Джеймс С. А. Кори
Вратата на Абадон (23)

22.
Холдън

— Брей — прошепна Холдън, — наистина не ми се щеше да правя това.

Звукът отекна глухо в шлема, конкурирайки се единствено с пращенето от радиовръзката.

— Опитах се да те разубедя — отвърна Наоми, и нейният глас бе изкривен от миниатюрните говорители.

— Извинявай, не знаех, че си ме слушала.

— Ах — въздъхна тя. — Каква ирония.

Холдън откъсна очи от бавно нарастващата сфера, която всъщност бе неговата цел, и се завъртя да погледне към „Росинант“ зад него. Не можа да го види, докато Алекс не задейства един от маневрените двигатели и отделеният парен облак не отрази част от синкавото сияние на сферата. Според датчика на скафандъра „Роси“ бе на трийсет хиляди километра — два пъти по-голямо разстояние от това, на което можеха да са двама души на Земята — и продължаваше да се отдалечава. А той беше тук, насред пространството, с вакуумен скафандър и еднократна раница за работа в открития космос, в която имаше гориво за още пет минути полет под тяга. Беше изгорил една минута, докато ускоряваше към сферата. Изгори втора, за да забави скоростта, когато стигна тук. Оставаше му достатъчно да отлети обратно на „Роси“, когато приключи.

Оптимизъм, изразен като резерви от делта V.

Кораби от три флотилии бяха започнали да навлизат през Пръстена още преди да поеме на това пътешествие. В момента „Роси“ бе защитен от тях единствено благодарение на ограничението на скоростта в бавната зона. Той се носеше малко под тази скорост, за да държи преследвачите си на максимално разстояние. Разполагаха със сфера с диаметър милиони километри, в която да играят тази игра на криеница, без дори да посещават зоната, маркирана от порталите. Самите портали имаха поне петдесет хиляди километра пусто пространство помежду си, но самата мисъл да напуснат бавната зона и да се отправят към лишеното от звезди небе отвъд го караше да настръхне. Двамата с Наоми се съгласиха, че това ще е крайно решение.

Стига никой да не изстреля балистично оръжие, „Роси“ щеше да бъде в безопасност в тези петстотин квадрилиона квадратни километра, из които да маневрира.

Холдън се завъртя отново, като използва два четвъртсекундни струйни тласъка на раницата, и измери разстоянието до сферата. Все още му оставаха часове. Минутното ускорение, към което бе прибягнал в началото, му бе осигурило бавно пълзене от астрономическа гледна точка, а „Роси“ бе застанал в относителна неподвижност, преди да го напусне. В раницата за РОК нямаше достатъчно „сокче“, за да издържи, в случай че корабът го бе изстрелял с максимално допустимата скорост на бавната зона.

Отпред, насред лишената от звезди чернилка, го очакваше синята сфера.

Ако учените бяха прави в преценките си за това, преди колко време Феба е била пленена от Сатурн, сферата беше чакала два милиарда години, за да премине някой точно през този портал. Но в последно време странните събития, свързани с протомолекулата и Пръстена, караха Холдън да се чуди дали предположенията му относно нейното възникване не са изцяло погрешни.

„Протоген“ бе дал название на протомолекулата и бе решил, че тя е инструмент, целящ да промени дефиницията какво е да си човек. Жул-Пиер Мао я бе сметнал за оръжие. Тя убиваше хора, и следователно бе точно това. Но радиацията също убива хора, а никой не нарича рентгеновия апарат оръжие. Холдън започваше да си мисли, че те всички приличат на маймуни, играещи си с микровълнова печка. Натискаш копче, вътре блясва светлина, значи служи за осветление. Натискаш друго копче, пъхаш ръка вътре, тя изгаря, значи е оръжие. Ако се научиш да отваряш и затваряш вратичката, става за скривалище. Но никога няма да разбереш за какво всъщност е предназначена, нито пък ще схванеш теоретичните основи на които се гради. Нито една маймуна не е размразявала някога храна в микровълнова печка.

