Джеймс С. А. Кори
Вратата на Абадон (6)

5.
Бика

— Не влиза в бюджета — обяви Мичио Па, помощник-командир на „Бегемот“. Ако идваше от Земята, щеше да е дребна женица, но цял живот в ниска гравитация я бе превърнал в нещо различно. Ръцете, краката и гърбът й бяха леко издължени и тънки, макар и нелишени от сила. Просто сглобени по различен начин. Главата й бе по-голяма, отколкото трябваше да бъде, и докато вървеше в ускорителната гравитация от една трета g, тя беше почти толкова висока, колкото Бика, и все пак приличаше на дете. Караше го да се чувства по-нисък, отколкото беше.

— Може би ще трябва да го коригираме — предложи той. — Когато монтираха електромагнитното оръдие, разчитаха, че имаме стандартни прегради и подпори. Проблемът е, че мормоните са се опитвали да спестят маса от всичко. Използвали са доста керамика и силикати там, където обичайно се прилагат метали. И ако сега открием стрелба, току-виж сме разкъсали обшивката.

Па вървеше по дългия извит коридор. Таванът над тях бе сводест, бял и поне два пъти по-висок, отколкото бе нужно, естетичен жест на строителите, които не са имали и представа, че този съд ще стане военен кораб. Крачката й бе малко по-широка от неговата и тя се движеше осезаемо по-уверено в ниската гравитация, като го принуждаваше да подтичва. Това бе един от начините на поясните да напомнят на хората, родени на Земята, че са чужди тук. Мичио поклати глава.

— Дойдохме с готов за изпълнение план — изтъкна тя. — Ако започнем да го променяме всеки път, когато срещнем затруднения, по-добре изобщо да не се захващаме.

Дълбоко в себе си Бика бе на същото мнение, но гледаше на нещата от различен ъгъл. Ако той беше помощник-командир, оперативният план щеше да се нарича „насоки за работа“ и щеше да го чете само когато има нужда да се посмее. Па вероятно го знаеше. Стигнаха транзитната рампа — извита нагоре дъга, която отвеждаше до командно-контролното ниво в предния край на „Бегемот“ и дълбоко във вътрешността. От царството на Па към неговото.

— Вижте — рече Па и устните й се извиха в успокояваща усмивка. — Ще си отбележа, че трябва да се извършат промени, но няма да започнем, докато не получа представа за цялостната картина. Защото ако започна да прехвърлям ресурси от животоподдържащата група, идната седмица ще трябва да се захванем с нещо там и така пак ще изостанем от графика. Съгласен ли сте?

Бика погледна към рампата. Меки, вградени в стените светлини изпълваха въздуха с лишено от сенки сияние — безвкусен опит за интерпретация на рая. Па постави ръка на рамото му. Вероятно искаше да прояви съчувствие, но заприлича по-скоро на съжаление.

— Добре де — въздъхна той.

— Всичко ще бъде наред, началник — добави тя и дори леко стисна рамото му. Той кимна и се отдалечи по рампата. Стъпките й утихнаха зад него, потънаха в шума на въздушните рециклатори. Бика едва се сдържа да не плюе.

„Бегемот“ — по времето, когато още се е казвал „Науву“ — бе построен за съвсем друг живот. Повечето кораби за междупланетни полети имаха масивна конструкция, наподобяваща гигантска сграда, с палуби една над друга като етажи и ъпстейнов двигател на дъното, за да осигури усещането за гравитация през цялото пътуване, с изключение на няколко часа по средата, когато корабът ще се завърти, за да започне да забавя. Но със или без ъпстейнов двигател нито един кораб не може безкрайно дълго да осигурява енергия и да издържа на термичните напрежения, ако не спира да се ускорява. Освен това ъпстейновият двигател имаше какво още да предложи по отношение на релативистичните скорости. „Науву“ беше заселнически кораб и пътуването му се изчисляваше не в светлинни минути, а в светлинни години. Ала животът му във фазата на постоянно ускорение щеше бързо да се скъсява. Командно-контролният модул на върха на кораба, главните двигатели и принадлежащите към тях монтажни конструкции биха могли със същия успех да се срещнат на стандартен кораб, към който са прикачили два двукилометрови тунела, един за киловия асансьор и втори — да превозва хората във вътрешността.

Всичко останало бе построено така, че да се върти.

През вековния полет към Тау Сети тялото на „Науву“ нямаше да спре да се върти. Десет палуби с обща екологична среда, екипажни помещения, храмове, училища, системи за преработване на отпадните води, ремонтни цехове и леярни, а в центъра — огромно пусто пространство. Частица от Земята, затворена в самата себе си. Почва, земеделски земи и илюзия за простор с централно ядро от термоядрен светилник, осигуряващ мека и приятна топлина като в летен ден.

