Джеймс С. А. Кори
Вратата на Абадон (34)

33.
Бика

— Трябва да ставаш — каза доктор Стърлинг. Въртенето бе променило формата на лицето й, придърпвайки надолу бузите и косата. Изглеждаше по-стара и по-позната.

— Аз пък смятах, че не е редно да се движа — отвърна Бика.

— Така беше, когато се безпокоях за гръбначния ти стълб. Сега се тревожа за белите ти дробове. Доста се затрудняваш в откашлянето на секретите и вече съм готова да го нарека лека пневмония.

— Ще се оправя.

— Изкуствената гравитация няма да ти помогне с нищо, докато лежиш по гръб — възрази тя и го тупна по рамото, за да придаде тежест на думите си. — Трябва по-често да сядаш.

Бика скръцна със зъби.

— Не мога да сядам — рече той. — Нямам коремни мускули. Нищо не мога да правя.

— Леглото ти може да се наглася. — Стърлинг очевидно не се предаваше лесно. — Направи го. Трябва да седиш колкото се може по-дълго.

— Това няма ли да повреди още повече гръбнака?

— Ще ти поставим укрепващ колан. Както и да е, можеш да живееш без крака, но не и без дробове.

Въртенето на барабана бе донесло промени и в медицинския сектор. Реанимационните легла и йонизиращите душове бяха завъртени на деветдесет градуса, за да могат да функционират под тяга. Някогашните подове, превърнати в стени, отново бяха станали подове. Но всичко това бе само една неуверена крачка в индустриалната ера на стомана и керамика. Приличаше на нещо счупено и поправено, но не както трябва.

— Ще направя каквото мога — обеща Бика и оголи зъби в мъчителна кашлица. — Щом ще мога да сядам, не може ли да се осигури нещо, с което да се движа? Уморих се да стоя през цялото време в една и съща стая.

— Не ти препоръчвам.

— Ще ме спреш ли?

— Не, няма.

Настъпи временно затишие. Във въздуха помежду им витаеше раздразнение и враждебност. Никой от тях не бе спал достатъчно. И двамата се напрягаха отвъд предела на силите си, за да опазват живота на хората. И от това не ставаха по-щастливи.

— Ще направя каквото мога, докторе — повтори Бика. — Как са нещата отвън?

— Хората умират. Но вече по-малко. На този етап почти всички спешни случаи са стабилизирани или мъртви. За оцелелите правим почти едно и също. Интензивни грижи и превръзки на раните. Тези със съмнение за вътрешно увреждане са под постоянно наблюдение. Почивка, течности, леки упражнения и молитва.

— Ами добре. — В този момент изписука ръчният му терминал. Ново повикване за връзка. От „Хамураби“, марсианската фрегата, където държаха Джим Холдън.

— А при теб как е? — попита доктор Стърлинг. Беше стиснала устни. Знаеше отговора. Бика задейства управлението на леглото и го нагласи в нещо като седяща позиция. Почувства известна промяна в дишането, но като че ли му стана още по-трудно да кашля.

— Ще ти кажа след минутка — изпъшка той и прие връзката. На екрана се появи капитан Джаканди.

— Капитане. — Бика произнесе званието й като поздрав.

— Господин Бака — отвърна жената. — Получих последното ви съобщение.

— Предполагам, не ме търсите, за да уредим прехвърлянето на затворника и последната част от екипажа ви?

Тя не се усмихна.

— Исках да ви благодаря за пространството, което сте отделили за нашия медицински екип. Но не възнамеряваме да прехвърлим затворника на вашия кораб, нито останалата част от персонала.

— Нямате достатъчно хора, за да управлявате кораба си. Екипажът ви е под необходимия минимум. Повече от две трети от хората ви са вече тук.

— И ви благодаря, че ги приехте.

— Та както казах, разполагате с по-малко от една трета. Не можете да ги държите постоянно на смени. Земята все още настоява да прехвърлите Холдън при тях, за да отговаря за взривяването на „Сенг Ун“. — Не беше споменал признанието на Клариса Мао. Това бе коз, който пазеше за друг момент. Той вдигна ръка. — Всички станахме свидетели как загиват наши близки и приятели заради нещо, което не разбираме. Страдахме за тях и сега сме изплашени. Ако не се съберем, ако не бъдем заедно, ще се случи нещо, за което да съжаляваме.