Маймуни, които ръчкат с пръст метална кутия и се опитват да познаят за какво служи. Холдън не знаеше дали в техния случай кутията би искала да я ръчкат, но дори това водеше до нови предположения. Милър приличаше на човек, той е бил човек, така че бе естествено да смята, че има човешки мотиви. Милър искаше да общува. Искаше Холдън да узнае или да направи нещо. Но дали Холдън не придаваше човешки измерения на поведението му, зад което стоеше нещо далеч по-странно?

Представи си как каца на станцията и Милър казва: „Джеймс Холдън, ти си единственото същество във вселената с необходимия биохимичен състав, за да бъде изработено хиперпространствено гориво!“ След което го натиква в една чуждоземна центрофуга.

— Всичко наред ли е? — попита Наоми, чула смеха му.

— Продължавам да си мисля колко невероятно глупаво е всичко това. Защо ли не ти позволих да ме разубедиш?

— Щеше да се получи, ако ми беше дал още няколко часа. Искаш ли да дойдем и да те приберем?

— Не. Върнете ли ме, никога повече няма да събера кураж да го направя. Как са нещата при вас?

— Флотилиите навлязоха с по около двайсетина кораба, повечето тежък клас. Алекс все още изчислява как да изстреляме торпедо, което да лети точно под горната граница на скоростта. Предполагаме, че на другите кораби се занимават със същото. Досега още никой не е стрелял по нас.

— Дали пък твоите протести в подкрепа на моята невинност не са дали резултат?

— Може би — отвърна тя. — От флота на пресечен курс с теб бяха изстреляни два малки съда. „Роси“ ги определи като десантни скифове.

— По дяволите, нима пращат след мен космопехотинци?

— Придържат се към ограничението на скоростта, но според „Роси“ ще успееш да се спуснеш на станцията, преди да те застигнат. Съвсем малко преди това.

— Проклятие — изруга Холдън. — Моля се само да има врата.

— Изгубиха земния скиф. Другият е марсиански. Може пък там да е и Боби. Тя ще се погрижи останалите да са мили с теб.

— Не — възрази Холдън. — Точно тези ще са ми най-ядосани.

След като научи, че космопехотинците го преследват, той непрестанно имаше неприятно усещане в тила, което скоро премина в сърбеж. Ала тъй като беше затворен в космически скафандър, не можеше да направи нищо по въпроса, освен да търпи.

— Има и една добра новина. Моника и екипът й се прехвърлят на „Бегемот“.

— Ти не я харесваше.

— Не особено.

— Защо?

— Работата й е да се рови в стари неща — отвърна Наоми престорено безгрижно, за да прикрие тревогата си. — А когато се ровиш, рано или късно стигаш до бъркотии като тази.

* * *

Когато Холдън бе на девет, умря Руфус, семейният лабрадор. Беше вече порасъл, когато Холдън се роди, и той го помнеше единствено като голяма черна топка от скимтяща обич. Едно от първите му прохождания бе със стисната в юмручето козина от кучето. Беше обикалял двора на фермата им в Монтана под единствената опека на Руфус. Холдън бе обичал кучето с онази простичка и всеотдайна любов, каквато могат да изпитват само децата и кучетата.

Но когато стана на девет, Руфус бе на петнайсет и доста стар за едно толкова едро куче. Постепенно животът му се забави. Престана да бяга с Холдън и едва успяваше да подтичва, за да го догони, а след това постепенно походката му стана по-бавна. Спря да яде. Една нощ тупна на хълбок до решетката на печката и задиша тежко. Мама Елиса му каза, че Руфус вероятно няма да доживее до сутринта, а дори и да изкара, ще трябва да повикат ветеринарен лекар. Холдън през сълзи обеща да остане до кучето през цялата нощ. През първите няколко часа държеше главата на Руфус в скута си и хлипаше, а кучето се мъчеше да диша и от време на време помахваше сърцераздирателно с опашка.