Всички каюти и коридори в тялото на кораба бяха построени с мисълта за този дълъг и бавен летен сезон, окупирал неговия център. Кратките периоди на ускорение и забавяне нямаха почти никакво значение. Освен че те бяха всичко, което притежаваше корабът сега. Местата, които трябваше да са подове, бяха преустроени в стени и щяха да останат такива завинаги. Голямата подсилена палуба бе пригодена да издържа тежестта на почвата на цял един изкуствен свят. Ако някой по някакъв начин паднеше от терасата, където командно-контролното ниво се срещаше с тавана на голямата зала, щеше да лети цели два километра. Водопреносната система също бе замислена така, че да се възползва от изкуствената гравитация и да неутрализира Кориолисовия ефект. „Науву“ бе истинско чудо на човешкия оптимизъм и техническата мисъл, прокламация на вярата в съчетаните сили на Божественото и инженерното. „Бегемот“ бе кораб на технически компромиси, с ускорители, монтирани в единия край, които можеха да му причинят по-сериозни щети, отколкото би го сторил противникът.

А на Бика дори не позволяваха да се справи с проблемите, за които знаеше.

Той подмина транзитния пункт и се спусна към своя кабинет. Каютите и коридорите имаха лек наклон в очакване на въртеливата гравитация, която така и нямаше да се появи. Оголен метал и провиснали кабели говореха за бързината, с която се е работело тук, а след това и за преустройството. Видът им му действаше угнетяващо.

Самара Розенберг, дългогодишен шеф на ремонтните работилници на станция Тихо, а сега главен инженер, го чакаше в преддверието и разговаряше с новия му заместник. Казваше се Серж и Бика още не бе сигурен какво да мисли за него. Серж бе работил за СВП още преди времето, когато това бе станало безопасно. На шията си носеше познатия разцепен кръг и го показваше гордо. Но също като останалите охранители в групата, той бе нает от Мичио Па и Бика нямаше ясна представа за мястото му тук. Не му вярваше, а недоверието не му позволяваше да го оцени правилно.

Виж, Сам, от друга страна, му се нравеше.

— Здрасти, Бик — поздрави тя и се отпусна на кушетката. — Успя ли да разговаряш с помощника?

— Поговорихме си — промърмори той.

— И какъв е планът? — попита Сам и скръсти ръце в жест, който подсказваше, че вече знае.

Бика прокара ръка през косата си. На младини косата му бе по-мека. Сега имаше чувството, че усеща всеки отделен косъм. Той извади ръчния си терминал и се зае да прелиства съобщенията. Имаше пет чакащи доклада — три рутинни и два за инциденти с леки наранявания. Нищо, което да не може да потърпи.

— Здрасти, Серж — обърна се към заместника си Бика. — Ще удържиш ли крепостта за час?

— Всичко, каквото кажеш, шефе — ухили се Серж. Вероятно само параноята го подтикваше да долови в тези думи насмешка.

— Добре тогава. Ела, Сам. Ще те черпя едно.

На коалиционните кораби, във времената, когато все още имаше Земно-марсианска коалиция, щяха да отидат до продоволствения магазин. В СВП имаше бар и няколко ресторанта, където раздаваха безплатни сухи порциони храна. Барът заемаше голямо помещение, което вероятно е било предназначено за гимнастически салон или за празненства, защото с лекота би побрало стотина души, макар сега да имаше едва десетина. Светлините бяха заместени от синкави луминесцентни лампи, монтирани зад тапетите. Масите бяха ниски и черни на цвят, намагнетизирани, за да задържат кутиите с бира или алкохол. Нищо не се поднасяше в стъкло.

— Че-че! — провикна се барманът, когато Бика и Сам влязоха. — Морген! Алес-меса и на вас!

— Какво имате? — попита Бика, докато се настаняваха в едно от сепаретата. По стар навик избра такова, от което се виждаше вратата.

— Дежурна съм — припомни му Сам.

Бика се наведе напред и втренчи поглед в бармана. Вдигна два пръста.

— Две лимонади.

— Са-са — отвърна барманът и показа юмрук, което вероятно означаваше кимване. Бика се отпусна назад и погледна Сам. Тя беше хубава жена. Късо подстригана коса, интелигентно лице, сладка усмивка. В началото Бика дори се чудеше дали не е привлечен от нея. Но и да бе имало нещо подобно, то бързо го напусна.

— Не мина ли добре? — попита тя.

— Не.

