Джеймс С. А. Кори
Вратата на Абадон (31)

30.
Холдън

Космопехотинците не бяха любезни, но поне се държаха професионално. Холдън и преди бе виждал енергоброня в действие. Докато се промъкваха назад по коридорите, а той бе запечатан в обездвижваща пяна и завързан на гърба на един от войниците, си даваше сметка в каква опасност се намира. Мъжете и жените в скафандри току-що бяха станали свидетели на смъртта на един от техните другари, убит и изяден от извънземно, намираха се на вражеска територия, заобиколени от неизвестна заплаха и опасности и не би било никак чудно да стоварят вината за случващото се върху него. Това, че все още бе жив, говореше за отлична дисциплина, обучение и професионализъм, заслужаващи уважение дори и ако от тях не зависеше животът му.

На каквито и честоти да разговаряха помежду си, той нямаше достъп до тях и затова пътешествието му назад към повърхността протече в зловеща тишина, поне доколкото му се струваше. Той не преставаше да се оглежда за Милър. Но когато преминаха покрай насекомоподобните машини, те бяха застинали неподвижно като скулптури. Стори му се, че забеляза определена последователност при вълните и трептенията, които преминаваха по стените и пода, сложни и красиви като дъждовни капки, падащи върху повърхността на езеро, или музика. Но това не му вдъхна успокоение.

Опита се да се свърже с Наоми на „Росинант“, ала космопехотинецът, към когото бе завързан, вероятно бе изключил предавателя му или по някакъв начин заглушаваше сигнала. Каквото и да беше, нямаше никаква връзка.

Нито с „Роси“, нито с войниците, нито с когото и да било. Чуваше се само лек и постоянен пукот.

По някое време в скафандъра се задейства алармата за намаляване на запаса от въздух.

Нямаше представа къде са и от колко време вървят. Повърхността на станцията можеше да е в следващия тунел, а може и да бяха едва на средата на пътя. Или пък всичко около тях се менеше и пътят, по който бяха дошли, вече не съществуваше. Според скафандъра му оставаха само двайсет минути.

— Ей! — извика той и побутна с крак скафандъра на войника. — Ей! Ще ми трябва кислород!

Космопехотинецът не отговори. Колкото и да се опитваше да блъска и да се дърпа, движенията му бяха като допустимо статистическо отклонение за енергобронята. Можеше само да се надява, че няма да изчерпи твърде рано запасите си и да се задуши. Тревогата за това бе по-поносима от мисълта за съдбата на Наоми, Алекс и Еймъс.

Стрелката за кислородния запас се спусна до три минути и Холдън вече бе пресипнал от викане, когато космопехотинецът, който го носеше, приклекна леко, подскочи и станцията изплува в пространството под тях. Диафрагмата на фосфоресциращата й повърхност се затвори — автоматична, лишена от мисъл. Скифът висеше във вакуума на не повече от петстотин метра и благодарение на външните си светлини бе най-яркият предмет в беззвездното небе. Доста бързо се озоваха в просторния въздушен шлюз. Скафандърът на Холдън вече мигаше в червено, въгледиоксидните нива пълзяха към критични стойности и той трябваше да се бори за всяка глътка.

Войникът го намести зад подвижните перила на стената и ги застопори.

— Въздухът ми свършва! — изрева Холдън. — Моля ви!

Космопехотинецът протегна ръце и разкопча шлема на Холдън. Нахлулият със свистене въздух миришеше на стара пластмаса и рециклирана урина. Холдън го пое с пълни гърди, сякаш имаше аромата на рози. Космопехотинецът разкопча и своя шлем. Главата му изглеждаше смешно малка, сравнена с обемистия скафандър надолу.

— Сержант Вербински! — отекна женски глас.

— Да, госпожо — отвърна космопехотинецът, който го бе донесъл.

— Има ли някакви проблеми с арестанта?

— Преди няколко минути му свърши въздухът.

Жената изсумтя. С това разговорът приключи.

Когато се появи, ускорението бе едва доловимо. Леко усещане за тежест, което се загнезди някъде навътре в скафандъра и изчезна почти веднага. Войниците разговаряха приглушено помежду си и не му обръщаха внимание. Това бе потвърждението, от което се нуждаеше. Милър беше прав. Ограничението на скоростта в бавната зона се бе променило отново. И съдейки по лицата им, той предположи, че последствията от това са били ужасяващи.

— Трябва да се свържа с моя кораб — заговори той. — Някой може ли да се обади на „Росинант“? — Никой не отговори. Холдън не се отказа. — Екипажът ми е тежко пострадал. Ако може само…

— Ей, затворете му устата на тоя — провикна се жената. Все още не можеше да я види. Най-близкият космопехотинец, мъж с масивна челюст и толкова черна кожа, че изглеждаше синкава, се обърна към него. Холдън се напрегна в очакване да получи удар.

— Нищо не можеш да направиш — рече мъжът. — Моля те, не вдигай шум.

