Джеймс С. А. Кори
Вратата на Абадон (2)

1.
Холдън

Когато беше малко момче и живееше на Земята под откритото синьо небе, една от майките му бе прекарала три години с неизлечима мигрена. Беше му трудно да гледа бледото й, изкривено от болка лице, ала още по-страшни бяха последствията от болестта. Докато чистеше къщата или работеше над документи, свързани с юридическата й практика, лявата й ръка често започваше да се гърчи и свива неконтролируемо и накрая жилите и вените изпъкваха, сякаш всеки миг щяха да се скъсат. След това очите й губеха фокус, а зениците й се разширяваха и не след дълго сините й очи ставаха черни. Беше като да гледаш как някой получава припадък и всеки път Холдън си мислеше, че ето сега ще умре.

По онова време беше на шест и нито веднъж не призна пред родителите си колко го плашат тези пристъпи, дори когато не бяха от най-тежките. Страхът бе станал нещо познато. Нещо очаквано. Той оставаше в търпими граници, ала заедно с него идваше и усещането, че е попаднал в капан. Че пристъпът може да се прояви по всяко време и не може с нищо да бъде избегнат.

Страхът отравяше всичко, дори когато бе почти поносим.

Беше като да живееш в постоянен кошмар.

* * *

— Банката винаги печели — извика Холдън.

Той и екипажът му — Алекс, Еймъс, Наоми — седяха на запазена маса във ВИП салона на най-скъпия церерски хотел. Дори тук камбанките, свируканията и електронните гласове на игралните автомати бяха достатъчно силни, за да заглушават разговорите. Малкото честоти, в които не притежаваха надмощие, бяха изпълнени с тънкото потракване на флиперите и ниското бумтене на групата, свиреща на една от трите сцени на казиното. Всичко това се превръщаше в обща вълна от звуци, каращи червата на Холдън да вибрират, а ушите му да звънят.

— Какво? — извика му Еймъс.

— Накрая винаги печели банката!

Еймъс сведе очи към огромната купчина чипове пред него. Двамата с Алекс ги брояха и разделяха, готвеха се за следващия набег срещу машините за залагане. На пръв поглед изглеждаше, че са спечелили някъде към петдесет хиляди церерски нови йени само за последния час. Доста солидна сума. Ако можеха да се откажат сега, щяха да са на печалба. Но разбира се, те нямаха никакво намерение да спират.

— Добре — рече Еймъс. — Какво?

Холдън се усмихна и повдигна рамене.

— Нищо.

Щом екипажът му си е наумил да изгуби петдесет хиляди на машините, за да изпусне парата, кой е той да им се меси? Истината беше, че това дори нямаше да направи дупка в хонорара от последния им договор, при това той бе само един от трите, изпълнени през последните четири месеца. Годината се очертаваше като много плодотворна.

През изминалите три години Холдън бе допускал немалко грешки. Ала решението да напусне службата в СВП и да премине на свободна практика не бе една от тях. През месеците, откакто бе започнал да си създава име на капитан на необвързан с никакви сили кораб, изпълняващ куриерски и ескортиращи дейности, „Росинант“ бе получил няколко поръчки и всичките се оказаха рентабилни. Вложиха немалко средства, за да преустроят кораба от носа до кърмата. Последните няколко години бяха поднесли сериозни изпитания и „Росинант“ се нуждаеше от известни грижи.

Когато приключиха с ремонтите и все още имаха пари в общата сметка, с които не знаеха какво да правят, Холдън предложи на екипажа да съставят списък с желания. Наоми поиска да премахнат преградата между техните две каюти и да ги обединят в едно голямо помещение. Сега вече разполагаха с достатъчно голямо легло и пак имаше място около него. Алекс изтъкна трудностите, които изпитваха при закупуването на торпеда от последно поколение, и поиска да монтират на кила електромагнитно оръдие. Това щеше да осигури повече мощ, отколкото имаха късобхватните оръдия, а мунициите бяха лесни за набавяне и складиране. При едно слизане на Калисто Еймъс похарчи трийсет хилядарки за допълнително форсиране на двигателите. Когато Холдън възрази, че „Роси“ притежава достатъчно ускорение, за да изтрепе екипажа си, и попита защо е необходимо да го форсират, Еймъс отвърна: „Защото така ме кефи“. Холдън кимна, засмя се и плати сметката.

Дори след първоначалната вълна на щедро харчене пак им остана достатъчно, за да си раздадат заплати в петорен размер в сравнение с получаваните на „Кентърбъри“ и да осигурят доставка на въздух, вода и горивни пръчки за кораба за десет години напред.

Вероятно успехът бе временен. Рано или късно щеше да настъпи сушав период без предложения и тогава щеше да се наложи да преминат към икономии. Но поне не беше днес.

