Джеймс С. А. Кори
Вратата на Абадон (49)

48.
Бика

Те се появиха от входа на шахтата като експлозия. Четири черно-червени чудовища с приблизително човешки очертания. Бика и хората, които бе успял да събере, откриха огън веднага щом ги видяха. Десетина пушки срещу торнадо.

— Не им позволявайте да приближат приборите за управление на реактора — извика Бика.

— Разбрано — отвърна един от земляните. — Някаква идея как да ги спрем, сър?

Нямаше никаква. Изпразни пистолета си и подкара механобота назад по палубата заедно с останалите. Един от марсианските космопехотинци профуча отгоре с просвяткващ автомат. Дребни бели дири се появиха върху нагръдника на най-близкия нападател, като детски отпечатъци върху прозорец. Мъжът с бойния скафандър стигна най-близката работна станция, изкърти противоускорителното кресло с една ръка и го запокити като масивна бейзболна топка. Креслото прелетя част от разстоянието и се разби в една напречна преграда. Ако имаше някой на пътя му, щеше да пострада доста повече, отколкото от куршум.

Бика продължаваше да отстъпва. Когато пълнителят му свърши, той насочи вниманието си върху управлението на механобота. От шахтата се показаха още двама нападатели и се спуснаха да прекосят тичешком помещението, но заради ускорителите на бронята бегът им приличаше по-скоро на ракетно изстрелване. Червено-черните петна се блъснаха в отсрещната стена с трясък, наподобяващ автомобилна катастрофа.

— Ето защо — обади се сержант Вербински по радиото — прекарахме цели шест месеца в тренировки, преди да ни позволят да облечем тези неща. — Явно се забавляваше. Хубаво, че поне някой го правеше.

Битката в безтегловност бе значително по-сложна, но основните правила оставаха същите. Задържаш територия, намираш прикритие, осигуряваш още някой, който да създава работа на отсрещната страна, докато ти се придвижваш. Проблемът, както осъзна Бика почти веднага, беше, че не разполагаха със средство, с което да навредят на своя противник. Най-доброто, което можеха да направят, бе да вдигат шум и да принуждават хората с бойни скафандри да забравят за естествената си предпазливост. Това нямаше да им спечели войната, но поне щеше да отложи изхода от битката.

— Наоми — повика Бика. — Как се справяш там?

— Мога да освободя ядрото и да изключа напълно този копелдак. Дайте ми само още три минути — отвърна тя. По гласа й позна колко е съсредоточена в задачата. И решена да се справи. Не че това имаше голямо значение.

— Няма да успеем — оплака се той.

— Само… още малко.

— Ето, пак прииждат — обясни Бика. — И няма с какво да ги удържим.

Четиримата нападатели подскачаха из инженерния като скакалци, огромните им тела се блъскаха с трясък в стени и подпори, късаха огромни парчета от вътрешната обшивка. На този етап единствената им надежда бе, че противникът ще се претрепе сам от ударите в стените. Бика отстъпи назад към входа за барабана, зае позиция зад един сандък и откри огън по нападателите, опитвайки се да ги привлече към себе си. Ако успее да ги изведе навън в жилищната част на барабана, би могъл да затвори транзитния пункт и да накара копелдаците да търсят друг достъп. Така би могъл да спечели на Наоми няколко минути.

Хората с бойни скафандри, изглежда, не забелязаха, че е там. Един от тях се улови за бюрото, чиято стоманена плоскост се огъна под захвата на ръкавицата, и започна да се придърпва към пулта за управление на реактора.

— Някой може ли да спре този тип? — попита Бика. Никой не отговори на тази честота. Бика въздъхна. — Наоми. Трябва да тръгнеш незабавно.

— Ядрото е освободено. Мога да сваля и решетката. Само още две минути.

— Нямаш две минути. Ела веднага и ще се опитам да те върна, когато нещата се поуспокоят.

— Но…

— Никому не си нужна мъртва — прекъсна я той. Каналът замлъкна и в началото той си помисли, че някой се е добрал до нея и тя е убита. След това я видя да излита от коридора, разперила ръце, за да се стабилизира, сякаш бяха перки на риба. Най-близкият от мъжете с бойни скафандри посегна към нея, но тя вече бе излязла от обсега му, а той се отказа да я последва.

Бика видя, че друг от противниците се опитва да стреля с пистолет, но му бе трудно да го задържи и насочи с ръкавицата. Наложи му се да счупи халката, за да може да постави пръст на спусъка. Приличаше на едър мъж, опитващ се да си играе с детско пистолетче. Той стреля няколко пъти напосоки, но изглежда, не очакваше да постигне нещо.