Килията му на борда на „Хамураби“ бе дълга малко повече от метър и половина и широка три. Противоускорителната койка имаше мръсносин цвят, стените и таванът бяха бели, ослепителни на флуоресцентното осветление. Комбинезонът, който му дадоха, бе като направен от дебела хартия и пукаше леко при движение. Когато пазачите дойдоха за него, не си направиха труда да му сложат белезници.

Капитанът се рееше недалеч от бюрото и късо подстриганата й сребриста коса я караше да прилича на древноримски император. Наместиха и завързаха Холдън в противоускорително кресло, наклонено леко напред, за да може да я вижда.

— Аз съм капитан Джаканди — представи се тя. — Вие сте военнопленник. Разбирате ли какво означава това?

— Бил съм във флота — отвърна той. — Ясно ми е.

— Това ще ни спести половин час правни дрънканици.

— С радост ще ви кажа всичко, което знам — заяви Холдън. — Няма нужда да прибягвате до грубости.

Усмивката на капитана бе като настъпваща зима.

— Ако бяхте някой друг, щях да си помисля, че това е само израз — отвърна тя. — Каква е връзката ви с инсталацията в центъра на бавната зона? Какво правехте там?

Месеци наред се бе опитвал да не говори за Милър, да не разказва никому каквото и да било. Освен на Наоми, но дори тогава съвестта го глождеше, че прехвърля това бреме и на нея. От една страна, шансът да се отърве от него го теглеше като гравитация. От друга…

Той пое дълбоко въздух.

— Сигурно ще ви се стори малко странно — изтъкна.

— Слушам ви.

— Малко след като протомолекулната конструкция се издигна от Венера и започна строежа на Пръстена с мен се свърза… детектив Джозеф Милър. Този, който отлетя с Ерос за Венера. Или поне нещо, което приличаше на него и говореше като него. Оттогава ме навестява на всеки няколко седмици и постепенно стигнах до извода, че протомолекулата го използва. Него и Джули Мао, която бе първата заразена. С цел да ме накара да отлетя към Пръстена. Мислех си, че те… че то иска да отида там.

Лицето на капитана оставаше непроменено. Холдън усети, че на гърлото му е заседнала буца. Не искаше да води този разговор тук. Предпочиташе да разговаря с Наоми в спалнята им на „Росинант“. Или в някой бар на Церера. Нямаше значение къде. Важното бе с кого.

Дали е жива? Или станцията я е убила?

— Продължавайте — подкани го капитанът.

— Очевидно съм грешал — рече Холдън.

Той описа полета си дотук и срещата с протомолекулния образ на Милър на станцията. Нападението на космопехотинците и последствията от него, както му ги обясни Милър. Видението на огромната империя и мракът, който я погълна, смъртта на слънцата. Поотпусна се, докато говореше, и думите взеха да се редят по-лесно и по-бързо. Ала звучаха все така налудничаво — дори за него. Видения, на които друг не е бил свидетел. Тайни, разкрити само на него.

Само че всичко това бе грешка.

Смяташе, че е важен. Че е особен и избран, и че това, което ще се случи с него и екипажа му, се диктува от могъща и тайнствена сила. Но се оказа, че греши. „Врати и ъгли“ — бе казал Милър и тъй като не се замисли над думите му, те всички трябваше да преминат през Пръстена. И да стигнат станцията. Облекчението и нарастващото самосъжаление се смесваха с всяка фраза. Оказа се, че е бил само един глупак, танцуващ на ръба на скалата, дълбоко уверен, че няма да падне. Не и той.

— И ето ме сега тук, разговарям с вас — завърши той сухо. — Не зная какво ще се случи нататък.

— Така-така — промърмори жената. Лицето й бе все така неразгадаемо.

— Може би трябва да ми направите пълни изследвания, за да проверите дали по начало нещо не се е объркало в мозъка ми — предложи той.

— Може би — повтори тя. — Но медицинският ми екип и без това е претрупан с работа. Засега ще останете под административен арест.

— Разбирам — кимна Холдън. — Искам обаче да се свържа с моя екипаж. Можете да присъствате на разговора. Не ме интересува. Трябва само да се уверя, че с тях всичко е наред.

По леката промяна в изражението й му се стори, че се пита защо ли смята, че с тях всичко е наред.

— Ще се опитам да ви осигуря сведения — обеща тя. — Но в момента всички се възстановяват от шока и положението може да се влоши съвсем скоро.

— Толкова ли е зле?

— Толкова.

* * *

Времето в килията минаваше бавно. Охраната му носеше тубички с храна — протеини, мазнини, вода, зеленчукова паста. Понякога имаше хомеопатични дози къри. Храна, чието единствено предназначение бе да поддържа живота ти. Всичко останало бе твой проблем. Холдън я приемаше, защото искаше да остане жив. Трябваше да намери хората си, своя кораб. Да се измъкне оттук.

Беше присъствал на рухването на гигантската империя. Беше видял с очите си как се пръскат и изригват слънца. Пред очите му един човек бе разкъсан и погълнат от чуждоземни машини на космическа станция, която не бе построена от човешки ръце. А можеше да мисли само за Наоми, Алекс и Еймъс. За това как се справят на техния кораб. Как ще се приберат у дома. А у дома означаваше всяко друго място, освен тук. Не за първи път съжали, че сега не прекарват съмнителен товар за Титания. Висеше в средата на килия с размери на ковчег и се опитваше да не изгуби разсъдък заради отровната комбинация от бездействие и потискащ страх.

