Джеймс С. А. Кори
Вратата на Абадон (30)

29.
Бика

Истината е, че разстоянието винаги се измерва с време. Това не беше от онези теми, над които обикновено разсъждаваше Бика, но принудителната физическа неподвижност вършеше странни неща със съзнанието му. Дори във вихъра на постоянно редящи се събития, разговори и координиране на действия и намръщени погледи от докторката, той усещаше, че част от ума му съществува в някакъв свой свят на пълна свобода. Странно място, където идеите продължаваха да извират, като тази за измерване на разстоянията с време.

Преди векове плаването през Атлантика е отнемало месеци. Имаше едно градче в Ню Мексико на име Колела, където, според разказите, на някакви древни първопроходци в Америка им се строшили колелата на каруците и те решили, че ще е по-лесно да пуснат корени там, отколкото да се опитат да ги поправят. С напредване на технологиите месеците се превръщали в седмици, а те в дни и часове. Вън от гравитационния кладенец, където машините се освободили от тиранията на въздушното триене и гравитацията, ефектът бил дори по-голям. При подходящи орбити пътешествието от Луната до Марс можеше да отнеме само дванайсет дни. Полетът от Сатурн до Церера — няколко месеца. Но тъй като дори там те все още носеха примитивните си мозъци, еволюирали из полетата на праисторическа Африка, всички все още разсъждаваха за това колко е далече. От Сатурн до Церера за няколко месеца. От Луната до Марс за няколко дни. Разстоянието е време и те не можеха да го преодолеят.

Бавната зона бе променила това. Достатъчно бе да погледнеш монитора, където земни и марсиански кораби бяха скупчени безпомощно — като шепа грахови зърна, хвърлени в купа. Те се носеха заедно, събираха се и се раздалечаваха, заемайки своите места на принудителната орбита около зловещата станция. Сравнени с нейните размери те изглеждаха миниатюрни. Но и между тях и Пръстена разстоянието беше време, а времето означаваше гибел.

Със совалка от най-далечния кораб до „Бегемот“ щеше да се лети два дена, стига максималната скорост да не е спаднала до нулата. Човешката вселена се бе смалила и продължаваше да се свива. С всяка дума, чута от говорителите, с всяка промяна на мониторите Бика се изпълваше с нова увереност, че планът му може да сработи. Огромните разстояния, странният космос и непознатата опасност караха всички оцелели да са на ръба на нервното изтощение. Изпитваха желание да се върнат у дома, да се съберат заедно, да се приберат в селцето. Инстинктите говореха в противовес на войната и докато те набираха сила, докато отговорът на сполетялата ги трагедия бе да опрат гърбове едни в други и да се погрижат за пострадалите, мъката и скръбта нямаше да прераснат в насилие.

През екрана премина зелена лента, после синя и след това се появи Моника Стюарт, с професионална усмивка на лицето. Изглеждаше уморена, отрезвяла, по-човешка. Лице, което хората познаваха. С което се чувстваха спокойни.

— Дами и господа — поде тя. — Добре дошли на първото открито предаване на Радио „Свободна бавна зона“, което се излъчва от нашия офис тук, на борда на кораба на СВП „Бегемот“. Аз съм гражданин на Земята и цивилна, но се надявам, че програмата ни ще е полезна за всички нас в това кризисно време. Освен че ще ви запознаваме с всички незасекретени новини и сведения, ще правим интервюта с членове на командния състав на корабите и с изтъкнати политици от „Принц Томас“ и ще организираме музикални изпълнения на живо. За нас е чест да представим нашия първи гост Хектор Кортес.

На екрана се появи втори прозорец, на който се виждаше свещеникът. Ако питаха Бика, човекът изглеждаше доста неестествено с тези излъскани до блясък зъби и ослепително бяла коса.

— Отче Кортес — започна Моника Стюарт. — Вие помагахте при спасителните операции на „Принц Томас“, нали?

За един кратък миг изглеждаше, че преподобният не я е чул. Сетне на лицето му изгря усмивка.

— Така е — рече той. — Права сте, Моника, но скромността не ми позволява… не ми позволява…

Бика изключи предаването. Това му стигаше. Но може би беше по-добро от нищо.