— Марсианският устав изисква…

— При нас тече открито разследване. Ще споделя цялата информация, която сме събрали. Има доста интересни неща.

Нещо се размърда в гърдите му и той се закашля толкова силно, че не можеше да чува и говори. Устата му се напълни с гъст секрет, той се наведе, като се придържаше с ръце, и се опита да го изплюе. Може би имаше нещо вярно в това, че бе по-добре да седи.

— Марсианският военен устав забранява предаването на затворници, освен когато става въпрос за размяна, одобрена от правителството. А тъй като няма как да разговаряме с марсианското правителство, не може да получим и разрешение.

— Можете да се предадете на мен.

Този път тя се разсмя. Маската на военен се пропука.

— Ще ми се. Така ще мога да се наспя. Но тази тънка консерва, в която се намирате, няма как да ни побере, дори и да можем да се бием.

— Щом не може, връщаме се пък на първото стъпало с гневни писма и послания. Благодаря за обаждането — допълни той. — Ще съобщя на капитана, че нямаме споразумение. Но нека ви попитам нещо. Какво ще правите, когато земните ви пратят дузина космопехотинци с горелки и кухненски ножове?

— Ще се бием с горелки и кухненски ножове — отвърна тя. — Край на връзката с „Хамураби“.

Бика продължи да гледа изгасналото екранче още около половин минута, преди да прибере терминала. Ще трябва да съобщи на Па, но не изпитваше ентусиазъм. Тя имаше предостатъчно затруднения с координацията на спасителните работи.

Всички тези изявления за предполагаемите престъпления на Холдън бяха само претекст. Той бе единственият човек, който би могъл да бъде разпитан за обстановката на извънземната станция. Земята го искаше. СВП го искаше. Марс го държеше и нямаше да го предостави само за да зарадва други хора.

Рано или късно някой недоспал и изнервен марсианец ще реши, че Холдън е виновен за навлизането им в тази страна на Пръстена, и ще поиска да си отмъсти за изгубен приятел или любим. Бика се почеса по врата и усети, че е обрасъл с къси косъмчета. Тялото му, проснато пред него, се поклащаше леко в една трета g.

— Ей?

Той вдигна глава. Сестрата изглеждаше дори по-уморена и от лекарката.

— Имате няколко посетители — ако ви се занимава с това.

— Зависи. Какви са предложенията?

— Свещеник — рече тя. Трябваха му няколко секунди, преди да осъзнае, че вместо име са му съобщили професия.

— Рускинята от „Росинант“?

Сестрата поклати глава.

— Политик. Кортес.

— Какво иска?

— Доколкото ми е известно, вашата душа. Говори за опазване на човечеството от дявола. Мисля, че очаква вие да му помогнете в това начинание.

— Кажете му да разговаря със Серж от службата за охрана. Кой друг ме е пожелал?

Лицето на сестрата се промени. В началото не разбра точно какво става, сетне си даде сметка, че за пръв път я вижда да се усмихва.

— Някой, който ви е донесъл малък подарък. — Тя се обърна към коридора. — Хайде. Влизайте.

Бика се закашля отново и изплю поредната порция храчки. На прага застана Сам, ухилена до уши. Зад нея двама техници носеха син пластмасов сандък, толкова голям, че можеше да побере инженерката.

— Розенберг? Губиш си времето вместо да поправяш моя кораб?

— Трябва да има поне още един-два бунта, преди корабът да стане твой — отвърна Сам. — Когато чухме какво е станало между теб и Ашфорд, решихме да ти сглобим един малък подарък.

Бика се намести неловко. Сам не забеляза смущението му или се престори, че не го вижда. Тя се отмести встрани и дръпна ръчката за отваряне на сандъка като магьосник, който представя поредния си фокус на сцена. Доктор Стърлинг също се появи на вратата с усмивка на уста. Бика имаше неприятното чувство, че са му устроили някаква забава с изненада.

— Изнервяте ме — оплака се той.

— Не се прави на умник — сопна се Сам. — Готов ли си?

— Май че не съм.

Сандъкът се отвори.

Механоботът вътре изглеждаше необичайно сложен, компактен и як. Бика се разсмя, тъй като просто не знаеше какво да каже.