Еймъс и Алекс привършиха с преброяването на чиповете и обясняваха гръмогласно на Наоми предимствата на блекджека, опитвайки се да я примамят да се присъедини към тях на масата. Холдън повика келнера, който мигом се стрелна, готов да приеме поръчката. Във ВИП салона всички поръчки се правеха на живо.

— Какъв истински скоч можете да ми предложите? — попита Холдън.

— Имаме няколко вида, дестилирани на Ганимед — отвърна келнерът. Беше се научил да говори така, че да надвиква шумотевицата, без видимо да се напряга. Той се усмихна на Холдън. — Но за един изискан джентълмен от Земята държим настрана няколко бутилки шестнайсетгодишен „Лагавулин“.

— Искате да кажете истинско уиски от Шотландия?

— От остров Айла, ако трябва да бъда по-точен — отвърна келнерът. — Цената е хиляда и двеста за бутилка.

— Искам го.

— Да, сър, и четири чаши. — Келнерът кимна почтително и се насочи към бара.

— Отиваме да играем блекджек — осведоми го Наоми, като се заливаше от смях. Еймъс вадеше чипове от купчината и ги плъзгаше през масата към нея. — Ще дойдеш ли?

Групата в съседната зала внезапно спря да свири и шумотевицата се понижи до почти поносими предели, преди някой в другия край на казиното да включи мюзикбокса.

— Момчета, задръжте малко — повика ги Холдън. — Поръчах бутилка от нещо много хубаво и искам да вдигна последен тост, преди да се разделим за вечерта.

Еймъс едва овладя нетърпението си до момента, когато се появи бутилката, тогава я грабна и втренчи поглед в етикета.

— Еха, това май си заслужаваше чакането.

Холдън наля на всеки и вдигна чаша.

— За най-добрия кораб и екипаж, с които някога човек е имал привилегията да работи и да печели добре.

— Да печели добре! — повтори гръмогласно Еймъс и гаврътна наведнъж уискито.

— Дявол го взел, капитане — възкликна Алекс, който разглеждаше бутилката. — Не може ли да вземем малко такива на „Роси“? Отбий ги от моята заплата.

— Подкрепям — обади се Наоми и разля още уиски по чашите.

Поне за няколко минути чиповете и масите за игра на карти бяха забравени. Което бе тъкмо целта на Холдън. Да задържи тези хора при себе си. На всички останали кораби, на които бе служил, слизането в космопорта бе възможност да избягаш от лицата, които виждаш по цял ден на борда. Но вече не. Не и с този екипаж. Той потисна споходилото го желание да извика: „Обичам ви, хора!“, докато вдигаше поредната чаша със скоч.

— Последно за из път — обяви Еймъс и протегна бутилката.

— Ще ме удари в главата — отказа Холдън и се оттласна от масата. Полюшваше се малко повече, отколкото бе очаквал, докато вървеше към тоалетната. Скочът доста бързо си проправяше път към мозъка.

Тоалетните във ВИП салона бяха разкошни. Тук нямаше редици от писоари и умивалници. Вместо тях видя врати, водещи към кабини със собствена тоалетна и умивалник. Глъчката се усмири значително веднага щом затвори вратата. Все едно пристъпваше в друг свят. Вероятно целта бе точно такава. Холдън се радваше, че от казиното се бяха погрижили за едно относително спокойно местенце. Не би се изненадал, разбира се, ако на стената види монтирана машина за игра.

Опря длан на стената, за да овладее полюшкването, докато си свършваше работата. Беше някъде по средата на струята, когато кабинката се озари от светлина и хромираната дръжка на тоалетната отрази бледосинкаво сияние. Страхът го удари в червата.

Пак ли?

— Кълна се в Бога, Милър — произнесе Холдън, докато си повдигаше ципа. — Моли се да не си там, когато се обърна.

Той се обърна.

Милър бе там.

— Здрасти — поздрави мъртвецът.

— Трябва да поговорим — довърши вместо него Холдън и се наведе над умивалника да си измие ръцете. Една малка яркосиня светулка го последва и се приземи на лавицата. Холдън замахна да я смачка, но когато отдръпна ръка, там нямаше нищо.

В огледалото отражението на Милър повдигна рамене. Движението бе някак накъсано, като на секундна стрелка на стар часовник. Едновременно човешко и нечовешко.

— Всеки е тук, най-сетне — рече мъртвецът. — Не искам да говоря за това, което се случи с Джули.

Холдън взе кърпа от кошницата до умивалника и се облегна на лавицата, извърнат към Милър, бършейки бавно ръце. Трепереше, както винаги. Усещането за заплаха и назряващо зло пълзеше нагоре по гърба му точно както ставаше всеки път. Холдън го ненавиждаше.

Детектив Милър се усмихна, разсеян от нещо, което Холдън не можеше да види.

