Джеймс С. А. Кори
Вратата на Абадон (37)

36.
Холдън

Когато марсианците дойдоха да го отведат — двама мъже и две жени с униформи и пълно въоръжение, — обърканият му от дългата изолация ум пое едновременно в десетки посоки. Капитанът е намерил място за него в лазарета и иска да го разпита отново за случилото се на станцията, а може би ще го изхвърлят през шлюза или пък му носят лошата новина, че Наоми е мъртва. А може би лошата новина е, че е жива. Сякаш всеки неврон в тялото му, от палците на краката до темето, бе готов да избухне в пламъци. Едва се сдържа да не хукне през вратата по тесния коридор.

— Нека затворникът се представи — нареди един от мъжете.

— Джеймс Холдън. Ама вие едва ли имате чак толкова много затворници. Защото колкото и да виках, никой не се обаждаше, и съм сигурен, че когато ме доведохте тук, мястото бе покрито с прах.

Той прехапа устни и реши да внимава какво говори. Твърде дълго бе сам и изплашен. Нямаше съмнение, че всичко това въздейства на съзнанието му. Ако нищо не се промени, дори и да бе пристигнал душевно здрав на „Хамураби“, скоро можеше да започне да изпитва последствията от изолацията.

— Затворникът се идентифицира като Джеймс Холдън — обяви на висок глас войникът. — Последвайте ме.

Коридорът отвън бе толкова тесен, че двамата пазачи отпред и двамата отзад се движеха като стена. Четиримата се бяха привели леко, телата им бяха по-привикнали от неговото към слабата гравитация. Въпреки теснотията Холдън изпита облекчение, че най-сетне нещо се случва, но заедно с това дойде и тревогата. Пазачите отзад го побутнаха леко да ускори крачка и макар дистанцията до люка да бе едва пет метра, стори му се като цяла вечност.

— Някакви съобщения от „Роси“?

Никой не отговори.

— Какво… аа… всъщност става?

— Ще бъдете евакуиран.

— Евакуиран?

— Част от уговорката за предаване.

— Уговорка за предаване? Вие се предавате? Защо се предавате?

— Изгубихме по политически причини — рече една жена зад него.

Нямаше как да определи със сигурност дали скифът, на който го натовариха, бе същият, с който го прибраха от станцията. Този път имаше само четирима войници, всички в пълно бойно снаряжение. Останалата част от вътрешното пространство бе заета от мъже и жени в стандартни флотски униформи. В началото Холдън си помисли, че са ранени, но като се вгледа внимателно, не откри някой от тях да е пострадал. Изтощението придаваше на лицата им съкрушен вид. Никой дори не си направи труда да предупреди за предстоящото ускорение. Просто изведнъж той почувства как тялото му се притиска в койката. Наоколо марсианците дремеха или бяха потънали в мрачни мисли. Холдън се почеса под пластмасовите белезници, които му бяха поставили, но никой не му направи забележка. Може би това бе добър знак.

Опита се да направи някои бързи изчисления. Ако новата максимална скорост бе колкото на изстреляна граната, значи всеки изминал в път час… ала умората си казваше своето и му бе трудно да се съсредоточи. Ако при него бе ръчният терминал, щеше да се справи с тази задача за броени секунди. Но не смееше да попита за него. Пък и едва ли беше толкова важно.

Спа, събуди се и пак заспа. Отново се събуди, този път от тревожния сигнал на алармата за сближаване. Бяха му нужни няколко секунди, за да осъзнае къде се намира.

Скифът бе толкова малък, че когато екипажът на другия кораб затропа отвън, Холдън можеше да ги чуе. От мястото, където седеше, не се виждаше шлюзът. Първото, което усети, бе лека промяна във въздуха. Замириса на нещо тежко и влажно. После едновременно се появиха четирима непознати. Бяха поясни. Жена с широко лице, набит мъж с изумително бяла брада и още двама по-млади мъже с гладко обръснати глави, които си приличаха като близнаци. Близнаците носеха на раменете си герба с разцепения кръг на СВП. И четиримата имаха пистолети.