— Това е стандартен механобот повдигач — обясни Сам, — но ние демонтирахме част от подсилващата рама и я заменихме с ортопедични протези, които ни дадоха медиците, оборудвани с опростен джойстик за контрол. Няма да можеш да танцуваш и все още ще ти е нужна помощ, когато ходиш до гърнето, ала и няма да си прикован на легло. Не е толкова удобно, колкото инвалидна количка, но ще можеш да щъкаш навсякъде из кораба, независимо дали мястото е пригодено за хора с ограничена подвижност.

Бика си помисли, че ще се разплаче, ала всъщност просто от гърдите му излизаше поредната порция секрет.

— О, Сам. По дяволите.

— Остави тези неща, голямо бебче. Давай да те пъхаме вътре и да поставим пристягащите пластини.

Сам го подхвана под едното рамо, сестрата — под другото. Усещането да го носят бе толкова странно. Бика не помнеше кога за последен път някой го е вдигал. Сам напъха единия му крак в протезата, сетне и другия. Всичко бе наопаки — вместо краката му да движат механобота, сега машината щеше да раздвижва краката му. За първи път след катастрофата Бика успя да измине късия коридор и да се озове в общото отделение. Сам не изоставаше от него и го следеше както майка закрилница своето малко пате при първото му плуване. Бика продължаваше да се чувства странно, но като че ли привикваше.

Тук бяха събрани най-тежко пострадалите: мъже и жени, поясни, земляни и марсианци. Плешив мъж с жълтеникава кожа се бореше да си поеме дъх; жена, толкова млада, че Бика би я сметнал по-скоро за дете, лежеше почти гола в леглото с обгоряла кожа и невиждащ поглед; мъж с набито тяло и старозаветна брада, която се сливаше с окосменото му тяло, стенеше и се въртеше неспокойно, дълбоко упоен. Всички бяха облечени с еднократни хартиени болнични нощници и нямаше как да се разбере кой към коя страна принадлежи. Те бяха хора, намираха се на неговия кораб и следователно бяха неговите хора.

Корин стоеше в дъното на коридора пред една затворена врата, с пистолет на колана. Тя му отдаде чест с жест колкото сериозен, толкова и подигравателен.

— Добре дошъл, шефе — рече. — Поздравления.

— Благодаря — отвърна Бика.

— За затворниците ли дойде?

— Ами да — кимна Бика. Не беше тръгнал с конкретна цел, но след като е тук — значи е тук. Арестантското отделение бе по-малко, но като се изключеше поста на вратата, по нищо не можеше да се определи, че пациентите са различни. „Затворници“ бе силна дума. Никой от тях не беше с официална мярка за задържане. Имаше пострадали високопоставени служители от Земята и Марс. Хора, които биха могли да им бъдат полезни — сега или по-късно. Леглата вътре бяха пълни.

— Как се чувстваш? — попита Сам.

— Май взех да привиквам.

— Да, мислех си, че може би…

Откъм леглата долетя слаб, немощен глас:

— Сам?

Тя завъртя рязко глава и се приближи към жената, която я бе повикала.

— Наоми? О, миличката ми. Какво е станало с теб?

— Посбих се — отвърна заместник-капитанът на „Росинант“ с подпухнали устни. — Но я сритах здравата.

— Познаваш ли Нагата? — попита Бика.

— От добрите стари времена — отвърна Сам и хвана ръката й. — Деляхме една стая цели шест дни, когато тя се скара с Джим Холдън.

— Къде… — поде Наоми. — Къде е моят екипаж?

— Тук са — отвърна Бика и приближи механобота до леглото. — Всички, освен Холдън.

— Добре ли са?

— Бил съм и по-добре — обади се един плешив, леко закръглен мъж, чиято кожа имаше цвят на препечен хляб. Говореше с акцент, който би могъл да произхожда от Долината Маринър на Марс или от Западен Тексас на Земята. Трудно беше да се определи с точност.

— Алекс! — зарадва се Наоми. — А къде е Еймъс?

— На следващото легло — посочи пилотът. — Откакто сме тук, все спи. Какво е станало? Задържани ли сме?

— Имаше авария — обясни Бика. — Доста хора пострадаха.

— Но не сме арестувани? — попита отново Алекс.

— Не.

— И това е добре.

Наоми Нагата видимо се отпусна. Информацията, че екипажът й е оцелял, й подейства добре. Бика си отбеляза мислено този факт, в случай че му потрябва по-късно.

— Жената, която ви нападна, е арестувана — съобщи той.

— Тя е… — поде Наоми. — Тя е заложила бомбата.