Марсианската фрегата „Кавалер“, сега под командването на втори лейтенант на име Скупски, бе изключила реактора си и прехвърляше оцелелия екипаж и припасите на „Бегемот“. „Принц Томас“ се бе съгласил да транспортира ранените, медицинския екип и всички останали цивилни — поети, свещеници и политици. Включително и споменатия Хектор Кортес. Това бе начало, но и то му стигаше. Ако продължават да прииждат, скоро „Бегемот“ ще се превърне в остров на спокойствието и сигурността, от какъвто толкова много се нуждаят сега. Радиопредаването може да стане глас и лице на растящото умиротворение. Трябва да поговори с Моника Стюарт за това. Може би биха могли да организират масова заупокойна служба за загиналите. Съвет от представители на всички страни, които да разработят план за евакуация и да започнат прехвърлянето на хората обратно през Пръстена. Само че след наложената внезапна забрана за високи скорости те бяха изгубили всички кораби за дълги полети. Дори Пръстенът сега бе прекалено далече от тях.

Ръчният му терминал изписука и той се сепна. Пред вратата на стаята му се чу висок женски глас, после друг, мъжки. Бика предположи, че това е някой от спешните екипи, бързащ да помогне на изпаднал в беда. Помисли си, че и той е като този екип, но работата му е на друго ниво. Размърда пръсти и прие повикването. На екранчето се появи Серж.

— Как е? — попита той.

— Чудесно се справям — отвърна Бика. — Какво става?

— Марс. Пипнали са го. Връщат го обратно жив.

Бика инстинктивно понечи да седне. Ала не успя.

— Холдън? — попита той.

— Кой друг, а? Качили са го на един скиф, който пълзи назад към „Хамураби“. Ще стигне там до няколко часа.

— Не — настоя Бика. — Трябва да го докарат тук.

Серж вдигна ръка в знак на потвърждение, но изражението му оставаше скептично.

— Което си е право, но не виждам как да стане.

Някъде в долната част на тялото му раздуващите се крачоли се пълнеха периодично с въздух, за да изтласкват кръвта и лимфата по съдовете, след като тялото му не беше в състояние да го прави. Не ги усещаше, само чуваше свистенето им. Ако се подпалят, също нищо няма да усети. В душата му се надигна дълбок, атавистичен страх и той за сетен път прокле лошия си късмет. Вдигна ръка и притисна с длан основата на носа си.

— Добре — рече. — Ще видя какво мога да направя. Сам какво мисли за проекта?

— Под нейно ръководство са демонтирали електромагнитните оръдия и в момента свалят допълнителните торпедни апарати, но капитанът научи за това и изпадна в пристъп на ярост.

— Е, такива неща се случват от време на време — промърмори Бика. — Май и за това ще трябва аз да се погрижа. Нещо друго?

— Мисля, че засега и това ти стига. Поеми си дъх, останалото от нас, съгласен? Не е необходимо да вършиш всичко сам.

— Все нещо трябва да направя — възрази Бика. — Ще държим връзка.

Напрегнати, приглушени гласове нахлуха отново в съзнанието му. Бика вдигна поглед към синкавата стена до леглото, за което бе прикован.

Холдън се бе завърнал. Не бяха го убили. Ако имаше нещо, което можеше да заплаши крехката конструкция, която се опитваше да вдигне, то бе борбата кой ще държи топките на Холдън над горящия спиртник.

Бика се почеса по рамото, по-скоро за да усети нещо, отколкото защото го сърбеше. Според правилника трябваше да го разпитат, да го задържат в ареста и да започнат преговори за екстрадиране с разследващите инцидента със „Сенг Ун“. Бика бе готов да се обзаложи, че ще го пребият до смърт и ще го изхвърлят навън. Твърде много невинни жертви тежаха на съвестта на този човек.

Време беше да се опита отново да се свърже с „Росинант“. Може би този път ще му отговорят. От катастрофата насам корабът мълчеше. Една от възможните причини бе повреда на системите за комуникация, но не беше изключено и да е някакъв политически ход или да са мъртви. Той изпрати заявка за връзка и зачака без особена надежда да му отговорят.

