Джеймс С. А. Кори
Вратата на Абадон (10)

9.
Бика

Щеше да стане по-бързо, ако Бика бе поискал помощ, но докато не узнаеше кой какво прави, не искаше да се доверява на твърде много хора. Или на когото и да било.

Екипаж от поне хиляда души е сериозно предизвикателство. При толкова много хора шефът на охраната трябва да следи за най-разнообразни неща, като например за членове на екипажа от различни отдели, срещащи се в нетипични часове. За отклонения от рутината, каквито ставаха на всеки кораб. Тъй като това беше изпитателен полет на „Бегемот“, все още нямаше установена рутина. Всичко бе в състояние на урегулиран хаос, в който екипаж и кораб се опознаваха едни други. Учеха се да вземат решения, създаваха навици, обичаи и култура. Нищо все още не беше нормално и следователно нищо не беше странно.

От друга страна, това бяха само хиляда души.

Всеки кораб има черна икономика. Навярно и някой на „Бегемот“ ще търгува със секс срещу услуги. Друг ще организира игри на карти или ще си е направил ротативки, трети ще подхване малък рекетьорски бизнес. Хора щяха да бъдат подкупвани да вършат не съвсем редни неща. Все работи, които се случваха, когато събереш голяма група на едно място. Задачата на Бика съвсем не беше да не позволява всичко това да се случи. От него се искаше да го държи в търпими граници, за да може на кораба да съществува безопасност и полетът да продължава. Да прокара границите.

Алекси Миерсон-Фройд беше нутриционист. Беше работил на скромни служби на Тихо, най-често в култивиращите вани, настройвайки биоинженерните системи за производство на нужната смесица от химикали, минерали и соли, които да помагат на хората да оцеляват. Женен два пъти, с дете, което не бе виждал от пет години, той бе част от група участници в мрежова военна игра, която симулираше древни битки и изправяше играчите срещу най-великите пълководци в историята. Беше с осем години по-млад от Бика. Имаше сплъстена кестенява коса и сконфузена усмивка, както и странично занимание да продава комбинация от стимуланти и еуфорици, която поясните наричаха вълшебни прахчета. Бика поработи над случая, докато напълно се убеди как стоят нещата.

Дори и когато вече бе сигурен, изчака няколко дена. Не много. Само колкото да проследи всички движения на Алекси чрез системата за сигурност. Трябваше да се увери, че над него няма някоя по-голяма риба, добре замаскиран партньор или връзка със собствения екип на Бика. Или пък — пази боже — с този на Ашфорд. Нямаше.

Истината беше, че не му се искаше да го направи. Знаеше какво ще се случи и винаги беше по-лесно да го отложи с още петнайсет минути, до обяд или до утре. Само че всеки път, когато отлагаше, си даваше сметка, че някой е отишъл дрогиран на дежурство, може би допуска глупави грешки или пък ще повреди кораба, ще се нарани и дори ще загине.

Моментът настъпи по средата на втората смяна. Бика изключи пулта, изправи се, взе два пистолета от оръжейната и се обади по ръчния си терминал.

— Серж?

— Шефе.

— Ще си ми нужен, заедно с още един човек. Отиваме да заловим наркодилър.

Тишината от другата страна прозвуча като изненада. Това също трябваше да му говори нещо.

— Разбрано — рече най-сетне Серж. — Идвам веднага.

Десет минути по-късно той се появи в офиса, придружен от плещеста жена с мрачно изражение, която се представи като Корин. Тя беше добър избор. Бика мислено отбеляза една точка в полза на Серж и им подаде оръжията. Корин провери пълнителя, прибра оръжието в кобура и зачака търпеливо. Серж прехвърляше своя пистолет от ръка в ръка, преценявайки тежестта и баланса. После сви рамене.

— Какъв е планът? — попита.

— Елате с мен — каза Бика. — Ако някой се опита да ми попречи да си върша работата, предупреждавате го веднъж, после стреляте. Ясно?