Този човек бе работил в церерската полиция, бе уволнен от там и бе продължил сам да издирва изчезнало момиче. Веднъж бе спасил живота на Холдън. Пред очите на Холдън заедно с един астероид и хиляди невинни жертви се бе врязал право във Венера. Включително и с Джули Мао, момичето, което бе издирвал, но бе открил твърде късно. В продължение на цяла година извънземният артефакт бе вършил странните си и неразбираеми дела под облачното небе на Венера. И когато артефактът напусна повърхността, вдигайки със себе си гигантски непонятни структури, и прелетя отвъд орбитата на Нептун като някакво исполинско морско чудовище, превърнато в космическо, Милър беше с него.

А сега всичко, което говореше, звучеше налудничаво.

— Холдън — поде Милър, но сякаш не се обръщаше към него. По-скоро към негово описание. — Да, в това има логика. Ти не си един от тях. Ей, трябва да ме изслушаш.

— Ти пък трябва най-накрая да кажеш нещо. Това бръщолевене ме побърква. Близо година се появяваш от време на време, но никога не казваш нещо смислено. Нито веднъж.

Милър махна небрежно с ръка. Дишаше учестено, сякаш участваше в състезание. Върху сивата му кожа бяха избили едри капки пот.

— Имаше един нелицензиран бордей в осемнайсети сектор. Отидохме там, смятахме, че ще спипаме поне петнайсет-двайсет души. Може би повече. Но когато влязохме, мястото бе остъргано до камък. Трябва да помисля за това. То има значение.

— Какво искаш от мен? — изгуби търпение Холдън. — Просто ми кажи какво искаш, ясно?

— Не съм луд — заяви Милър. — Когато се побърквам, те ме убиват. Божичко, дали ме убиват? — Устата му оформи едно малко „о“ и той започна да всмуква въздух през отвора. Устните му потъмняха, кожата му придоби тъмнопепеляв оттенък. Той отпусна ръка на рамото на Холдън и тя се оказа неочаквано тежка. Твърде материална. Сякаш Милър нямаше нормални кости, а железни. — Сега придоби крушовидни очертания. Стигнахме там, но е празно. Цялото небе е празно.

— Не разбирам какви ги говориш.

Милър се наведе към него. Имаше кисел дъх. Той втренчи очи в Холдън и повдигна вежди, сякаш го питаше дали е разбрал.

— Трябва да ми помогнеш — каза Милър. Кръвоносните съдове в очите му бяха почти черни. — Те знаят, че аз открих разни неща. Знаят, че ще ми помогнеш.

— Ти си мъртъв — изтъкна Холдън и думите му прозвучаха без загриженост или състрадание.

— Всеки е мъртъв — отвърна Милър. Дръпна ръката си от рамото на Холдън и се обърна. На лицето му се четеше объркване. — Почти. Почти.

Терминалът на Холдън зажужа и той го извади от джоба си. Наоми бе написала: „Да не си паднал в дупката?“ Холдън се зае да пише отговор, но спря, осъзнал, че няма какво да й каже.

Когато Милър заговори, гласът му бе тънък, почти детски, изпълнен с почуда и изумление.

— Гадост. Стана — рече той.

— Какво стана? — попита Холдън.

Вратата на съседната кабинка изтропа и Милър изчезна. Миризмата на озон с някакви странни примеси, като от магазин за подправки, бе единственото свидетелство, че е бил тук. Освен ако всичко това не бе само игра на въображението на Холдън.

Той постоя там още малко в очакване металният вкус в устата му да се разнесе. И да се успокои сърцебиенето. Все неща, които правеше след това. Когато най-лошото премина, той се наплиска със студена вода и се подсуши с кърпа. Далечните приглушени звуци от игралните маси бяха твърде трескави. Джакпот.

Няма да им каже. Наоми, Алекс, Еймъс заслужаваха да се наслаждават, без Милър да им разваля удоволствието. Холдън си даваше сметка, че желанието да ги държи настрана е ирационално, но беше толкова силно, сякаш ги закриляше от нещо, че не го подложи на съмнение. В каквото и да се бе превърнал Милър, Холдън щеше да застане между него и „Роси“.

Той изчака, докато отражението му в огледалото придоби нормален вид. Безгрижният, леко пийнал капитан на преуспяващ независим кораб по време на отпуск на сушата. Отпуснат. Щастлив. Сетне се върна обратно при врявата на казиното.

За един кратък миг го споходи усещането, че се е върнал назад във времето. Казината на Ерос. Ковчегът на обречените. Светлините бяха малко по-ярки, шумът — по-силен. Холдън си проправи път към масата и си наля още уиски. Би могъл да си отпива по малко и да се наслаждава на вкуса му и на нощта. Някой зад него се изсмя пискливо. Само се изсмя, нищо повече.