Но на третия час, въпреки желанието и добрите намерения, взе да му доскучава.

Това бе урок, който никога не забрави. Хората разполагат с ограничено количество емоционална енергия. Колкото и напрегната да е ситуацията, колкото и силни да са чувствата, невъзможно е вечно да се поддържа висок емоционален заряд. В края на краищата се изтощаваш и искаш всичко това да свърши.

През първите часове, докато се носеше към синята станция, Холдън изпитваше благоговение и страх пред празното пространство наоколо. Боеше се от това, което би могла да поиска от него протомулекулата, от преследващите го космопехотинци, кореше се, че е направил погрешен избор и когато пристигне, няма да завари никого на станцията. А най-вече се страхуваше, че никога вече няма да види Наоми и своя екипаж.

Но след като прекара четири часа сам в скафандъра и единствената светлина бе синята точка отпред, взе да му се струва, че се намира в дълъг тунел и постепенно наближава изхода. Човешкият ум не се справя добре с безкрайните пространства. Той иска стени, хоризонти, граници. Ако е нужно, готов е да ги създаде.

Скафандърът изписука, за да му напомни, че е време да добави малко кислород. Той извади резервната бутилка от мрежата, прикачена за раницата, и я постави на мястото на предишната. Индикаторът на визьорния дисплей се покатери обратно до четири часа и замря. Следващото попълване на запасите щеше да е на станцията или когато е в ръцете на марсианците.

По един или друг начин той скоро вече нямаше да е сам и това го накара да изпита облекчение. Интересно какво ли биха си помислили неговите майки за това, дали щяха да одобрят избора, който бе направил, запита се как би могъл да уреди децата му също да имат кучета, след като Наоми не би могла да живее долу в гравитационния кладенец. Мислите му постепенно се унесоха, а заедно с тях и съзнанието му.

* * *

Събуди се от ниско настойчиво бръмчене и в продължение на няколко секунди размахва ръце в празното пространство, опитвайки се да изключи алармата. Когато най-сетне отвори слепналите си от гурели очи, той видя, че на дисплея премигва предупреждение за сближаване. По някакъв начин бе проспал последния етап и сега до станцията оставаха само няколко километра.

Тя изплува от далечината като леко извита стена от син метал, сияеща с вътрешна светлина. Нямаше данни за радиационни лъчения, така че това, което причиняваше сиянието, не се отчиташе като заплаха от неговия костюм. Траекторията, изчислена за него от Алекс, бе очертана на дисплея чак до момента, в който ще трябва да премине към своя едноминутен спирачен режим. Размахването на ръце при пробуждането бе завъртяло съвсем леко тялото му и полетната програма го подканяше да извърши съответните корекции. Тъй като се доверяваше напълно на Алекс по въпросите на навигацията, той позволи на програмата да се заеме с автоматичното сближаване.

След няколко кратки изригвания на компресиран газ той се обърна с гръб към сферата и с лице към лишената от звезди тъма. Последва едноминутно обратно ускорение, което сведе скоростта му до половин метър секунда — напълно приемливо за кацане. Холдън включи магнитите на обувките си, без да е сигурен дали ще свършат работа — сферата изглеждаше метална, но това не означаваше нищо, — и се завъртя.

До стената от сияеща синева оставаха пет метра. Холдън сгъна колене и се приготви за сблъсъка с повърхността, надявайки се да омекоти достатъчно кинетична енергия, за да не отскочи. Последните метри се нижеха твърде бавно, бавно минаваше времето. Когато до сблъсъка остана само метър, той осъзна, че задържа дъха си и въздъхна.

— Започва се — произнесе.

— Ей, шефе? — обади се Алекс сред пукота на радиото.

Но Холдън не можа да отговори, тъй като повърхността на сферата се разтвори и го погълна.