— Ясно като ден — кимна Серж и в гласа му се долови одобрение.

Цехът за производство на храна се намираше дълбоко във вътрешността на кораба, близо до огромното централно помещение. По време на дългия път към звездите той трябвало да е разположен непосредствено до нивите на малкия вътрешен свят на „Науву“. На „Бегемот“ обаче такива нямаше. Така едно логически правилно решение се оказа неудобно и наложи смяна на предназначението. Бика управляваше малкия електрокар, чиито гуми свистяха по рампите. По коридорите минувачите спираха и се извръщаха. Някои се блещеха. Трима въоръжени агенти на службата за охрана пращаха достатъчно силно послание. Бика не беше сигурен, дали то е добро.

Близо до ваните из въздуха се появи нова миризма. Тук имаше повече изпарения и реещи се из въздуха частици. Преработвателният комплекс представляваше мрежа от тръби, вани и дестилационни колони. Половината от тях не работеха, консервирани, докато дойде времето да захранват по-голяма популация. Или да бъдат демонтирани.

Откриха Алекси затънал до колене в една от водопречиствателните станции, с полепнали по ботушите оранжеви повлекла и ръце, от които висяха дълги зеленикави водорасли. Бика го посочи, сетне и мостчето, на което стояха тримата. Може би на лицето на Алекси се изписа тревога, но беше трудно да се каже.

— Не мога да изляза точно сега — провикна се той. — По средата на важна работа съм.

Бика кимна и се обърна към Серж.

— Вие двамата останете тук. Не му позволявайте да ходи никъде. Аз се връщам веднага.

— Ясно, шефе — отвърна Серж.

Съблекалнята се намираше надолу по коридора след мостчето. Шкафчетата бяха откачени от стената, завъртени на деветдесет градуса и закрепени така, че да съвпадат с вектора на тягата. Тъмни петна и нащърбени линии на стената сочеха местата, където са били. Тук други двама техници седяха на пейките в различни стадии на разсъбличане, разговаряха или флиртуваха. Те млъкнаха, когато Бика влезе. Той им се усмихна, кимна и се отправи към шкафчето в далечния край. Когато го стигна, спря и се обърна.

— Това принадлежи ли на някого? — попита.

Двамата техници се спогледаха.

— Не, сър — отвърна жената и припряно си закопча комбинезона. — Повечето от тези са празни.

— Добре тогава — кимна Бика. Въведе своя администраторски код и отвори вратичката. Вътре имаше издут сиво-зеленикав сак, от типа, в който си пъхаш дрехите, когато отиваш на тренировка. Той дръпна ципа. Около стотина ампули с жълтеникав прах, малко по-зърнист от сухо мляко. Затвори чантата и я метна на рамо.

— Има ли проблем? — попита мъжът. Гласът му бе настойчив, но не изплашен. По-скоро любопитен. Развълнуван. Господ Бог обичаше зяпачите, Бика също.

— Току-що Миерсон-Фройд спря да продава вълшебен прашец в този район — отвърна Бика. — Ако искаш, иди го кажи на приятелчетата си.

Техниците се спогледаха и вдигнаха вежди, докато Бика излизаше. Той се върна при ваните, пусна сака на земята и отново посочи Алекси и мостчета. Този път лицето на Алекси помрачня. Бика го гледаше как се приближава, жвакайки с ботуши в тинята.

— Какъв е проблемът? — попита Алекси. — Какво има в чантата?

Бика поклати глава, само веднъж. Огорчението на лицето на Алекси беше като признание. Не че Бика се нуждаеше от такова.

— Кротко, човече — отвърна той. — Исках само да знаеш, че съжалявам за това.

И халоса Алекси в носа. Хрущялът и костта поддадоха и над устата на изненадания техник бликна фонтан от кръв.

— Сложете го по гръб на електрокара — нареди Бика. — За да могат хората да го виждат.