По-късно, когато напуснат Пръстена, хората могат да спорят за правосъдие колкото им душа иска. Но в този момент Бика имаше нужда да работят заедно. Може би ако успее…

Въпреки очакванията му той получи потвърждение за връзка. На екрана се появи жена, която Бика не познаваше. Бледа кожа, червеникава, свободно рееща се коса. Размазаното петно на бузата й можеше да е от кръв.

— Да — каза жената. — Ало? Кой е отсреща? Можете ли да ни помогнете?

— Името ми е Карлос Бака — представи се той, докато бързаше да овладее изненадата си. — Аз съм шеф на службата за охрана на „Бегемот“. И мисля, че бих могъл да ви помогна.

— О, слава на Бога! — възкликна жената.

— Какво ще кажете да ми обясните първо какво е положението там?

— Казвам се Ана Воловодова и тук успяхме да задържим една жена, която се опита да избие екипажа на „Росинант“. Използвах успокоителни от аптечката, тъй като нямам достъп до лазарета. Завързах я за креслото. Освен това мисля, че тя е взривила „Сенг Ун“.

Бика скръсти ръце.

— Защо не ми разкажете по-подробно? — попита той.

* * *

Капитан Джаканди бе възрастна жена с посребрена коса и непоколебимо отношение на стар военен кадър, което Бика уважаваше, макар да не му харесваше.

— Все още нямам заповед за освобождение на затворника — заяви капитан Джаканди. — А не мисля, че е възможно да го получа. Става въпрос за обозримото бъдеще.

— Разполагам със совалка, готова да прибере екипажа му и жената, която той обвини за саботажите — отвърна Бика. — И доколкото знам, при вас има поне двайсетина души, готови да се прехвърлят на нашия кораб веднага щом завъртим барабана.

Джаканди кимна веднъж, потвърждавайки думите му, без обаче да е впечатлена от тях. Бика сплете пръсти и ги стисна, докато кокалчетата му побеляха, но се стараеше това да остане извън обсега на камерата.

— Най-добре ще е за всички нас, ако се съберем заедно — рече той. — Ще разполагаме с общи запаси и ресурси и ще можем да планираме бъдещите си действия. Ако нямате совалки, ще уредя да транспортират и вашия екипаж. Тук имаме предостатъчно място.

— Съгласна съм, че ще е по-добре, ако имаме общо командване — потвърди Джаканди. — Ако предлагате да предадете „Бегемот“, готова съм да поема контрола и отговорността.

— Не съм споменавал подобно нещо.

— Така си и мислех.

— Господин Бака — извика Ашфорд от вратата. Бика вдигна ръка в жест да почака малко.

— Има някои неща, които трябва да бъдат обсъдени — продължи той. — При цялото ми уважение към вас и поста, който заемате, сигурен съм, че ще намерим начин да разрешим проблемите си заедно.

На лицето й се четеше съмнение в думите му.

— Ще държим връзка — добави Бика и прекъсна разговора. Толкова по въпроса за приятната част от деня. Ашфорд се бе придърпал през вратата и сега висеше близо до краката на Бика. Изглеждаше ядосан, но по различен начин. Нямаше я добре познатата предпазливост и пресметливост. Изражението му говореше за сдържан гняв. „Хората лесно полудяват от мъка“ — помисли си Бика. Мъката, вината и чувството за непълноценност влошават нещата още повече.

Може би дори ги прекършват.

На вратата се появи Па и последва Ашфорд. След нея влезе докторката, после Серж и Макондо. Тясното помещение внезапно се изпълни с хора.

— Господин Бака — повтори Ашфорд сякаш ядеше всеки звук. — Научих, че сте дали заповед да бъде разоръжен корабът. Това вярно ли е?

— Да се разоръжи корабът? — повтори Бика и погледна към доктор Стърлинг. Лицето й оставаше неразгадаемо и изопнато. — Помолих Сам да демонтират електромагнитното оръдие, за да може да завъртим барабана.

— И сте го направили без мое разрешение.

— Разрешение за какво?

Лицето на Ашфорд внезапно пребледня.

— Електромагнитните оръдия са основен компонент от защитата на този кораб.

— Не и ако не функционират — възрази Бика. — Помолих я да разглобят и системата за водна преработка. Да я монтират под деветдесет градуса спрямо сегашното й положение, за да може да използва въртенето. Искате ли да изброявам и всички останали системи, които в момента не функционират, или ви е грижа само за оръдията?