* * *

След като Холдън мина през портала и попадна във вътрешността на сферата, той се приземи на леко извития под на стая с формата на преобърнат купол. Стените бяха от същия син метал като външната обвивка. Повърхността бе мека като мъх, в нея блещукаха мънички светлини, сякаш танцуваха светулки. Скафандърът го осведоми за наличието на разредена атмосфера, състояща се предимно от бензолови съединения и неон. Таванът над него се бе затворил като диафрагма и по гладката му повърхност не се виждаше и намек за отвор.

Милър стоеше на няколко метра от мястото, където се бе приземил Холдън, със същия смачкан шлифер и филцова шапка, които изглеждаха още по-екзотично в чуждоземното обкръжение. Липсата на въздух очевидно изобщо не го безпокоеше.

Холдън изпъна крака и с изненада установи, че има известно гравитационно съпротивление. Почувства изкуственото тегло на въртенето и тягата и естественото дълбоко привличане на гравитационния кладенец. Раницата притискаше гърба му, но чувството бе някак различно. Все едно, че някой го притискаше, вместо подът да се надига към него.

— Ей, шефе? — повтори с разтревожен глас Алекс. Милър вдигна ръка в жест, подсказващ да не му обръща внимание. Беззвучно разрешение за Холдън да отговори.

— Чувам те, Алекс. Давай.

— Сферата току-що те погълна — каза Алекс. — Добре ли си там?

— Да, всичко е наред. Но ти ме потърси, преди да вляза. Какво е станало?

— Исках да те предупредя, че преследвачите ти са съвсем близо. Предполагам, че можеш да очакваш гости след около пет минути.

— Благодаря за съобщението. Надявам се, че Милър няма да ги пусне да влязат.

— Милър? — възкликнаха едновременно Алекс и Наоми. Тя вероятно бе следила разговора.

— Ще се обадя, когато науча повече — обеща Холдън, докато си сваляше реактивната раница. Тя тупна шумно на пода.

Това му се видя странно.

Холдън включи външния говорител на скафандъра и произнесе:

— Милър?

Чу звука на собствения си глас, отекващ в стените на помещението. Атмосферата, изглежда, не бе достатъчно плътна.

— Здрасти — поздрави Милър, но гласът му не звучеше приглушено, а сякаш и двамата се намираха на борда на „Роси“. Той кимна бавно и на устните му затрептя нещо като усмивка. — Идват и други. Ваши ли са?

— Не са наши — отвърна Холдън. — Това трябва да е скифът с марсиански командоси, които ще дойдат да ме арестуват. Или да ме застрелят. Малко е сложно.

— Докато ме нямаше, си се сдружил с други хора — подхвърли насмешливо Милър.

— Как я караш? — попита го Холдън. — Този път ти се разбира далеч повече от обичайното.

Милър повдигна рамене.

— Какво искаш да кажеш?

— Обикновено, когато говориш, сякаш изпращаш само половината от сигнала.

Старият детектив повдигна изненадано вежди.

— Виждал си ме и преди?

— Доста често през изминалата година.

— Хм, това е много обезпокоително — промърмори Милър. — Ако тези типове наистина възнамеряват да те гръмнат, най-добре да тръгваме.

Милър сякаш изчезна във въздуха, за да се появи до една от покритите с мъх стени. Холдън го последва, все още объркан, защото тялото му едновременно се чувстваше в безтегловност, а се движеше като при гравитация. Когато се приближи, забеляза спирали сред мъха на стената. Беше виждал нещо подобно в израстъците на протомолекулата, но тези тук изглеждаха далеч по-сложни. По-богати, по-дълбоки. През стената косо преминаваше нещо като застинала вълна и въпреки че скафандърът би трябвало да го изолира, на Холдън се стори, че усеща миризмата на портокалови кори и дъжд.

— Ей — повика го Милър.