Дори и хората му да бяха добре, Холдън бе в ръцете на марсианците. Не той бе виновен за гибелта на „Сенг Ун“ и вероятно вече всички го знаеха. Не той бе авторът на онова фалшиво послание. Всички обвинения към него бяха отпаднали, освен факта, че Марс си искаше кораба. Опита се да се концентрира върху тази мисъл, защото колкото и да бе неприятна, далеч по-страшно щеше да е, ако вече е изгубил кораба и екипажа.

— Имаш отвратителен вкус за приятели — рече Милър.

— Къде, по дяволите, се изгуби? — тросна се Холдън.

Мъртвецът сви рамене. В тясното пространство на килията Холдън подушваше дъха му. Над главата на Милър танцуваше малка синя светулка. Тя описа полукръг като ореол и изчезна.

— Времената са трудни — отвърна детективът сякаш в думите му имаше друго съдържание. — Както и да е, разговаряхме за нещо.

— За станцията. Че е заключена.

— Именно — кимна Милър. Той свали нелепата си шапка и се почеса по темето. — Така. Въпросът е, че докато наоколо е пълно с хиперенергийни ковчези, станцията няма да се чувства спокойна. Колко големи кораби имате тук? Двайсет?

— Нещо такова, предполагам.

— И всичките с термоядрени реактори. Сложни вътрешни енергийни мрежи. Нищо особено, ако ги питаш, но станцията вече се изплаши на няколко пъти. Станала е по-нервна. Ще трябва да й пратите едно малко послание. Да й покажете, че не сте заплаха. Направете го и мисля, че ще успея да ви върна скоростта. Или това, или тя ще ви разтроши на атоми.

— Какво ще направи?

Усмивката на Милър бе извинителна.

— Съжалявам — заяви. — Шегичка. Просто изключете реакторите и енергосистемите. Така ще минете под прага и оттам поемам аз. Ако, разбира се, искате това.

— Какво ще рече, ако искаме това?

Холдън се намести. Таванът остърга раменете му. Не можеше да се протегне тук. Нямаше място за двама.

За един кратък миг му се стори, че по гърба му пълзят някакви насекоми. Нямаше как да е истина и умът му заработи на по-високи обороти, за да се пребори с усещането. Милър се покашля.

— Не го правете — рече. — И без това е достатъчно трудно. С моето „ако“ исках да кажа, че което си е заключено — заключено е. Няма как да зная пружината на коя част от клопката ще хлопне. Но ако премахна потискащия ефект и вие се понесете на пълна тяга към дома или започнете да се обстрелвате, или каквото там направите, аз ще отворя порталите. Всичките.

— Включително и онези с изгорелите звезди?

— Не — поклати глава Милър. — Тези портали ги няма. Зад останалите има само съществуващи звездни системи.

— Това проблем ли е?

— Зависи какво идва през тях — подхвърли Милър. — Това са доста врати, които ще се отворят изведнъж. — Той млъкна и кимна, сякаш Холдън бе казал нещо. Но се чуваше само звукът на въздушните рециклатори. — Другата възможност е да намерите начин да се промъкнете назад с подвити между краката опашки и да се преструвате, че всичко това не се е случвало.

— Мислиш ли, че трябва да го направим?

— Мисля, че някога е имало империя, която е обхващала хиляди звезди. Онзи вирус на Ерос? Това е един от инструментите им. Щанга. Но се е явило нещо, достатъчно голямо, за да им пусне куршум. Каквото и да е то, може все още да дебне зад някоя от тези врати в очакване някой да направи нещо глупаво. Така че може би ще е по-добре да поостанете тук. Да си направите дечица. Да живеете и умирате в мрака. Но поне онова, което е оттатък, ще си остане на мястото.

Холдън протегна ръка и се задържа за противоускорителната койка. Сърцето му сякаш удряше по веднъж в минута, ръцете му бяха влажни и студени. Гадеше му се, а повръщането не бе приятно занимание в безтегловност. Пред мисления му взор умираха звезди.

— Това ли смяташ, че трябва да направим? — попита. — Да си мълчим и да изчезнем оттук?

— Не, предпочитам да ги отворим. Научих всичко, което може да се научи от този обект, особено след като е заключен. Искам да разбера какво е станало, а това означава да отида и да се поогледам на място.

— Ти си машина първооткривател.

— Аха — потвърди Милър. — Но представи си само какъв е първоизточникът ми, а? Хубаво ще е да обсъдиш тези неща с някого, който не е умрял. Вие, хората, имате повече да губите от мен.

Холдън помисли малко и се засмя.

— Не съм сигурен дали това има значение. А и не съм в положение да определям политиката — оплака се той.

— Така е — потвърди Милър. — Нищо лично, но имаш отвратителен вкус за приятели.