— Разследваме случая — съобщи той, като се опита да звучи успокояващо. Но се закашля мъчително и това развали ефекта.

Наоми смръщи вежди, явно си припомни нещо. Бика искаше да улови ръката й. Да установи контакт. Механоботът бе чудесно приспособление за придвижване, но имаше някои недостатъци.

— Джим? — попита предпазливо.

— Капитан Холдън е задържан от марсианските сили — отвърна Бика. — Преговаряме за освобождаването му, но засега безуспешно.

Наоми се усмихна сякаш й бе съобщил добра новина и кимна. Очите й се затвориха.

— Да има нещо за Милър? — промърмори.

— Кой? — попита Бика, но тя вече бе заспала. Сам се премести до леглото на Алекс и Бика се приближи до спящия механик от „Росинант“ Еймъс Бъртън. Зачуди се не са ли твърде малък екипаж, за да управляват подобен кораб. Може би Джаканди би могла да вземе пример от тях.

Докато не си върнат Холдън, предимството ще е на чуждата страна. Този човек бе символична фигура и като такъв имаше своето значение в глобалната игра за равновесие. Капитан Джаканди нямаше да се даде лесно, защото ако го стори, вероятно я очакваше трибунал, когато се върнат. Ако се върнат. Вън от бавната зона те всички щяха да си показват зъбите и да размахват заплашително юмруци. Но тук бяха принудени да разговарят…

Бика усети, че устата му е пресъхнала. Сам все още гледаше унесеното лице на Наоми Нагата, бе зачервена от гняв и отчаяние.

— Сам — повика я Бика. — Имаш ли минутка?

Тя вдигна глава към него и кимна. Бика премести съвсем леко джойстика, но механоботът се завъртя непохватно. Насочи го назад през вратата и по коридора към неговата каюта. Когато стигнаха там, на лицето на Сам вече се четеше любопитство. Бика затвори вратата и се закашля. Виеше му се свят и сърцето му тупкаше учестено. От страх, вълнение или заради връщането към изправено положение за първи път, откакто бяха преминали през Пръстена.

— Какво има, шефе?

— Комуникационният лазер — каза Бика. — Да речем, че искам да го използвам като оръжие. Каква е максималната мощност, която можем да му зададем?

Сам се намръщи, но не само от усилието да направи изчисления. Изкуствената гравитация я караше да изглежда по-стара. Или може би срещата с ранените.

— Бих могла да го направя горещ като ядрото на звезда за частица от секундата — отговори тя. — Може да прогори корпуса на този кораб.

— А как бихме могли да осъществим, да речем, три изстрела? Без да пробиваме дупка в нашия кораб?

— Може да се получи, стига да ми дадеш малко време.

— Ще се захванеш с това, нали?

Сам поклати отрицателно глава.

— Какво?

— Онази голяма светеща топка там може да изключва инерцията, когато се чувства заплашена. Не мисля, че трябва да си играем с превръщането на светлината в оръжие. Сериозно, представи си, че си науми да спре фотоните?

— Важното е да разполагаме с нещо такова, а не да го използваме.

Сам отново поклати глава.

— Не мога да го направя за теб, човече.

— А какво ще кажеш за капитана? Ще го направиш ли за един поясен?

Бузите на Сам поруменяха. Можеше да е от срам или гняв.

— Евтин трик.

— Съжалявам, но ми отговори ще изпълниш ли пряка заповед на капитан Па?

— Да. Но не защото е поясна, а тъй като е капитан и се доверявам на преценката й.

— Повече, отколкото на моята.

Сам вдигна ръка в поясния жест за свиване на рамене.

— Последния път, когато направих това, което ти ми каза, се озовах под домашен арест.

Бика трябваше да признае, че е права. Той освободи едната си ръка от механобота, активира ръчния терминал и поиска приоритетна връзка с Па. Тя се отзова почти веднага. И нейното лице изглеждаше остаряло и уморено. Кризата оказваше своето влияние.

— Господин Бака — рече капитанът. — Какво е положението?

— Капитан Джаканди отказва да прехвърли хората си, макар да е наясно, че тук ще са по-добре. И не желае да предаде Холдън.

— Е, поне опитахме — въздъхна Па.

— Но вероятно би могла да се предаде на вас — продължи Бика. — Струва ми се, че ще е много по-лесно да си шериф на бавната зона, ако си единственият с пистолет.

Па наклони глава.

— Продължавайте.