„“Бегемот" — досети се Холдън. — Предали са се на „Бегемот“." Странно, наистина.

Един от космопехотинците, все още с боен скафандър, литна към тях. Поясните не показаха никакви признаци на страх. Холдън не можеше да не им се възхити за това.

— Аз съм сержант Александър Вербински — представи се марсианецът. — Беше ми наредено да предам този скиф, екипажа и хората на него съобразно постигнатото споразумение.

Жената и белобрадият мъж се спогледаха. Холдън вече знаеше какво се питат: „Ти ли ще им кажеш да си свалят скафандрите?“. Жената сви рамене.

— Ами хубаво — рече тя. — Добре дошли на борда. Излизайте един по един, а ние ще ви разпределяме, ясно?

— Да, госпожо — отвърна Вербински.

— Корин — обади се един от близнаците. Жената се обърна и видя, че й сочи с брадичка Холдън. — Този е нашият, нали?

Жената кимна.

— А ние ще изведем Холдън — обяви тя.

— Ваша воля — отвърна пехотинецът. По тона му Холдън прецени, че не би имал нищо против да му тегли куршума. Но може би се обаждаше параноята.

Поясните го изведоха през шлюза и по дългата миларова тръба до инженерната палуба на „Бегемот“. Тук ги очакваха десетина души с готови ръчни терминали, очакващи да се заемат с досадната административна работа по разпределяне на капитулиралия противник. Холдън бе преведен през помещението, но не знаеше дали да оценява това като чест.

Жената, която се поклащаше до масивната врата, разделяща инженерния отсек от вътрешната зала, бе твърде млада, за да носи нашивки на капитан. С коса, прибрана на малък кок, тя му напомни на негова учителка на Земята.

— Капитан Па — повика я Корин, както я бе нарекъл един от близнаците. — Държахте да разговаряте незабавно с този човек.

— Капитан Холдън — кимна леко капитан Па. — Добре дошли на борда на „Бегемот“. Имате разрешението ми да се придвижвате свободно на кораба, но сигурно си давате сметка, че това ще стане при определени условия.

Холдън се ококори. Не бе се надявал толкова скоро да получи свободата си. Пък и къде толкова можеше да иде?

— Ами… добре.

— Трябва да сте на разположение за разпит във всеки момент, в който ви повикаме. Без изключение. Не бива да обсъждате случилото се на станцията с когото и да било, освен с мен или с шефа на охраната.

— Знам как да я изключа — заяви Холдън.

На лицето на капитана се изписа изненада.

— Да изключите какво?

— Зная как да накарам протомолекулата да ни изведе от тази патова ситуация — обясни той и продължи с онова, което вече бе разказал на капитан Джаканди. За срещите с Милър, за плана да пренастроят станцията на по-ниско ниво на бдителност, за да може мъртвецът да я отключи. Говореше и се опитваше да запази спокойствие, да изглежда напълно разумен. Реши да пропусне онази част с нашествието и унищожението на цивилизациите, довело до изтребването на създателите на протомолекулата. И без нея всичко звучеше твърде страшно.

Па го слушаше внимателно, лицето й бе безизразна маска. Не беше човек, с когото би искал да играе покер. Изведнъж си спомни, че Наоми му бе обещала да го учи на покер, и гърлото му се сви.

Появи се белобрадият мъж, следван от двама ядосани марсианци.

— Капитане? — обади се поясният, който също едва сдържаше яда си.

— Само минутка, господин Гутмансдотир — отвърна тя, без да откъсва поглед от Холдън. Навярно бе твърде завладяна от разказа, но можеше да го определи само по леко стиснатите й челюсти. — Ще ви обърна внимание, но първо…

— Моят екипаж? — попита Холдън.

— Те са в лазарета за цивилни — информира го Па, а белобрадият мъж се покашля многозначително. — Поставили сме упътвания. Ще ви помоля да ме извините.

