тази нейна неочаквана мекота ме кара да пожелая да прошепна хиляди молби за прошка, задето я изоставих преди всички тези дни в Института за хепъри.

Бях забравил. Как сърцето ми се стреми неудържимо и инстинктивно към нея. Въпреки всичко обаче на сърцето ми му е ясна настоящата й природа. Отклонявам поглед.

— Джийн — произнася кротко тя в малкия микрофон, който държи. Гласът й прозвучава през колоните. Тя вдига ръка и притиска длан към стъклото. Бледа, с белотата на среднощна луна.

— Джийн — шепне тя така меко, че дори не различавам думата, а само виждам как от устата й се отронва името ми. Устните й оформят буквите една по една, като че галят очертанията на всяка поотделно.

Бавно вдигам ръка и я притискам към стъклото от срещуположната страна. Не успявам да почувствам топлина, долавям само хладната безчувственост на стъклото. И все още не мога да я погледна в очите.

— Джийн, моля те, погледни ме — моли нежно.

И в този момент аз срещам изумрудения й поглед, цветът е забележим дори през стъклото, очите й блестят като скъпоценни камъни.

— Не се бой, Джийн. С мен си в безопасност. Почти не долавям миризмата ти — кабината е херметически затворена. Така че недей…

— Съжалявам — прекъсвам я. Гласът ми вибрира при произнасянето на тази проста дума.

Тънките й бели ръце, показващи се от блузата без ръкави, изглеждат така крехки и уязвими, макар да знам, че притежават силата да строшат стъклото и да ме разкъсат за секунди.

— Писмото ми стигна ли изобщо до теб? — пита. — Оставих го в Пъпната връв.

Кимам.

— Знаех си, че ще го получиш — казва тя и пръстите й почесват леко китката веднъж, а после и втори път. За миг отклонява поглед и след това отново се взира нежно в мен.

— Имах толкова много повече да напиша. Толкова неща исках да ти кажа.

Навеждам се напред, докато челото ми не опира в стъклото.

— Съжалявам, че те изоставих. Съжалявам, че така и не се върнах. Трябваше да се опитам…

— Всичко е наред, Джийн. — Тя притиска бледата си длан още по-плътно към стъклото. — Това вече е без значение.

Слънцето се снижава все повече, а лъчите му отслабват, обагрени във все по-наситено червено. Очертанието на луната вече личи на тъмнеещия небосклон. Нощта ще настъпи много скоро. Тази мисъл кара първоначалния шок от срещата с Ашли Джун да затихне и аз се озъртам подозрително около себе си.

— Ти ми писа от ТекстТранса, нали? — питам. — Използва го да ме примамиш тук. Да ме вкараш в капан.

— Да. И да те спася. Аз бях тази, която ти пращаше съобщенията, докато се намираше в Конгресния център. Видях те в мига, щом стъпих на сцената. Да държиш онова нелепо оръжие. Ако не ти бях писала, щеше да стреляш. И предвид позицията ти, щеше да бъдеш разкъсан точно след пет секунди. — По лицето й е изписана топлота. — Все те спасявам, Джийн. Също като сега. На път съм да те спася. По тази причина те повиках тук.

Пръстите й докосват дистанционното управление и карат стъклата да избеднеят още повече. Тя понася болката, защото по причина, която още ми е непонятна, желае да я виждам по-ясно. Грейва в по-ясен фокус, а красотата й става по-ослепителна и по-дива. Малката бенчица в ъгълчето на окото й е така отчетлива. Аз отново отклонявам поглед.

— И къде е той? — питам. — Човека, от когото си взела ТекстТранса.

Ашли Джун откъсва ръка от стъклото. Когато заговаря, тонът й е малко засрамен.

— Съжалявам. Нападна ме в болницата. Някак беше успял да се вмъкне в стаята ми въпреки охраната и постоянното наблюдение с камери. Канеше се да ме убие, Джийн. Носеше заредено оръжие. Така че когато го убих, ставаше въпрос за самозащита. Или поне отчасти. — В ъгълчето на устата й се струпва слюнка. Езикът й се стрелва навън и я облизва.

Правя крачка назад и се блъскам в една маса. Сграбчвам твърдия й ръб, благодарен за нещо солидно, което да даде опора на омекналите ми крака.

— Мигом го разпознах — обяснява тихо, почти извинително тя. — Един от хепърите в купола. Забелязах го преди няколко нощи горе в планините. Видях го да се спасява на влака. Заедно с теб. Знаех, че ти е приятел. И по тази причина се постарах да си сложа спирачки, Джийн. — Вперва поглед в стъпалата си. — Трябва да ми повярваш. А когато стана ясно, че не успявам, направих смъртта му възможно най-бърза и безболезнена. Защото разбирах, че ти би искал това.

Епап. Мъртъв. Мислех, че вече съм се примирил със смъртта му. Но това потвърждение ме съсипва. Помня какво ми каза още докато бяхме в Мисията. Ще се докажа. Наистина ще го сторя. Сега ми се ще да можех да му кажа, че не се налага да се доказва. Не дължеше нищо на никого. Винаги беше на линия: когато ме тътреше полуприпаднал към влака, когато се опитваше да прогони тримата здрачници от Джейкъб. И тук, в метрополиса, да се впусне в такова пътуване към този гигантски и непознат лабиринт на смъртта, твърдо решен да изпълни неизпълнимото. Заради Сиси, заради Дейвид, заради мен.