Сам повдигна вежди и опря лакти на масата. Той й изброи възраженията и доводите на Па и на лицето на Сам се изписа удивление, но и известно примирение.

— Няма нищо лошо да почакаме, докато приключи преустройството — рече тя, когато той свърши, — но ако опитаме да изпробваме това лошо момче, то със сигурност ще направи големи поразии.

— Уверена ли си?

— Не на сто процента — отвърна тя. — Но някъде над осемдесет.

Бика въздъхна и се загледа уморено в кутията с лимонада. Беше с размера на стиснат юмрук и отстрани бе изписано с яркочервени букви: „Плодоовощ малыша потехи“.

— Може би аз трябва да поговоря с нея — предложи Сам. — Ако оставиш на мен…

— Ако оставя на теб, вероятно ще се получи — прекъсна я той, — а след това на всяко предложение ще поклаща глава. „Бика ли пита за това? Щом е толкова важно, трябваше да прати поясен.“ Нали така?

— Наистина ли смяташ, че е само защото не си се родил тук?

— Аха.

— Е… може и да си прав. Съжалявам, ако е така.

— Териториално чувство — подхвърли Бика, като се преструваше, че това не го засяга.

Сам вдигна кутията и отпи дълга глътка. После я остави с метално тропване на масата.

— Нямам нищо против вътрешните. Работила съм с доста от вас и не мисля, че процентът тъпанари е по-висок от този при поясните. Но трябва по някакъв начин да подсилим стойката на електромагнитното оръдие. И ако това може да стане само като те прескоча, съгласна съм.

— Стига да не пострада корабът — промърмори Бика, но кимна. — Дай ми малко време. Ще измисля нещо.

— Започни от момента, когато искаш да застреляш някого, и отброй назад осемнайсет дни — посъветва го тя. — Това е крайният ми срок. Дори и всички да са трезви и да се скъсат от работа, не бихме могли да се справим по-бързо.

— Ще измисля нещо — повтори Бика.

* * *

Оплакването за кражба бе подадено от екипа за поправка и поддръжка, който не бе постигнал споразумение по въпроса как да си съхраняват инструментите. Пострадалото хлапе се бе заклещило между две плочи на палубата. Докато работило заедно с механобот. Коленният му хрущял бе разкъсан на десетина места и докторите казаха, че щяло да е по-добре, ако си беше строшил крака. Раненият не беше зле, но щеше да отсъства от работа поне месец, докато всички скъсани парченца бъдат отново залепени.

Докладите на охраната бяха истинска скука, което говореше, че или всичко върви добре, или проблемите се прикриват. Полетът до Пръстена щеше да е достатъчно дълъг, за да може екипажът да се сплоти. Всички очакваха, че полетът ще премине гладко, и това бе онзи гратисен период, когато духът все още оставаше сравнително висок.

Шеф на охраната на кораб на СВП не бе особено приятна служба, тъй като означаваше, че си наполовина ченге и наполовина експерт в разни дейности, между които и да си майка закрилница на поне хиляда души, всеки със собствени цели, боричкания за власт и надмощие, както и мнение как трябва да се върши точно твоята работа. Един добър шеф на охраната не би позволил да безпокоят капитана за каквото и да било, освен ако не е крайно належащо.

Най-лошото бе, че работата на Бика бе съсредоточена навътре, към кораба. А точно сега цяла флотилия земни кораби прогаряше вакуума на тъмната нощ. Също толкова голям отряд марсиански съдове — останките от флота, преживял нещо, което никой не искаше да нарече война — се носеше на успореден курс. „Бегемот“ куцукаше на свой ред, с преднина, осигурена от местоположението, а не от мощността на двигателите. И всичко това се насочваше към Пръстена.

Като заместник-командир на кораба Па имаше достъп до всички доклади. Бика разполагаше само с останките от трапезата и със смесицата от плява и паника, изпълваща новинарските емисии. През по-голямата част от смените си Ашфорд и Па провеждаха дълги заседания, отработвайки стратегия и обсъждайки възможните сценарии за развитието на събитията около Пръстена. Бика трябваше да поеме баналностите, за да не ги занимава с тях.

И по някакъв начин операцията трябваше да успее. Защото Фред искаше това от него.

— Ей, шефе — повика го Серж. Бика вдигна глава от терминала. Заместникът стоеше на вратата на кабинета. — Смяната свърши, тръгвам си.

— Хубаво — отвърна Бика. — Аз имам още работа. Ще заключа, когато свърша.

— Bien alles — кимна Серж. Тихите му стъпки се отдалечиха по коридора. Отвън Гутмансдотир поглади бялата си глава, а Казимир каза нещо, на което и двамата се разсмяха. Корин повдигна брадичка към Серж, докато излизаше. Вратата се затвори зад него. Когато се увери, че е останал сам, Бика отвори оперативния план и започна своя лов. Нямаше право да го променя, но това не означаваше, че не може да измени нищо.