— Капитане, с новите затворници пристигна и голяма пратка контрабанда — съобщи Гутмансдотир, като натърти на последната дума. — Помислих си, че ще искате да го знаете, преди новината да стигне до Бика.

Па въздъхна и последва мъжа от охраната. Трябваше да изминат няколко секунди, преди Холдън да осъзнае, че не са го освободили, а забравили. Че е слязъл надолу в списъка с важни неща. Той продължи нататък по коридора до една продълговата платформа с електрокари и се спусна покрай нея, привиквайки с новото странно усещане за тежест. Малко след това започнаха да го болят коленете. Надяваше се, че лазаретът не е далече. Мисълта, че диша един и същ въздух с Наоми, Алекс и Еймъс, му действаше като наркотик.

Ала капитан Па не бе казала точно това. Бе споменала само, че екипажът му е тук. Кой от тях по-точно, трябваше да гадае. Той се опита да ускори ход, но след няколко минути се задъха и трябваше да спре.

Пред него се простираше масивната снага на барабана, цял един свят, обвит в тръба. Отгоре сияеше дългата ивица на изкуственото слънце, която се проточваше чак на два километра, до другата рампа. Малки облачета се рееха под извития таван. Въздухът полепваше по кожата му, топлината се процеждаше през порите, миришеше на разцъфнали ябълкови дръвчета, а откъм вентилационните шахти повяваше хладина. Приличаше малко на продължителна, изкуствено поддържана лятна вечер.

Или на сън. На нечия обречена на провал и неуспех мечта. Красива, ала разпадаща се.

— Капитан Холдън? Мога ли да говоря с вас?

Дребна жена с червеникава коса, сплетена на плитка, и семпъл кафяв комбинезон. От онези улегнали жени на средна възраст, които му напомняха за майките му.

— Името ми е Анушка Воловодова — представи се усмихнато тя. — Но ако искате, казвайте ми Ана.

— А вие ме наричайте Джим — той протегна ръка. Дишането му почти се бе успокоило. Ана се здрависа с него. Не изглеждаше изплашена от репутацията му на „най-опасния човек в Слънчевата система“. — Източноевропейка ли сте?

— Рускиня — отвърна с кимване тя. — Родена съм в Кимри. Но съм московчанка през по-голямата част от живота си. А вие май сте северноамериканец?

— От Монтана. Колективна ферма.

— Чувала съм, че в Монтана е много хубаво.

— Защото не е много населено. Кравите все още са повече от хората.

Ана кимна и дръпна смутено края на ризата си. Холдън имаше чувството, че се опитва да му каже нещо, но не намира сили да започне.

— В Кимри беше същото. То е туристическо място, има езера…

— Ана — прекъсна я любезно Холдън. — Искате ли да ми кажете нещо?

— Искам — потвърди тя. — Моля ви да не разказвате на никого за Клариса и за това, което е направила.

Холдън кимна.

— Добре — съгласи се той. — Но коя е Клариса и какво е направила?

Жената наклони глава.

— Не ви ли казаха?

— Не мисля, че им бях особено симпатичен — оплака се Холдън. — Има ли нещо, което трябва да зная?

— Вижте, малко е объркано. След катастрофата една млада жена на име Мелба нападна вашия кораб — поде Ана. — Това е дълга история, но казано накратко — аз я последвах и се опитах да помогна. Наоми — тя е вашият първи офицер, нали? — беше ранена при атаката. Тежко.

На Холдън му се стори, че цялата вселена се свива в една точка. Наоми е била ранена тежко, докато той се е разхождал из станцията с Милър. Ръцете му затрепериха.

— Къде е тя? — попита, без да уточни дали става въпрос за Наоми, или за жената, от която е пострадала.

— Наоми е тук. Докараха я на „Бегемот“. В лазарета е, на лечебни процедури. Лекарите предполагат, че ще се възстанови. Останалите от вашия екипаж също са тук. Пострадали са преди това. Когато се промени ограничението в скоростта.

— Живи ли са?

— Да — отвърна Ана. — Живи са.

Душата му се изпълни със смесица от облекчение и гняв. Той се олюля и Ана протегна ръка да го подкрепи.