— Извинявай — сепна се Холдън. — Какво каза?

— Най-добре да вървим — повтори мъртвият. Той кимна към една гънка в мъхестата стена, но когато Холдън се приближи, видя, че там има цепнатина. Отворът приличаше на прясно образувала се рана, по краищата й нещо проблясваше. Раната сълзеше.

— Къде отиваме?

— Навътре — отвърна Милър. — След като вече сме тук, има нещо, което вероятно трябва да направим. Но държа да ти кажа, че си голям куражлия.

— Защо? — попита Холдън и плъзна ръка покрай стената. По костюма му полепна нещо лигаво.

— Защото дойде.

— Ти ми каза да дойда — отвърна Холдън. — Ти ме доведе. Джули ме доведе.

— Не искам да говоря за това, което стана с Джули — възрази мъртвият.

Холдън го последва в тесния тунел. Стените му бяха хлъзгави, органични. Беше все едно да пълзиш в дълбока пещера или в гърлото на огромно животно.

— Определено говориш по-разбираемо от друг път.

— Тук има инструменти — посочи Милър. — Те не са… не са каквито трябва, но поне ги има.

— Това означава ли, че пак ще кажеш нещо неразгадаемо и ще изчезнеш в облак от сини светулки?

— Вероятно.

Милър не упорстваше с обясненията и Холдън го последва в продължение на няколко десетки метра, докато най-сетне се озоваха в доста по-голямо помещение.

— Брей — възкликна той.

По привидния наклон на тунела Холдън бе останал с впечатлението, че се движат под корпуса на станцията. Но това едва ли бе възможно, тъй като помещението, в което се озоваха, имаше висок таван. Всъщност тунелът се отваряше в катедрална зала, която навярно бе широка стотици метри. Стените се събираха в арковиден купол, който бе поне на двайсет метра от пода. Из помещението, на сравнително равни разстояния, се издигаха двуметрови колони от нещо, което приличаше на синьо стъкло, прорязано с черни, разклоняващи се вени. Колоните пулсираха със светлина и всеки блясък бе придружен от инфразвуково туптене, което Холдън долавяше с костите и зъбите си. Сякаш тук се съдържаше или съхраняваше огромна по мощност енергия. Тихо шептене на исполин.

— Майчице мила — ахна той, когато най-сетне успя да си поеме дъх. — Здравата сме загазили, а?

— Аха — кимна Милър. — Не трябваше да идваш.

Той тръгна през залата и Холдън го последва, подтичвайки.

— Чакай, какво каза? — извика той. — Мислех, че искаш да дойда тук!

Милър заобиколи нещо, което отдалече наподобяваше синя статуя на насекомо, но отблизо се оказа метална плетеница от крайници и издатини, нещо като монтажен механобот, който се е усукал около себе си. Холдън се опита да отгатне предназначението му, но се отказа.

— Откъде ти хрумна подобна мисъл? — попита Милър, без да спира. — Ти нямаш представа какво има тук вътре. Врати и ъгли. Никога не се появявай на местопрестъпление, преди да си сигурен, че някой не те дебне там. Първо трябва да се прочисти помещението. Но може би имаме късмет. Засега. Не бих ти препоръчал обаче да го повтаряш.

— Не те разбирам.

Стигнаха до място, където подът бе покрит с ресни или със стъбла на растения, които се поклащаха едва забележимо от несъществуващ вятър. Милър ги заобиколи. Холдън внимателно повтори движенията му. Докато ги подминаваха, от храсталака се вдигна рояк сини светулки, които се издигнаха към вентилационния отвор на тавана и там изчезнаха.