След два часа приключи, цъкна екрана и стана. В офиса бе тъмно и малко по-студено, отколкото би му се искало. Тихото бръмчене на вентилацията му действаше успокоително. Липсата на звуци би била причина за тревога. Той се протегна и прешлените му изпукаха.

Сигурно още са в бара. Серж, Корин и Казимир. Макондо и Гарза, толкова еднакви, че можеха да са братя. Джойо. Неговите хора — доколкото можеха да му принадлежат. Време беше да тръгва. Да иде при тях. Да се сприятелят.

Или поне да се прибере и да поспи.

— Хайде, старче — рече си той. — Трябва да си починеш.

Вече беше затворил и заключил, когато в главата му отекна гласът на Сам: „Дори и всички да са трезви и да се скъсат от работа, не бихме могли да се справим по-бързо“.

Той се поколеба, опрял пръсти на таблото. Беше късно. Имаше нужда от храна и сън, а също и да надзърне в семейния дневник, който един негов братовчед бе направил преди три години, за да могат всички роднини да са в течение на живота на останалите. Имаше кутия с полузамразено чилийско от Хач, на Земята. Какъв смисъл да се претоварва от работа. Никой няма да му благодари за това.

Той отключи, върна се в кабинета и прочете отново доклада за произшествията.

* * *

Сам имаше приятен смях. Смях, който избликваше от сърцето. Той изпълваше монтажния хангар, отекваше в тавана и стените и кънтеше, сякаш вътре се е събрала цяла тълпа. Двама от техниците в далечния край извърнаха очи към нея и неволно се засмяха, без да знаят за какво.

— Техническа поддръжка? — попита тя. — Сигурно се шегуваш.

— Електромагнитното оръдие в края на краищата спада към техническото снаряжение — отбеляза Бика. — Нужна му е поддръжка.

— Значи даваш ново определение на това, което аз наричам техническа поддръжка.

— Ами да.

— Този номер няма да мине — предупреди тя.

— Тогава се постарай да свършиш работата по-бързо.

— Ашфорд ще те обвини в дисциплинарно нарушение — укори го Сам, но личеше, че се забавлява.

— Има правото. Всъщност, трябва да обсъдим още един въпрос. Вчера спомена нещо за времето, което ще е нужно, за да се свърши работата, ако хората от екипа са трезви.

Беше като да изключи светлината. Усмивката помръкна на лицето й, като че никога не е била там. Тя скръсти ръце. Малки бръчки в крайчеца на устните й я накараха да изглежда по-възрастна, отколкото беше. Бика кимна, сякаш вече му бе отговорила.

— Значи някои от хората ти идват пийнали — посочи той.

— Понякога — призна Сам. И сетне добави неохотно: — Понякога е алкохол, но по-често са разни лекарства, които им помагат да се справят с недостига на сън.

— Получих доклад за едно хлапе с пострадало коляно. В кръвта му не са открили нищо, но едва ли са проверявали и човека, който е управлявал механобота. Дори името му не фигурира в доклада. Странно, нали?

— Щом го казваш.

Бика сведе очи. Носеше черно-сиви ботуши. Подът беше идеално чист.

— Искам да чуя име, Сам.

— Знаеш, че не мога да го направя — каза тя. — Тези негодници са моят екип. Ако изгубя уважението им, с мен е свършено.

— Няма да ги наказвам, освен ако не проявят неподчинение.

— Не бива да ме караш да заемам страна. Съжалявам, че ти го казвам, но ти и без това нямаш много приятели тук. Би трябвало да си внимателен, когато има опасност да отчуждиш хората.

В другия край на хангара техниците вдигнаха повреден механобот върху тезгяха за поправка. Гласовете им бяха приглушени и не се различаваха отделни думи. Бика реши, че щом не може да ги чуе, и те не могат.

— Добре. И така, Сам?

— Какво?

— Май ще те помоля да избереш страна.

Тя се колебаеше. Той отмести поглед към далечния край. Техниците бяха отворили механобота и изваждаха от гръбнака му електрическия мотор. Беше по-малък от кашон за бира, но притежаваше достатъчно мощ да изкриви стомана. Не беше от нещата, с които безопасно да си играеш. Сам проследи погледа му и явно се досети какво мисли.

— За човек, който нарушава толкова много правила, ти си ужасно безкомпромисен.

— Защото съм от тези, които вярват в това, което вършат.

Отне й още една минута, преди да му каже името.