— Коя е тази Мелба и защо е нападнала моя екипаж?

— Това не е истинското й име. Една моя приятелка я познава, познавала е семейството й. Явно е вманиачена на тема Джим Холдън. Името й е Клариса Мао.

Мао.

Тайнствената и могъща Джули. Джули, която бе създадена наново от протомолекулата, като неговия приятел Милър. Джули, която бе наела аудиотехника Коен да хакне системите на неговия кораб, същата тази Джули, чийто образ по-късно той успя да възстанови. Джули, която бе манипулирала всяка подробност от неговия живот през последната година само за да ги прекара през Пръстена и да ги доведе на станцията.

Оказа се, че изобщо не е била Джули.

— Тя не е добре — говореше Ана, — но мисля, че би могла да се поправи. Ако има време. Но ако я убият…

— Къде е Наоми? Знаете ли къде са я настанили?

— Зная — кимна Ана. И после: — Съжалявам. Вероятно съм твърде погълната от своите проблеми. Искате ли да ви отведа при нея?

— Ако обичате — каза Холдън.

След петнайсетина минути се озоваха в малко помещение в лазарета, което бе заделено за неговото семейство. Наоми лежеше върху една подвижна носилка, едната й ръка бе пристегната в надуваема шина. Лицето й бе подпухнало и набраздено. В първия момент от очите му рукнаха сълзи и той не можа да заговори. Сетне го изпълни гняв и жажда да убива. Това не беше бедствие. Не беше злополука. Някой й го бе сторил съвсем преднамерено.

Тя го видя и се усмихна нежно.

— Здравей — рече. Миг по-късно той се озова до нея и стисна ръката й. Гърлото му все още бе твърде свито, за да може да проговори. В очите на Наоми също имаше сълзи, но не и гняв. Изненадващо, но почувства благодарност за това.

— Ана — кимна за поздрав Наоми. Изглеждаше доволна, че я вижда, и това бе добро начало. — Джим, запозна ли се с Ана? Тя ме спаси от онази психопатка с механобота.

— Нас също, предполагам — обади се Еймъс. — Така че, благодарности, червенокоске. Май съм ти длъжник.

Трябваше да минат няколко секунди, преди Холдън да осъзнае, че „червенокоската“ е Ана. Тя също изглеждаше изненадана.

— Радвам се, че можах да ви помогна. Мисля че извадихме късмет. Нещата бяха на косъм.

— Приеми, че ти е длъжник — посъветва я Алекс. — А като разбереш за какво го бива най-много, може да си уредите сметките.

— Задник — ядоса се Еймъс и запокити по него възглавницата.

— Благодаря ви — каза Холдън. — Щом сте ги спасили, аз съм ви вечен длъжник.

— Радвам се, че успях да помогна — повтори тя. Сетне се обърна към Наоми: — Изглеждаш доста по-добре от последния път, когато те видях.

— Е, оправям се по малко — подсмихна се Наоми. Тя опипа ранената си ръка и лицето й се изкриви от болка. — Ще видим колко ще е подвижна, като зараснат костите.

Ана кимна и й се усмихна, но после усмивката й изчезна.

— Джим? Извинявайте, но все още искам да разговарям с вас. Може ли насаме?

— Не. Не се надявах, че ще видя отново тези хора. Оставам тук. Ако искате да разговаряте с мен, давайте.

Ана плъзна поглед по лицата на присъстващите. Очевидно се готвеше да помоли за нещо.

— Имам една молба — рече тя.

— Каквото и да е — отвърна, без да се замисли, Еймъс и приседна в леглото. Холдън си даваше сметка, че Ана не знае, че трябва да приеме предложението му буквално. Дано проповедникът да не очакваше от него да убие някого, защото щеше да го направи.

— Стига да можем — добави Алекс — смятайте го за изпълнено.

Еймъс кимна.

Ана извърна очи към Холдън.

— Разговарях с шефа на охраната и той се съгласи да запази в тайна признанието на Клариса. За стореното от нея. Моля ви вие също да си мълчите.