Четирима земляни извикаха едновременно и се метнаха върху човека с пистолета. Нападателят не откри огън. Просто замахна с металната си ръка и ги разпиля във въздуха като врабчета.

Хората му загиваха, а той не можеше да направи нищо.

— Добре, деца — рече той. — Да си събираме багажа и да се прибираме у дома. Тук скоро ще стане доста напечено.

— Ей, човече! — провикна се Вербински. — Пази се на твое шест!

Бика се опита да завърти механобота, но нещо го блъсна силно в гърба. Магнитните подметки изпукаха и се отделиха от пода, той се озова във въздуха. Светът около него се скри зад блестяща златно-синя завеса, докато съзнанието му бавно го напускаше. Усещаше като насън нечия ръка на рамото си, която забавяше падането му, и видя лицето на Наоми. Нещо я бе одраскало по бузата и там се бе образувала голяма червеникава сфера. Той понечи да се завърти, но не успя. Точно така. Гръбнакът му. Би трябвало да го помни.

— Какво? — извика.

— Отрязаха ни от барабана — рече тя и го завъртя така, че обувките да опрат в пода. Въздухът бе изпълнен с отломки. Парчета метал, потрошена керамика, кървави топчета като планети, оформящи се от космически прах. Разбитото контролно табло хвърляше ярки искри, из въздуха над него се рееха стъклени късове. Двама от хората с бойни скафандри стояха при коридора за транзитния пункт. Единият държеше пушка, но за дулото, като сопа, другият стискаше в ръкавицата си пистолета със строшения предпазител. Трети се спускаше през шахтата, през която бяха дошли, явно преследваше нещо там. Четвъртият се придвижваше по палубата към тях, като внимаваше да не се оттласне твърде силно.

— Въздушният шлюз на асансьора — изпъшка Бика. — Отстъпваме.

— Всички — предаде Наоми по ръчния си терминал. — Отстъпваме към шахтата на асансьора. Веднага!

Наоми го завъртя, прикрепи го с ремъци за себе си и скочи. Противникът откри огън. Бика видя една жена тъкмо когато през крака й премина куршум. Видя изражението на лицето й и кръвта, която рукна от нея. „Съжалявам“ — помисли си той.

Пред тях се извиси стената на асансьорната шахта и Наоми се завъртя и се приземи грациозно върху преградата. Още две тела се приближиха след тях — двамата марсиански космопехотинци. Той позна мъжа, представил се като Хуарес, и жената на име Кас. Наоми плъзна ръка по пулта и вратата на шлюза започна да се затваря. Тъкмо когато отворът изглеждаше твърде малък, за да премине някой през него, шмугнаха се още две фигури. Сержант Вербински и един от хората на Бика от службата за охрана.

Бика усети, че главата му се върти. Чувстваше се сякаш е пробягал трийсет мили под горещото слънце на Ню Мексико. Той плесна с ръце, не толкова да привлече вниманието на хората, колкото в опит да се съсредоточи.

— Тази шахта е с вакуум — заговори. — Ако ще минаваме през нея, трябва да си сложим скафандри. Шкафчетата са там. Да видим с какво разполагаме. — Мощен удар се стовари върху шлюзовата врата. После още един. — Май ще трябва да побързаме.

— Няма как да се побереш в някой от скафандрите — посочи Вербински. — Не и с този механобот.

— Знам — отвърна Бика. — Няма нищо.

— Хайде, голямо момче — рече сержантът. — Да те измъкнем от него.

„Не — искаше да възрази Бика. — Добре съм си.“ Но Хуарес и Вербински вече го освобождаваха от ремъците на механобота, който Сам бе пригодила за него. Сега отново бе инвалид. Всъщност това не бе вярно. Той си бе инвалид още от момента на катастрофата. Просто сега го бяха лишили от помощното средство.

Беше се справил и с по-малко.

Тропането по вратата се усилваше. От време на време към ударите се прибавяше звук като от разкъсван метал. Механоботът бе увиснал във въздуха до него като ненужна играчка. Той бръкна в едно от отделенията и извади последните пълнители на пистолета. В началото дори не позна черната касетка, която бе поставил до тях. А след това нещо светна в съзнанието му.

— Ако няма да оставаме, най-добре да тръгваме — подкани го Вербински.

— Да вървим — съгласи се Бика и пъхна гранатите в набедрения джоб на скафандъра.