Серж и Корин се спогледаха. Малко приличаха на двамата от съблекалнята.

— Към ареста ли, шефе? — попита Серж и от тона му личеше, че вече знае отговора.

— Имаме ли арест? — отвърна с въпрос Бика, докато преместваше сака.

— Май че не.

— Тогава не отиваме там.

Бика бе замислил маршрута им така, че да преминат през най-многолюдните участъци от коридорите и площадите. Слухът вече се бе разпространил и навсякъде имаше достатъчно зрители. Алекси не спираше да хленчи, освен в моментите, когато викаше, молеше се или настояваше да се срещне с капитана. Бика внезапно бе споходен от усещането, че е натоварил някое прасе и го кара на заколение. Не знаеше дали някога е присъствал на нещо подобно, образът просто изникна, без да е свързан с живота му. Отне му почти половин час да стигне шлюза. Там вече се беше събрала тълпа, истинско море от лица, повечето от тях с големи глави и тънки телца. Поясни, дошли да видят как землянин ще убие един от техните. Бика не им обърна внимание. Въведе кода, отвори вътрешната врата на въздушния шлюз, върна се при електрокара и хвана Алекси под мишница. Би трябвало да е лесно в ниската гравитация, но Бика осъзна, че се е задъхал още преди да стигне люка. Алекси не спираше да се дърпа и мята. Бика го натика вътре, затвори вътрешния люк, въведе административния код и отвори външния, за да изпусне въздуха. Чу се рязък звук, който отекна през металния под. На монитора се виждаше опразненият шлюз. Бика затвори външния люк. Докато шлюзът се пълнеше отново с въздух той се върна при количката.

Изправи се отгоре, там, където допреди малко лежеше Алекси, и вдигна сака с две ръце над главата си. Лицето му и лявата ръка бяха изцапани с кръв.

— Това е вълшебен прашец, ясно ли е? — извика на тълпата. Не използва ръчния терминал, за да усили гласа си. Не се налагаше. — Ще го оставя във въздушния шлюз през следващите шестнайсет часа, после ще го изхвърля навън. Ако намеря тук още един такъв — случва се. Няма да го правя на въпрос. Но ако изчезне прах от тук, тогава ще има проблем. Така че нека всеки от вас разкаже на останалите. Не искам да чувам за хора, които ходят на смяна надрусани.

Той се върна бавно при шлюза. Отвори вътрешния люк, хвърли сака вътре и се обърна, оставил люка отворен. Докато се качваше на електрокара, усещаше напрежението на тълпата, но това не го обезпокои. Други неща го тревожеха. Това, което бе направил преди малко, всъщност бе лесната част. Тепърва предстоеше най-трудното, защото над него нямаше да има такъв контрол.

— Шефе, да поставим ли пост? — попита Серж.

— Мислиш ли, че ни е нужен? — отвърна с въпрос Бика. Не очакваше отговор и не го получи. Електрокарът се люшна напред, тълпата се разтвори като стадо антилопи пред лъв. Бика се насочи към рампите, откъдето най-бързо щяха да се върнат в офиса.

— Брутално — подметна Корин. Прозвуча като похвала.

* * *

Каютата на капитана бе украсена с религиозни картини. Ангели в синьо и златисто прикрепяха светещи дъги, които се издигаха над главата на един спокоен, брадясал бог. Благодетелен Христос гледаше надолу от стената зад бюрото на Ашфорд, със спокойно, дори мрачно изражение на европоидното си лице. Не приличаше по нищо на разпънатия мъченик, който най-често бе виждал Бика. Зад Спасителя се мъдреше картина на изобилие: жито, царевица, кози, крави и звезди. Капитан Ашфорд крачеше напред-назад пред коляното на Исус, с потъмняло от гняв лице. Мичио Па седеше във фотьойла за посетители и избягваше да поглежда към Бика и Ашфорд. Каквото и да ставаше с марсианските научни кораби и техния военен ескорт, и с огромната земна флотилия, за момента бе забравено.