Дочувам думите на Сиси да звучат в главата ми.

Лоялността е доказателство за обич.

— Не е било бързо — произнасям с тон пълен с обвинение. — Накарала си го да моли. Поискала си от него да те умолява. И си записала последните му мигове, запис, който използва, за да ме подмамиш тук. Колко сбъркана може да си?

Тя клати глава разпалено.

— В болничната ми стая имаше охранителна камера и аз откраднах касетата. Не исках да я пускам, но ти ме принуди. Когато отказа да излезеш от асансьора, както аз предвидих, че може да се случи, не ми остави кой знае какъв избор.

— Е, сега съм тук. Какво ще предприемеш? Ще ме изядеш?

— Ако исках да сторя такова нещо, досега да си мъртъв. — Свива пръсти и дългите й нокти дращят по стъклото. — Тук съм да те спася, Джийн.

Клатя глава и правя крачка към нея.

— Не, Ашли Джун. Чуй ме. Съществува лек. Нещо наречено Ориджин. Връща инфекцията назад. Ще те направи отново човек. Аз мога да те спася. Не само теб, но всички здрачници. В двореца има цял арсенал оръжия, заредени с Ориджин. Целта им е да върнат на всички човешката им природа.

Лицето й помрачнява също както полето, когато над него премине облак и закрие слънцето.

— Има нещо, което трябва да знаеш, Джийн. Позволи ми да ти го кажа.

— Няма време, Ашли Джун. Вечерта почти падна.

— Да, и чия е вината за това? Какво ти отне толкова дълго да стигнеш до тук? Исках да ти обясня всичко. Има толкова много за разказване. Неща, на които в началото дори няма да повярваш. Исках да те отведа на петдесет и деветия етаж и да ти покажа неща, които ще помогнат да те убедя в истината. — Тя вперва поглед в мен. — Знаеш ли колко беше трудно и какво ми струваше да осигуря отварянето му? Заключен е от цяла вечност. Ако не ми се умилкваше целият метрополис, ако не ми угаждаха на всяка прищявка…

— Нямам представа за какво говориш. Но искам да ме чуеш. Аз мога да те спася.

— Ти искаш да ме спасиш? — пита тя, а в тона й звучи насмешка. — Ами ако не желая да бъда спасявана? Ако мисля, че ти си този, нуждаеш се от спасение?

— За какво говориш?

Тя пристъпва напред, докато лицето й почти се долепя до стъклото. Дъхът й го замъглява и после петното изчезва.

— Джийн — промълвява, а тонът й е възвърнал благостта си. — Има тайни, стояли скрити с векове.

— Какви тайни?

— Някога чувствал ли се… не на място в собственото си тяло? Като че е твърде голямо или твърде малко или твърде тромаво? Като че си квадратен кол, който се мъчи да пасне в кръгъл свят?

Не казвам нищо.

Тя потърква дългата си бледа ръка.

— Помниш ли онзи път в килера към училищния гимнастически салон? Играта на бутилка? — Тя оглежда паник стаята. — Размерът му беше приблизително като на тази кабина, нали? Всички други бяха пред вратата, а вътре бяхме само ние двамата. В контакта ни имаше престорена страст, въвлечени бяхме в действия, значещи малко за нас. Беше просто маскарад. Тогава реших, че просто не го правим както трябва. Но сега осъзнавам, че проблемът не са били действията ни. А ние самите. Ние не бяхме точните хора. — Очите й се приковават с нежност в мен. — Ние не бяхме, които трябва, Джийн. Нещо у нас не беше наред.

— Ашли Джун, ти не разсъждаваш ясно…

Тя вдига ръка и ме кара да млъкна.

— Не, Джийн. Мислите ми никога не са били по-ясни и изчистени. Чувствам се възстановена, удобно в собствената си кожа за пръв път в живота си. Спасена съм. Избавена от жалкото съществуване, което някога водехме, от целия фалш и преструвки. — Очите й преливат от откровен копнеж. — Аз мога да спася теб, Джийн. Най-накрая мога да те направя истински.

Облива ме ледена вълна.

— Ти не си същият човек, Ашли Джун. Това не си ти. Защото Ашли Джун, която познавах, никога не би казала такова нещо. Тя беше боец. — Правя няколко крачки заднешком. — Не те познавам и не те разбирам.

— Аз съм Ашли Джун — настоява тя и плесва стъклото с длан. — Повече отвсякога.

— Не! — крясвам така яростно, че тя отскача назад. — Мога да те спася! Да те върна обратно, Ашли Джун. — Изстрелвам думите бързо и силно. — Не помниш ли какво се случи в селото в планината? Ти заби зъби в Сиси. И тя се преобрази почти напълно. Но лекарството, Ориджин, я върна обратно. Ориджин сме ние двамата с нея, смесената ни кръв. И тя е тук. Сиси е в сградата.

При споменаването на името на Сиси атмосферата внезапно се променя. Слънцето помръква и става тъмно. Изведнъж цялата топлина изчезва и мястото й е заето от хладина. И когато Ашли Джун заговаря, тонът й е изгубил всякакви емоции, сила, обич.

— Планът ти има само две слаби места.

— Аш…

— Първо, аз не желая да бъда спасявана — произнася. — Не ми е нужно да бъда спасявана.

Отвън дългите и тесни сенки на небостъргачите прорязват метрополиса.

— И второ — продължава тя, — Сиси вече е мъртва.