Наоми включи програмата на вратата. Звукът от атаката отслабна, сякаш идваше отдалече, след това шахтата се разтвори под тях. Почти километър свободен полет нагоре до блокиралата кабина и там ги очаква… какво? Ашфорд? Сигурна смърт? Бика вече не знаеше от какво бяга. Или към какво.

Те се оттласнаха един по един и полетяха през вакуума. Вербински, мъжът от охраната, Наоми и космопехотинката, после Бика и Хуарес. Без да го обсъждат се бяха разделили по двойки, като всеки бе избрал някого, с когото преди не е бил на една и съща страна. В замъгленото съзнание на Бика се мярна мисълта, че това е важно по някакъв начин.

— Хуарес? — повика Вербински по радиото и Бика се стресна от гласа му.

— Сър?

— Ако имаш удобна позиция за стрелба, мислиш ли, че можеш да уцелиш визьорите на онези скафандри?

— На вашия може би. За моя ще ми бъде жал.

— Направи каквото ти е по силите — нареди Вербински.

Бика усети, когато противникът си проби път през шлюза. Дори не знаеше какво точно е почувствал. Леко притискане или ударна вълна, едва забележим повей в разредената атмосфера. Той погледна покрай парализираните си крака и видя светлина в дъното на шахтата. Не трябваше да е там. Вероятно имаше поне хиляда обезопасителни средства, които се задействаха в тоя момент. Поне така се надяваше. Сетне блесна огънче като от изстрел, но куршумът вероятно се бе ударил в стената на шахтата далече преди да стигне до тях.

Хуарес се завъртя и намести пушката между краката си. Лицето му изразяваше невероятно спокойствие. Малко след това от дулото се показа пламъче.

— Уцелих един, Верб — докладва той. И после: — Сержант?

Вербински не отговори. Все още се носеше бавно нагоре, но очите му бяха затворени. Лицето му бе отпуснато, от ноздрите и устата му излизаше пяна. Бика дори не бе разбрал кога е бил улучен.

— Сержант! — извика Хуарес.

— Убит е — поясни Кас.

Останалата част от пътуването им през шахтата бе като кошмарен сън. Бика продължаваше да се рее безпомощно, докато дробовете му се пълнеха с течност. Поне беше спрял да кашля. Не знаеше дали това е добър признак. Точно като доближиха кабината, един точен изстрел от техните преследвачи попадна в гърба на охранителя и го лиши от кислородния запас. Бика гледаше безпомощно как умира, но не чуваше нищо. Отворът, прогорен от Корин в стената на люка, изглеждаше твърде малък, за да се промуши през него, все пак успя да пъхне ръка, а Наоми свърши останалото.

Хуарес зае позиция зад кабината и откри огън към преследвачите през отвора. Бика не знаеше колко муниции са му останали, но вероятно и те бяха на привършване. Ако имаше гравитация, вероятно щеше да се прилепи към стената. Вместо това нагласи предавателя си на един канал с Наоми.

— Дай ми пистолета — рече тя, преди да успее да заговори. — Дай ми нещо.

— Продължавай нататък — нареди той. — Трябва да стигнеш горния край на шахтата.

— Но…

— Може би ще успееш да отвориш люка. И да проникнеш на мостика.

— Невъзможно е да достигнеш таблото на шлюза от тази страна.

— Никой не знае какво има на този побъркан кораб — възрази Бика. — Може да има някакво аварийно табло. Не бих се изненадал.

— Това ли е резервният ти план?

— Мисля, че вече сме на петнайсетия резервен план — отвърна Бика. — Както и да е, ти си инженерът. Има толкова много неща, които можеш да направиш. Чух ви, като си приказвахте с Холдън. Може би ще успееш да го видиш отново.

Следеше изражението на лицето й, докато Наоми вземаше решение. Страх, отчаяние, съжаление, спокойствие — в този ред. Впечатляваща жена. Жалко, че не бе имал възможност да я опознае по-добре. Щом е могла да се влюби в Джим Холдън, значи онзи тип не беше толкова лош, колкото го мислеше Бика.

— Благодаря ти — промълви тя, обърна се и се стрелна през шахтата към мостика и нейния възлюбен.

„Колко мило“ — помисли си Бика. Пушката на Хуарес блесна отново и той превключи радиото си на честота, на която да разговаря с двамата космопехотинци.

— Вие също вървете! Насочете се към горния край. Вижте дали няма да успеете да щурмувате мостика.

— Сигурен ли си? — попита Кас с професионално спокоен глас. — Тук имаме добро прикритие. Нататък няма да намерим по-подходящо място.

— Да, напълно сигурен — отвърна Бика.