— Научих също, че сте позволили на хора, които не са от СВП, да получат достъп до комуникационните канали на кораба. Хора от Земята. От Марс. На тези същите, заради които дойдохме тук да браним нашите интереси.

— За това ли дойдохме тук? — попита Бика. Не прозвуча като отричане на обвиненията, дори бе по-скоро признание. Сякаш Бика нямаше какво да крие.

— Ами вражеските военнослужещи? Тях също ще ли пуснете на кораба?

Па изглеждаше съгласна с думите на капитана. Стоеше зад него, без да се обажда, с неразгадаемо изражение. Бика не знаеше със сигурност какви са отношенията между двамата, но ако между тях бушуваше някаква скрита война за власт и надмощие, той бе сигурен на чия страна ще застане. Ето защо реши да рискува и да не споменава участието й.

— Да, опитвам се да събера тук всички, които мога. Това е хуманитарна помощ и съчувствие към пострадалите. Има го в правилниците. Дори един начинаещ капитан щеше да го знае.

Па неволно трепна.

— Господин Бака, вие сте надхвърлили правомощията си. От този момент отменям всички издадени от вас заповеди. Освобождавам ви от заемания пост и ще издам нареждане да бъдете поставен в медицинска кома, докато не дойде време за евакуация.

— Няма да стане, мамицата му — промълви Бика. Това не бяха думите, които искаше да каже, беше ги произнесъл машинално. Те сякаш увиснаха между тях.

— Въпросът не подлежи на обсъждане — заяви Ашфорд.

— Дяволски сте прав, че не подлежи — тросна се Бика. — Причината вие да сте капитан на тази мисия е, че според Фред Джонсън хората нямаше да се чувстват удобно, ако поясен кораб се командва от землянин. Получихте тази служба, защото целувахте подходящите политически задници. И знаете ли какво? Толкова по-добре, че стана така. Надявам се кариерата ви да литне като някоя шибана ракета. Па може да е тук по същата причина. Но има глава с необходимите размери и поне нейната не изглежда празна.

— Това е расистка обида — опита се да го прекъсне Ашфорд. — И вие ще…

— Аз съм тук, защото им трябваше някой, който да свърши работата, а те знаеха, че вие ще я омацате. Което и стана. Но аз ще ви измъкна оттук, ще направя така, че Фред да не се срами за постъпките ни, а вие няма да ми се пречкате, ясно ли ви е, дребен заядлив копелдак?

— Достатъчно, господин Бака. Аз…

— Знаеш, че е вярно — извърна той поглед към Па. Лицето й остана затворено. — Той не е способен да взема правилни решения. И друг път си била свидетел. Знаеш…

— Господин Бака, никой не ви е разрешил да се обръщате към моята заместничка…

— … какви решения взема. Той ще ги прати обратно на корабите дори ако това означава, че ще умрат невинни хора…

— … вие сте освободен от…

— … не той ги е канил да идват тук. Положението ще стане…

— … да мълчите. Не съм ви дал разрешение…

— … още по-взривоопасно и някой…

— … да разговаряте с хора от моя екип. Нареждам ви да…

— … изгуби самоконтрол, може всички да…

— … замълчите! — извика Ашфорд и лицето му се изкриви от гняв. Той блъсна с юмрук рамката на леглото, пресегна се и улови Бика, сетне го разтърси силно, за да го накара да замълчи. — Казах ти да млъкнеш!

От силното дърпане ремъците се разкопчаха. Бика почувства остра болка, сякаш някой бе забол отвертка в тила му. Той се опита да избута капитана назад, но нямаше на какво да се опре. Юмруците му се удариха в нещо твърдо — масата, стената, кой знае какво. Хората наоколо викаха. Безчувственото му тяло се завъртя във въздуха, задържано от тръбички и катетри.

Когато светът започна да се връща към нормалното, той се намираше под четирийсет и пет градуса спрямо масата, с обърната надолу глава. Па и Макондо бяха уловили Ашфорд за ръцете, пръстите на капитана бяха сгърчени като лапи на хищник. Серж се бе опрял на стената, готов да се хвърли, стига да разбере в каква посока.