— Имаше един нелицензиран бордей в осемнайсети сектор — заговори Милър. — Отидохме там, смятахме, че ще спипаме петнайсет-двайсет души. Може би повече. Но като влязохме, мястото бе остъргано до камък. Не заради нас. Лока Грейга бе чул за него и бе пратил своите да го прочистят. Отне ни седмица да открием телата. Според съдебните лекари били прострелвани по два пъти в главата, докато ние сме посръбвали спокойно последното кафе. Ако бяхме малко по-бързи, най-вероятно щяхме да ги заварим. Представи си само, отваряме вратата и се озоваваме в помещение, пълно със смахнати деца, натъпкали бързо джобовете от секстърговия и организирали собствена банда за мръсни поръчки, за да раздават правосъдие.

— Какво общо има това с каквото и да било?

— Това място е същото — каза Милър. — Трябваше да има нещо. Много неща. Трябваше да има… по дяволите, не зная думата. Империя. Цивилизация. Дом. Повече от дом, господар. А вместо това затворена врата и осветление с таймер. Не искам да се озовеш насред всичко това. Няма да изкараш дълго.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — обърка се Холдън. — Ти или протомолекулата, или Джули Мао, или каквото и да е — вие устроихте всичко това. Работата, нападението, всичко.

Милър спря. Обърна се с намръщено изражение.

— Джули е мъртва, момче. Милър е мъртъв. Аз съм само машина за откриване на изгубени неща.

— Не разбирам — поклати глава Холдън. — Ако ти не си го направил, тогава кой?

— Ето ти един добър въпрос, едновременно на няколко нива. Зависи какво имаш предвид под „това“. — Милър повдигна глава като куче, уловило непознат мирис. — Приятелите ти са вече тук. Трябва да вървим. — Той се отправи забързано към далечната стена.

— Космопехотинците — сети се Холдън. — Не можеш ли да ги спреш?

— Не — подвикна Милър. — Аз не охранявам. Но бих могъл да кажа на станцията, че представляват заплаха. Боя се, че ще има последствия.

Холдън усети как сърцето му се свива.

— Това звучи неприятно.

— И няма да е никак добре в действителност. Ела. Ако ще го правим, трябва да не ги допускаме наблизо.

Коридорите и помещенията се разширяваха и стесняваха, срещаха се и се раздалечаваха като кръвоносните съдове на някакъв масивен организъм. Светлините на скафандъра се поглъщаха от огромните пространства, сините светулки се появяваха и изчезваха на талази. По пътя си подминаха множество насекомоподобни конструкции от синкав метал.

— Какви са тези? — попита Холдън и посочи един особено голям и страховит модел.

— Каквито трябва да бъдат — отвърна Милър, без да се обръща.

— Страхотно, пак се върнахме в ролята на неразгадаеми, а?

Милър се завъртя с разтревожен вид и изчезна. Холдън се обърна.

В другия край на залата от един тунел бързо излизаха сенки. Холдън бе виждал и преди подобни скафандри. Марсианска енергоброня за космопехотинци, създадена от равни части ефикасност и заплаха.

Нямаше начин да избяга. Всеки, облечен с подобен скафандър, би могъл да го застигне без да си дава зор. Холдън превключи своя скафандър на открита връзка.

— Ехей! Тук съм. Хайде да го обсъдим — и понечи да тръгне към групата. Осемте космопехотинци вдигнаха оръжия като един и откриха огън. Холдън се приготви да умре, макар че някой дълбоко в съзнанието му повтаряше, че няма време дори да се приготви да умре. От подобно разстояние куршумите на техните високоскоростни оръжия би трябвало да го открият за части от секундата. Трябваше да е мъртъв далеч преди да чуе гърмежите.

Чу накъсаната стрелба на оръжията, но нищо не го удари.

Пред космопехотинците се оформи сивкав облак. Когато най-сетне те прекратиха стрелбата, облакът се разсея към стените. Куршуми. Бяха спрели на сантиметри от дулата и сега бавно се разпръскваха като обектите вън от станцията.