— Ами ти? — попита Хуарес.

— Аз ще остана тук.

— Добре, братче — рече Хуарес и миг след това двамата с Кас поеха нататък. Бика се поколеба дали да не погледне надолу, за да провери колко се е приближил противникът, но не го направи. Твърде много енергия и ако го гръмнат в този момент… това ще е тъжно. Малката кабина на асансьора беше едноцветна, озарена от светлините на неговия скафандър. Той си пое дълбоко дъх — доколкото му бе възможно. Всъщност не беше никак дълбоко. Извади гранатите от джоба си, по една във всяка ръка, и внимателно ги програмира за най-кратък период на задействане.

Тук е мястото, където ще намери края си. Не че би избрал тъкмо такова, но какво толкова? Може би си заслужаваше да оцелее и да види дали ще успеят да му възстановят гръбнака. Беше виждал хора, прекарали целия си живот в мъглата на обезболяващи, борейки се с неуспешна регенерация. Преди не си бе помислял за това. А сега нищо не пречеше да го направи.

Не знаеше дали съжалява, че ще умре, по-вярно бе да каже, че вече не му пука. Жалко само, че няма да може да отмъсти за Сам и да разбере дали Па е жива. И дали Ашфорд ще съумее да разруши Пръстена. Неща, които ще се случат и без него, само няма да е техен свидетел. Няма да разбере дали ще може да се намеси в тях.

Ръчният му терминал премигна. Повикване за разговор от Моника Стюарт. Зачуди се за момент какво може да иска от него, после си спомни, че Ашфорд бе спрял барабана. Положението там навярно бе ужасяващо. Той пренасочи повикването към своя скафандър. Нямаше образ, но гласовата връзка беше напълно достатъчна.

— Ей, човече — заговори жената. — Закъсахме я тук. Мисля, че Ана е мъртва. Какво, по дяволите, става при вас? Още колко ще трябва да ви чакаме?

— Всъщност, изгубихме инженерния отсек — отвърна той. Заболя го от новината за Ана, но това бе една от многото загуби. — Почти всички от отряда загинаха. Около петима от нашите са в шахтата, но лошите държат върха и дъното, така че сме обкръжени. Успяхме да освободим ядрото, но решетката все още е вдигната. Това е достатъчно, за да се стреля с лазера. Хората на Ашфорд вероятно са в инженерния и възстановяват щетите, а аз нямам никаква идея как бихме могли да ги спрем.

— О, божичко мили — въздъхна Моника.

— Да, гадна работа.

— И какво… какво ще правим сега?

Лъч светлина проряза отвора на долния люк. В него, като във вода, танцуваха малки частици прах и блещукащ метал. Той ги наблюдаваше с усмивка на уста. Лъчът означаваше, че лошите са съвсем наблизо, но пък беше нещо красиво, на което да се полюбува. После си спомни, че Моника все още е на линия. Беше го попитала нещо.

— Ами да — заговори той отвлечено. — За онзи план да спрем реактора и да спасим всички ли? Вероятно няма да успеем.

— Не можеш да се откажеш — настоя тя. — Моля те. Сигурно има някакъв начин.

„Не би трябвало да има — помисли си той, но не отговори. Ана мислеше по този начин. И докъде я доведе това? — Но ако има, хора, надявам се да го откриете.“

— Зле ли е положението? — попита той.

— Направо… ужасно. Като катастрофата, само че се повтаря отново и отново.

— Да, предполагам — рече Бика.

— Няма да издържим още дълго така — оплака се Моника. — О, божичко, какво ще правим?

Светлината се усилваше. Ставаше по-ярка. Вече не можеше да различи прашните частици.

— Моника? — повика я Бика. — Виж, съжалявам, но трябва да приключваме. Надявам се да се справите някак. Дръжте се колкото може повече, ясно ли е? И, ей, ако се получи…

— Да?

— Кажи на Фред Джонсън, че ми е длъжник, мамка му.

Той прекъсна връзката и изключи ръчния терминал. Взе по една граната във всяка ръка, поставил пръсти на скобите. Една глава се подаде през отвора и се скри светкавично обратно. След като никой не стреля по нея, главата се подаде отново. Бика й се усмихна и кимна подканящо. Лицевото стъкло се проясни и той видя че отсреща го гледа Казимир. Бика се ухили. Това бе приятна изненада. Последна тръпка преди края.

— Ей — извика му, макар Казимир да не можеше да го чуе. — Подръж тия неща.

Той хвърли двете гранати и се полюбува на изражението, докато бившият му подчинен осъзнаваше какво му мятат.