След няколко минути се появи Наоми, изникна от глъчката и хаоса като олицетворение на спокойствието във формата на жена. Докато я гледаше, отново се преизпълни с любов и полупиянски желания. Двамата бяха летели заедно на „Кентърбъри“, но трябваше да минат няколко години, преди да се влюби в нея. Като се връщаше в спомените си към онези времена, мислеше си, че всяка сутрин, когато се е пробуждал в прегръдките на друга жена, е била изгубена възможност да бъде с Наоми. Какво ли си е мислил тогава? Той се отмести, за да й стори място.

— Ошушкаха ли те? — попита.

— Алекс — рече тя. — Ошушкаха Алекс. Аз му дадох моите чипове.

— Ти си невероятно щедра жена — посочи той с усмивка.

В черните очи на Наоми блесна състрадание.

— Пак ли Милър цъфна? — попита, като се наведе към него, за да надмогне шума.

— Плаша се колко лесно прозираш в душата ми.

— Не си труден за разгадаване. А и това едва ли е първата засада на Милър. Този път имаше ли някакъв смисъл в думите му?

— Не — отвърна Холдън. — Говореше за някакъв електрически проблем. През половината от времето дори не бях сигурен, че знае за присъствието ми.

— Дали това е Милър всъщност?

— Ако е протомолекулата, издокарана като Милър, тогава нещата са наистина страшни.

— Вярно — кимна Наоми. — Поне каза ли нещо ново?

— Малко, може би. Каза, че нещо е станало.

— Какво?

— Не зная. Просто каза „стана“ и после изчезна.

Двамата поседяха мълчаливо няколко минути, като в затишие насред буря, сплели пръсти. После тя се наведе и го целуна, опря нежно устни в дясната му вежда и го дръпна от фотьойла.

— Ела — подкани.

— Къде отиваме?

— Ще те науча да играеш покер.

— Зная как се играе покер.

— Само си мислиш.

— Смяташ, че съм някой будала ли?

Тя се усмихна и го притегли.

Холдън поклати глава.

— Ако искаш, може да се върнем на кораба. Ще вземем още хора и ще си организираме наша игра. Няма смисъл да участваме тук. Банката винаги печели.

— Не сме дошли да печелим. — Гласът на Наоми стана неочаквано сериозен, сякаш в думите й имаше повече от обичайния смисъл. — Дойдохме да играем.

* * *

Новините пристигнаха след два дни.

Холдън беше в камбуза и похапваше ястие, поръчано от едно от ресторантчетата на космопорта — ориз, полят с чеснов сос, бобови кълнове и нещо, наподобяващо пилешко, но толкова добре направено, че сякаш беше истинско месо. Еймъс и Наоми надзираваха товаренето на хранителните припаси и филтрите за въздухорециклиращата система. Алекс спеше в пилотската кабина. На предишните кораби, на които Холдън бе служил, беше почти нечувано да събереш целия екипаж на борда до последния миг преди излитането. Но тук всички се бяха прибрали у дома.

Холдън преглеждаше новините на ръчния си терминал, смесица от местни събития и случки от цялата система. Пробив в защитата на новата популярна игра „Бандао Солайс“ означаваше, че финансовата и личната информация на близо шест милиона участници е била изтеглена на пиратски сървър в орбита около Титан. Марсиански военни експерти настояваха за увеличаване на финансирането, за да се компенсират загубите от битката при Ганимед. На Земята една африканска земеделска организация тръбеше, че е време да се премахне забраната за генно модифициране на хранеща се с азот бактерия. Протестиращи от двете страни се млатеха по улиците на Кайро.

Холдън прелистваше новините, оставил ума си да се рее по повърхността на морето от информация, когато отгоре на екранчето внезапно се появи червена лента. После още една. И още една. Снимката, която ги придружаваше, накара кръвта му да застине. Пръстена, така го наричаха. Огромният чуждоземен комплекс, напуснал Венера, за да се премести в една точка на две АЕ отвъд орбитата на Уран, където бе спрял, за да довърши строежа си.

Холдън четеше новините с нарастваща тревога. Вдигна глава и видя, че Наоми и Еймъс стоят на вратата. Еймъс също бе включил ръчния си терминал. Холдън зърна червените ленти на екранчето му.

— Капитане, видя ли това? — попита механикът.

— Да — отвърна Холдън.

— Някакво побъркано копеле се опитало да гръмне Пръстена.

— Аха.

Въпреки разстоянието между Церера и Пръстена — огромен океан от космос, новината, че някакво идиотско импровизирано корабче е влязло от едната страна на Пръстена и не се е появило от другата, бе пристигнала само за пет часа. Беше се случило преди два дена. Толкова дълго бяха успели да го прикрият властите, наблюдаващи Пръстена.

— Това е, нали? — попита Наоми. — Това е „станало“.