Бика се стараеше да не показва с нищо тревогата си.

— Това е неприемливо, господин Бака.

— Защо смятате така, сър?

Ашфорд спря, положи големите си ръце на бюрото и се наведе напред. Бика се загледа право в кървясалите му очи и се зачуди дали капитанът си доспива.

— Убили сте член на моя екипаж — отвърна Ашфорд. — Направили сте го като демонстрация. Пред стотици свидетели.

— По дяволите, ако искате свидетели, включете и тези, които са гледали записите от камерите! — тросна се Бика. Осъзнаваше, че не постъпва правилно.

— Освободен сте от поста, господин Бака. Ще бъдете задържан в каютата си, докато се върнем на станция Тихо, където ще бъдете съден за убийство.

— Той продаваше наркотици на екипажа.

— В такъв случай трябваше да бъде арестуван!

Бика си пое дъх и изпусна бавно въздуха през ноздрите.

— Сър, според вас това боен кораб ли е, или научна станция? — попита той. Ашфорд смръщи вежди и поклати глава. Седнала вдясно от Бика, Па се намести. Когато никой от тях не отговори, Бика продължи: — Питам, защото ако съм полицай, трябваше да го откарам в ареста, стига да имаше арест. И да му осигуря адвокат. Така трябваше да постъпя. Но не мисля, че положението е такова. Защото това е боен кораб. Тук съм да поддържам военна дисциплина в потенциална зона за бойни действия. Не дисциплина като на земен военен кораб. Нито на марсиански. Дисциплина на СВП. Да действам като поясен.

Ашфорд се изправи.

— Ние не сме анархисти — процеди той с пропит от презрение глас.

— Традицията при СВП, ако не греша, е, че щом някой направи нещо, което може да заплашва кораба, той бива изхвърлен навън, така ли е?

— Измъкнали сте го от биохимичните вани. С какво би могъл да заплашва кораба? Да не би като го замеря с водорасли? — Гласът на Па бе изпълнен с огорчение.

— Хората ходят надрусани на дежурства — отвърна Бика и сплете пръсти. — Ако не ми вярвате, разпитайте наоколо. Но и без това го знаете, нали? Трябва да се свърши три пъти повече работа, отколкото успяваме. Малко вълшебен прашец и край на умората. Край на почивките. На забавянията. Работата може да върви, но помислихте ли за преценката? За това колко лесно е да се вземе погрешно решение. Вече имаме пострадали. Въпрос на време е и да дадем жертви. Или по-лошо.

— Искате да кажете, че този нещастник е виновен за всички хора, които са се справяли лошо в работата си, и затова сте го убили? — попита саркастично Ашфорд, но вече бе изпуснал попътния вятър. Скоро щеше да се свие като празна картонена кутия. Бика си даваше сметка, че тази слабост ще е в негова полза, ала въпреки това я мразеше.

— Казвам, че излагаше на риск кораба заради личната си облага, също както ако беше крал въздушни филтри. И нищо чудно да го е правил. Има доста голямо търсене. Ако го бях затворил, рискът щеше само да нарасне. И цените да скочат.

— Така, както го изкарвате, рискът е бил смъртоносен.

— Не пряко — отвърна Бика. — Тоест да, но аз не го застрелях. Направих каквото щяхте да направите и вие, ако някой излага кораба на риск. Поясните знаят какво е да те изхвърлят в космоса, нали? Мисля, че говорим за същото.

— Това беше грешка.

— Разполагам със списък на петдесет души, на които е продавал — заяви Бика. — Някои от тях са опитни техници. Има двама контрольори от средно ниво. Бихме могли да ги приберем, но ще останем с още по-малко хора. Както и да е, тази опасност е премахната. Сложих край на доставките. Но ако желаете, можете да разговаряте с тях. Нека знаят, че ги държите под око.

Смехът на Па бе сух и горчив.