До него се приближи доктор Стърлинг, завъртя го с опитни движения и го насочи обратно към леглото.

— Бих искала да ви помоля да не се нахвърляте върху пациент с травмиран гръбначен стълб — произнесе тя, без да спира да работи, — защото това ме кара да се чувствам ужасно неудобно.

Нов кошмарен пристъп на болка прониза врата му, докато лекарката закопчаваше ремъците. Нямаше представа от коя част на тялото му произхожда. Па гледаше към него и той се опита да говори със спокоен глас.

— Вече оплескахме два пъти нещата. Минахме през Пръстена и позволихме на войници да слязат на станцията. Не бива да допускаме трета грешка. Трябва да съберем всички и това да стане тук.

— Опасни неща говориш, господинчо — озъби се Ашфорд.

— Не мога да съм капитан — продължи Бика. — Дори и да не бях прикован към това легло, аз съм землянин. Капитанът трябва да е поясен. Фред беше прав за това.

Ашфорд освободи ръцете си от Па и Макондо и се опря на стената, докато си закопчаваше ръкавите.

— Докторе, поставете господин Бака в медицинска кома. Това е заповед!

— Серж — заговори Бика. — Искам да задържиш капитан Ашфорд под арест. Още сега!

Никой не помръдваше. Серж се почеса по тила и звукът се чу в смълчаната стая. Па бе зареяла поглед някъде встрани с мрачно и ядосано изражение. Ашфорд я изгледа с присвити очи. Когато заговори, гласът й бе лишен от емоции.

— Серж. Чу ли какво ти нарежда началникът?

— Това е бунт — сепна се Ашфорд. — Ще си получите заслуженото.

— Ако обичате, последвайте ни — каза Серж. Макондо хвана отново Ашфорд за ръката и тримата напуснаха помещението. Па остана до стената, уловена за един от ремъците, докато докторката връщаше на място катетрите и тръбичките и мърмореше недоволно под нос. Бика не усещаше докосванията на пръстите й.

Най-сетне лекарката приключи и напусна помещението, вратата се затвори зад нея. Близо минута никой не заговори.

— Изглежда, мнението ти относно идеята за бунта е претърпяло промени — подхвърли Бика.

— Има нещо такова — отвърна Па и въздъхна. — Той не разсъждава трезво. И пие твърде много.

— Но взе решение, което ни доведе дотук. Може да сложи името си под всички смъртни актове на жертвите от корабите.

— Не мисля, че гледа на нещата по този начин. Но полага големи усилия да не ги вижда така. И твърде често греши. Струва ми се, че… нещо с него не е наред.

— Щеше да е по-лесно, ако му се бе случил някой инцидент.

Па едва се усмихна.

— Не съм се променила чак толкова, господин Бака.

— Не съм и очаквал. Но трябваше да го кажа.

— Да се съсредоточим върху въпроса как да спасим хората, а после и как да ги приберем у дома — предложи тя. — Хубава кариера бях подхванала. Жалко, че свърши така.

— Може и да е така — отбеляза Бика. — Но нали не си дошла тук за медали? А за да свършиш каквото е правилно.

Усмивката й бе едва забележима.

— Надявах се и на двете.

— Няма нищо лошо в някоя малка проява на оптимизъм, стига това да не се превръща в политика. Ще продължавам да упорствам да събера всички на „Бегемот“.

— Но без оръжия — освен нашите — подчерта тя. — Ще приемаме всички желаещи, ала това не значи да пуснем на кораба въоръжени сили.

— Вече е направено — отвърна Бика.

Па затвори очи. Беше му толкова лесно да забрави колко по-млада е от него. Това бе четвъртото й пътуване, но можеше и да е второто. Бика се опита да си спомни как ли би се почувствал на нейните години, ако му се наложеше да свали своя законен капитан. Вероятно би бил ужасно изплашен.

— Постъпи правилно — рече й той.

— Длъжен си да го кажеш. Нали те подкрепих.

Бика кимна.

— Аз също направих каквото бе нужно. Благодаря ти за подкрепата, капитане. Бъди сигурна, че ще ти върна услугата веднага щом седнеш в онова голямо кресло.

— Не сме приятели — припомни му тя.

— Не е необходимо, стига да си вършим работата.