Космопехотинците се втурнаха през помещението и Холдън направи опит да побегне. Имаше нещо красиво в смъртоносната им мощ, в отмерваните с години на напрегнати тренировки движения, та маневрата им приличаше по-скоро на танц. Дори без оръжия те биха могли да го разкъсат с ръце. Един удар с подобна енергоброня бе достатъчен да превърне вътрешностите му в пихтия. Единственият му шанс бе да ги надбяга, но дори това не можеше да направи.

Почти не видя движението, когато то се появи. Беше изцяло съсредоточен върху марсианците — заплахата, която познаваше. Не забеляза, поне съзнателно, че едно от насекомоподобните неща се раздвижи, докато марсианците не се обърнаха към него.

Движенията на чуждоземеца бяха светкавични и накъсани като на часовников механизъм, който има само максимална скорост и стоп. Той прещрака към космопехотинците, потрепвайки с всяка крачка, и когато ги доближи, извиси се с половин метър над най-едрия от тях.

Те изпаднаха в паника по начина, по който се паникьосват хора, обучени на насилие. Двама започнаха да стрелят, но резултатът бе същият като преди. Трети космопехотинец завъртя ръка и там блесна по-широко дуло. Холдън побърза да се дръпне назад. Беше сигурен, че войниците разговарят, че си крещят, ала не беше на неговата честота и всичко се развиваше в зловещо мълчание. От голямото дуло бликна белезникав пламък и във въздуха се появи метална топка с размерите на юмрук.

Граната.

Тиктакащото чудовище не й обърна внимание, приближи космопехотинците и гранатата се възпламени на мястото, където се приземиха насекомоподобните му крачета. Извънземният подскочи назад, израстъците му се разхвърчаха сред облак от изпепелени частици и всичко се скри в дим. Сложният килим от мъх на пода засия като кехлибарени въглени.

Изведнъж около марсианците изникнаха още десетина насекомоподобни създания. Този път се движеха още по-бързо. Преди войниците да успеят да реагират, този, който стреля с гранатомета, бе вдигнат във въздуха и разкъсан. Кръв бликна във въздуха и увисна по-дълго, отколкото би трябвало, преди да падне на пода. Оцелелите космопехотинци започнаха да отстъпват, насочили оръжия към чуждоземните твари, които разкъсваха мъртвеца. Те се отдръпнаха към тунела и изчезнаха вътре. Сигурно за да се прегрупират.

Извънземните междувременно се нахвърлиха върху своя пострадал другар и го разкъсаха със същото ожесточение, с каквото и космопехотинеца. А после, когато от него не остана нищо, пет от чудовищата се събраха на изгореното от експлозията място. Те потрепериха, замряха неподвижно, потрепериха отново и после, от петимата едновременно бликна жълтеникава слуз, която заля пода и покри раната. Холдън наблюдаваше всичко това с възхищение и отвращение, а през това време обгореният мъх засмука слузта и започна да расте с такава бързина, че скоро вече не си личеше къде е бил взривът. Сякаш изобщо не бе имало атака.

— Последствия — произнесе Милър, изправен до него. Звучеше уморено.

— Те ли… те ли превърнаха нещастния копелдак в лепило?

— Те ами — отвърна Милър. — Трябваше да се досетят какво ги чака. Особено онзи с гранатомета. Какво си мислеше, че прави? Току-що уби много хора.

— Какво? Как?

— Научи станцията, че ако нещо се движи със скоростта на бейзболна топка, може да представлява заплаха.

— И тя ще си отмъсти?

— Не — отвърна Милър. — Само се защитава. Променя представите си за опасност. Ще поеме контрол над всички кораби, които могат да й създадат проблеми.

— Какво означава това?

— Означава ужасно лош ден за страшно много хора. Когато станцията те забавя, не го прави никак внимателно.

Холдън отново усети, че сърцето му се свива.

— Значи „Роси“…

На лицето на детектива се изписа тъжно изражение.

— Може би. Не зная. — Той повдигна рамене. — По един или друг начин, доста хора умряха в този момент.