— Няма да е никак лесно, ако сте под арест и с обвинение — рече тя.

— Нямаме арест — изтъкна Бика. — Според оригиналния план е трябвало църковните служители да поемат грижата за грешниците. — Опитваше се да не дава воля на сарказма си.

Ашфорд изпръхтя. Беше все едно да гледаш как котка се чуди дали да скочи от един клон на дървото на другия. Изражението му бе преценяващо, затворено, неуверено. Бика чакаше.

— Това не бива да се повтаря — заяви накрая Ашфорд. — Ако решите, че някой трябва да изхвърчи през шлюза, първо ще дойдете при мен. Аз ще съм този, който натиска копчето.

— Разбрано.

— Разбрано какво? — произнесе ядно Ашфорд. Бика наведе глава и втренчи поглед в пода. Беше получил това, за което бе дошъл. Би могъл да остави на Ашфорд поне малка част от бойното поле.

— Разбрано, капитане. Всичко е ясно. Ще изпълнявам каквото ми наредихте.

— И още как ще изпълняваш — поклати заканително глава Ашфорд. — А сега изчезвай и се захващай за работа.

— Да, сър.

Когато вратата се затвори зад него, Бика се опря на стената и си пое дълбоко дъх. По-скоро усещаше, отколкото чуваше шумовете на кораба — тихото бръмчене на въздушните рециклатори, далечния шепот на гласовете, звъна и пищенето на хиляди различни системи. Миришеше на пластмаса и озон. Беше разчитал на един добре премерен риск и този път спечели.

Докато се връщаше назад, слизайки ниво по ниво, усети, че привлича внимание. В асансьора човекът до него се стараеше да не го гледа. В коридора пред офиса една жена му се усмихна и кимна, изплашена като мишка, подушила котка. Бика отвърна на усмивката.

В отделението Серж и още един мъж от екипа — от Европа, на име Казимир — вдигнаха стиснати юмруци, поздравявайки го със знака на поясните. Бика отвърна със същото и се приближи.

— Какво ново? — попита той.

— Двайсетина души наминаха да ни окажат поддръжка — докладва Серж. — Междувременно още няколко килограма прашец се материализираха от нищото.

— Това е добре.

— Имам досиетата на всички, които отскачаха до шлюза. Искате ли да ги поставим под наблюдение?

— Не — отвърна Бика. — Казах им, че няма да правя от това проблем. Можеш да унищожиш този файл.

— Както кажете, шефе.

— Аз ще си бъда в кабинета — продължи Бика. — Съобщи ми, ако нещо стане. И някой да направи кафе.

Той седна на бюрото, опря крака на седалката на стола и се приведе напред. Изведнъж се почувства страшно изморен. Денят беше дълъг и тежък и освобождаването от напрежението, което бе държал в себе си дни наред, не му донесе чаканото облекчение. Изминаха една-две минути, преди да забележи, че има съобщение от Мичио Па. Заместничката не го бе търсила на връзка. Значи не искаше да разговаря с него. Само да му каже нещо.

На записа лицето й бе озарено отдолу, от екранчето на ръчния терминал. Усмивката й бе вяла и напрегната и изчезваше някъде под скулите.

— Видях какво направи. Беше много хубаво. Много умно. Като се уви в знамето на СВП, накара стареца да се чуди дали екипажът няма да заеме твоята страна. Показа му, че си повече поясен, отколкото всеки друг. Изящен ход.

Бика се почеса по брадичката. Усети, че от сутринта са поникнали къси, твърди косми. Донякъде изпитваше съжаление към Па.

— Но мен няма да ме измамиш. И двамата знаем, че убиването на някого не те прави по-симпатичен. Не смятам да го забравя. Само се надявам, че ти е останала достатъчно съвест да не ти дава мира за извършеното.

Записът свърши и Бика се усмихна уморено на пустия екран.

— Всеки път — рече той на терминала. — И следващия също.