Холдън се намръщи, но не отговори.

— Защо? — попита Наоми.

— Ами… — поде Ана. — Заради Джеймс Холдън. Известен е с това, че обявява разни неща…

— Не защо молиш нас — поправи я Наоми. — Защо не искаш хората да го знаят?

Ана кимна.

— Ако се разчуе, като се има предвид положението, в което се намираме, може да я екзекутират.

— Няма нищо лошо — бе коментарът на Холдън.

— Сигурно си го заслужава — подхвърли Еймъс.

Ана стисна силно ръце и кимна. Не че е съгласна с тях, а че е чула репликите. И че ги разбира.

— Искам да й простите — продължи тя. — Ако не за друго, просто като услуга за мен. Казахте, че мога да разчитам на вас. Това очаквам в замяна.

Еймъс въздъхна. Алекс бе повдигнал вежди.

— Защо? — попита Наоми с неочаквано спокоен глас.

Ана стисна устни.

— Тя не е лоша по природа. Предполагам, че Клариса е направила това от обич. Малко странна обич, но все пак обич. И ако умре, няма да има никаква надежда за нея. А аз имам нужда да й дам надежда.

Холдън забеляза как лицето на Наоми се изкриви от внезапна болка. Тя опъна крайчеца на устните и зъбите й се показаха. Шепотът й бе тих, ала го чуха всички. Джим я стисна за ръката и усети костите под изтънялата плът.

— Добре — рече Наоми. — Ще пазим мълчание.

В гърдите му забушува гняв. Вече не изпитваше затруднение да говори.

— Не и аз — заяви Холдън. — Става въпрос за един напълно побъркан член на клана Мао — хората, които на два пъти се опитаха да изтребят всичко живо в нашата Слънчева система. За жена, която ни е последвала чак тук, отвъд Пръстена, и се е опитала да ни убие. Да убие и вас. Тя взриви кораб, пълен с невинни хора, и направи така, че да изляза виновен за това. Кой знае още колко хора е убила? Ако ООН реши да я изхвърли през шлюза, по дяволите, аз ще съм първият, който ще натисне копчето.

Настъпи продължителна тишина. Лицето на Ана видимо помръкна. Алекс внезапно се изкиска и всички извърнаха поглед към него.

— Ами да — заговори той. — Искам да кажа, Наоми все пак само яде бой. Би могла да си го върне на тази Клариса, зная, че може. Но виж, когато момичето на капитана е пострадало. Тогава той е истинската жертва.

В помещението отново настъпи мълчание, сякаш изведнъж всички бяха спрели да дишат. Лицето на Холдън се наля с кръв, ушите му станаха алени. Това беше омраза, гняв и болка. Умът му сякаш превключи на нови обороти, желанието да удари Алекс бе по-силно от всичко.

И тогава внезапно разбра какво казва Алекс, видя, че Наоми го гледа внимателно, и всичко се стопи в миг. „Защо“ — искаше да попита, но нямаше значение. Наоми — тя бе взела решението. Това не беше неговото отмъщение.

Едва сега усети, че е напълно опустошен. Изтощен докрай. Искаше да се свие на пода, някъде, където няма хора, и да спи седмици наред. Опита се да се усмихне.

— Брей — въздъхна накрая. — Понякога съм страшен копелдак.

— Не — обади се Еймъс. — Не си само ти. Аз също бих удушил с голи ръце тази Клариса заради номера, който ни сви. Но червенокоската ни помоли да я оставим на мира и щом Наоми е съгласна, бройте и мен.

— Не ме разбирайте погрешно — обърна се Холдън към Ана с хладен глас. — Никога няма да простя на тази жена за това, което направи. Никога. Но съм съгласен да я предадат на ООН, за да ви върна дължимото и защото Наоми е на същото мнение.

— Благодаря ви — кимна Ана.

— Ако нещата се променят, червенокоске — подсмихна се Еймъс, — бъди така добра да ни информираш. С радост ще й светя масълцето.